Робърт Шекли
Ловни проблеми
Това бе последната среща на воините преди голямото празненство на съгледвачите и всички патрули бяха налице. Патрул 22 — Реещият се сокол — се бе прикрил в сенчеста кухина и провеждаше занятие по изпъване на пипала. Патрул 31 — Храбрият бизон, се придвижваше край малък поток. Бизоните се упражняваха в поглъщане на течности и се смееха възбудено заради странното усещане.
Патрул 19 — Връхлитащият мираш — чакаше съгледвач Дрог, който както обикновено закъсняваше.
Дрог се спусна ат височина три хиляди метра, втвърди се и бързо пропълзя сред застаналите в кръг съгледвачи.
— Ох! — каза той. — Много съжалявам. Не обърнах внимание колко е напреднал денят.
Водачът на патрула го изгледа гневно.
— Не си по униформа, Дрог.
— Съжалявам, сър — отвърна Дрог и веднага избута навън едно пипало, което беше забравил.
Другите се изкискаха. Дрог пооранжевя от смущение. Искаше му се да стане невидим.
Само че точно сега това щеше да е неуместно.
— Ще открия срещата с Веруюто на съгледвача — обяви Водачът на патрула и прочисти гърлото си. — „Ние, младите съгледвачи на планетата Ебонай, се кълнем да опазим и увековечим уменията и добродетелите на нашите предци, пионерите. За тази цел ние приемаме формата, с която те са се родили и с която са завладели девствената пустош на Ебонай. На това сме решени.“
Съгледвач Дрог настрои слуховите си рецептори, за да усили гласа на шефа. Веруюто винаги го вълнуваше. Беше му трудно да повярва, че предшествениците му са можели да се движат само по повърхността. Днешните ебонайци бяха въздушни същества, поддържаха минимални тела и се подхранваха с космическа радиация на височина три хиляди метра. Възприемаха света чрез пряка перцепция и се спускаха долу само по сантиментални или ритуални подбуди. От ерата на пионерите беше минало много време. Съвременният свят бе започнал с Ерата на субмолекулярния контрол, след която бе настъпила Ерата на прекия контрол.
— „… честност и почтеност — продължаваше Водачът. — И също така сме решени да пием течности, както са правели някога те, да ядем твърда храна и да усъвършенстваме уменията си в боравенето с техните инструменти и методи.“
След като вдъхновеното-слово приключи, младежите се пръснаха из равнината. Водачът на патрула се приближи до Дрог.
— Това е последната ни среща преди празненството.
— Знам — отвърна Дрог.
— Ти си единственият съгледвач втори клас от целия патрул Връхлитащ мираш. Всички останали са първи клас или най-малкото младши пионери. Какво ще си кажат хората за патрула ни?
Дрог се заусуква неловко.
— Вината не е само моя — каза той. — Знам, че не се справих с тестовете по плуване и правене на бомби, но тези неща просто не ми се отдават. Не може да се очаква от мен да знам всичко. Дори и сред пионерите е имало специалисти. Никой не е бил длъжен да знае…
— А какво ти се отдава? — прекъсна го Водачът.
— Горските и планински умения — отговори Дрог ентусиазирано. — Проследяване и лов.
Водачът го изгледа продължително.
— Дрог — каза той бавно, — искаш ли да получиш един последен шанс да придобиеш първа степен? И освен това да получиш значката за заслуги?
— Готов съм на всичко! — възкликна Дрог.
— Много добре — кимна Водачът на патрула. — Как се нарича нашият патрул?
— Връхлитащият мираш, сър.
— А какво е мираш?
— Голямо свирепо животно — отговори Дрог моментално. — Някога те са населявали големи територии на Ебонай и предците ни са водили множество кървави битки с тях. Сега са изчезнал вид.
— Не съвсем — каза Водачът. — Един съгледвач изследвал гората южно от тук, в координати S-233, 482-W и попаднал на три екземпляра, мъжки, следователно разрешени за лов. Дрог, искам да ги проследиш и да ги причакаш. После, само с оръжията и методите на предците ни, да вземеш кожата на един от тях и да я донесеш. Смяташ ли, че ще се справиш?
— Убеден съм, сър!
— Тръгвай веднага — каза Водачът. — Ще окачим кожата на флага ни. На празненството несъмнено ще бъдем похвалени.
— Слушам, сър!
Дрог събра набързо екипировката си, напълни манерката си с течност, взе малко твърда храна за обяд и полетя.
Няколко минути по-късно достигна квадрант с координати S-233, 482-W. Мястото беше диво и романтично, с назъбени скали и криви дървета, с гъсти храсталаци в долините и сняг по върховете. Дрог се огледа донякъде смутен.
Беше казал на Водача на патрула малка неистина.
Истината бе, че не го биваше особено в горските и планинските умения, в проследяването и ловуването. Всъщност не го биваше за нищо, освен да се носи сред облаците на височина пет хиляди метра и да мечтае. Ами ако не успееше да улови този мираш? Ако мирашът уловеше него?
Това е невъзможно, успокои той сам себе си. Винаги би могъл да сублимира, само за миг. Никой нямаше да разбере.
След миг долови слаба миризма на мираш. После видя, че съвсем близо нещо се движи — до една невисока Т-образна скала.
Нима щеше да е толкова лесно? Съвсем спокойно доби нужния вид и запристъпва напред.
Планинската пътека стана още по-стръмна, а слънцето печеше непоносимо. Пакстън беше плувнал в пот, въпреки топлоизолиращия костюм. Освен всичко друго му бе писнало и да се прави на спортист.
— Кога ще се махаме от тук? — попита той.
Херера го тупна приятелски по рамото.
— Не искаш ли да забогатееш?
— Достатъчно забогатяхме — отговори Пакстън.
— Не е достатъчно — възрази Херера и дългото му загоряло лице се ухили.
Стелмън ги настигна, задъхан под тежестта на апаратурата.
— Господа, не мислите ли, че е време да си поемем дъх? — попита той.
— Защо не? Няма за къде да бързаме. — Херера хвърли на земята раницата си, седна и се облегна на една невисока Т-образна скала.
Стелмън запали цигара, а Херера измъкна пура от затворения с цип джоб на екипа си.
Пакстън изгледа единия, после другия и попита:
— Е, кога според вас ще се махнем от тази планета? Или ще останем тук завинаги?
Херера се ухили и запали пурата си.
— Е, какво ще кажете? — настоя Пакстън.
— Спокойно, двама на един сме — каза Стелмън. — Заехме се с това начинание като трима равноправни съдружници.
— Но парите бяха само мои — възрази Пакстън.
— Разбира се. Затова те взехме с нас. Херера влезе с практическите си познания по минно дело, аз със теорията и с лиценза си за пилот. Ти имаше пари.
— Но корабът вече е натъпкан! — възкликна Пакстън. — Складовите отсеци са пълни. Защо не отидем на някое цивилизовано място и не започнем да харчим?
— Ние с Херера нямаме твоето аристократично отношение към богатството — каза Стелмън прекалено търпеливо. — Ние двамата изпитваме детинското желание да запълним всяка свободна пролука със съкровища. Златни кюлчета в резервоарите с гориво, смарагди в кутиите за брашно, половинметров пласт
