Когато издателите избраха „Франкенщайн“ за серията „Избрани романи“, те ме помолиха да напиша как е създадена книгата. Откликва охотно, още повече, че така ще отговоря на един въпрос, който непрекъснато ми задават: как още като младо момиче ми хрумна и развих толкова отвратителна идея? Вярно е, че никак не обичам да излизам на преден план, и то в писмена форма, но тъй като този разказ ще си остане само приложение към мое по-ранно произведение и ще се ограничи с темата за моето авторство, едва ли мога да се обвиня в себенатрапничество.
Няма нищо чудно в това, че като дъщеря на родители с широка литературна известност аз много отрано започнах да мисля за писане. От дете най-обичах да прекарвам часовете за отмора в „съчиняване на истории“. Но имах и по-любимо занимание — да строя въздушни замъци, да сънувам наяве, да потъвам в мечти за въображаеми събития. Мечтите ми бяха не само фантастични, но и по-приятни от всичко, което пишех. В писането аз бях просто един добросъвестен имитатор — вместо да записвам роденото от собствения ми ум, подражавах на направеното вече от други. Това, което пишех, бе предназначено поне за още едни очи — за приятелката ми от детските години, докато мечтите бяха само мои, с никого не ги делях, те ми даваха убежище, когато бях огорчена, върховно удоволствие, когато бях свободна.
Детството ми премина предимно в провинцията и дълго време живях в Шотландия. Често посещавах по-живописни местности, но най обичах безлюдните и печални брегове на Тей, недалеч от Дънди. Сега, след време, ги наричам безлюдни и печални, но тогава не ги възприемах така. За мен те бяха орлово гнездо на свободата, приятно кътче, където необезпокоявана от никого, да общувам с рожбите на моята фантазия. Тогава пишех, ала написаното не беше нещо изключително. Волните полети на въображението ми се раждаха и укрепваха под дърветата на нашия обширен двор или в подножието на близките голи планини. Героиня на тези разкази не бях аз — моят живот ми изглеждаше прекалено скучен. Не си въобразявах, че съдбата ще ми отреди да преживея романтични страдания или чудни приключения; не се затварях в собствената си личност и населявах всеки час от деня със създания, далеч по-интересни за онази възраст от личните ми изживявания.
По-късно животът ми стана по-напрегнат и фантазията отстъпи място на действителността. Съпругът ми обаче още от самото начало настояваше да се покажа достойна дъщеря на своите родители и да впиша името си в страницата на славата. Непрекъснато ме подтикваше да се стремя към литературна известност, а и аз самата тогава нямах нищо против, макар че впоследствие това ми стана безкрайно безразлично. Той желаеше да пиша не толкова защото ме считаше за способна да създам нещо, достойно за внимание, а за да прецени дали крия в себе си обещание за в бъдеще. Но въпреки това аз не пишех. Пътуванията и семейните грижи запълваха времето; единственото литературно занимание, на което се отдавах, бе четенето и общуването с неговия далеч по-изтънчен ум.
През лятото на 1816 г. заминахме за Швейцария и се настанихме в съседство с лорд Байрон. В началото прекарвахме приятни часове край езерото, а лорд Байрон, който в това време пишеше третата песен на „Чайлд Харолд“, единствен от нас поверяваше мислите си на хартията. Той ни ги поднасяше една след друга, окъпани в цялата светлина и хармония на поезията, и те увековечаваха божественото великолепие на небето и земята, чието въздействие споделяхме с него.
Но лятото се оказа влажно и неприветливо, неспирните дъждове често ни задържаха по цели дни в къщата. Там попаднахме на няколко тома разкази за привидения, преведени от немски на френски. Те включваха „Историята за неверния любовник“, който, щом се опитва да прегърне своята годеница, се оказва в обятията на бледия призрак на своята бивша изоставена любима. Там прочетох и разказа за грешния родоначалник на семейство със злочестата орис да дарява младите синове на своя обречен род с целувката на смъртта, щом те навършат пълнолетие. Удари ли полунощ, появява се неговата гигантска призрачна фигура, като Хамлетовия баща, с доспехи и маска, и обляна от лунна светлина, бавно тръгва по мрачната алея. Сянката му се губи в стените на замъка, но след малко портата се отваря, чуват се стъпки, вратата на спалнята се открехва и той се приближава до ложето на младежите, потънали в дълбок, здрав сън. Когато се навежда да ги целуне по челата, на лицето му е изписана вечна мъка; от този миг нататък те започват да линеят като откъснати цветя.
Отпосле тези разкази не ми попаднаха пак, но са все така свежи в паметта ми, сякаш вчера съм ги чела.
— Нека всеки от нас да напише по един разказ за призраци — предложи лорд Байрон и ние приехме.
Бяхме четирима. Самият той започна една история, фрагмент от която публикува като приложение към „Мазепа“. Шели, на когото повече се удаваше да въплъщава своите идеи и чувства в блясъка на сияйна образност и в музиката на най-мелодичните стихове, украсили нашия език, отколкото да съчинява фабулата на някаква история, опита със спомени от своята младост. На горкия Полидори1 му хрумна някаква страхотия за една дама, наказана да крепи върху раменете си оголен череп вместо глава, защото надничала през ключалката, за да гледа не помня вече какво, но във всеки случай нещо много непристойно и непозволено; когато героинята му изпадна в състояние, по-жалко от това на прочутия Том от Ковънтри2, той повече не знаеше какво да прави с нея и бе принуден да я отпрати в гробницата на Капулетите — единственото място, което й подхождало. Така знаменитите поети, раздразнени от плоскостта на прозата, набързо се отърваха от една чужда на темперамента им задача.
А аз се заех сериозно да измисля история, която да съперничи на разказите, вдъхновили ни за тази идея. История, която да възбужда тайнствените страхове на нашата природа, от която да побиват студени тръпки, да кара читателя да не смее да погледне зад гърба си, да смразява кръвта му, да ускорява ударите на сърцето. Не успеех ли — моята история за призраци щеше да е недостойна да се нарича така. Седях и напрягах ума си — но напразно. В главата си усещах онази типична празнота, най-голямото проклятие за писателя, когато единствено тъпото Нищо откликва на страстния ни зов. Всяка сутрин ми задаваха един и същ въпрос — „Измисли ли нещо?“ — и всяка сутрин бях принудена покрусено да отвърна с отрицание.
Ала всичко си има начало, както би казал Санчо Панса; а то е свързано с нещо, което се е случило преди това. Индийците дали на света слон, за да го подпира, но самия слон поставили върху костенурка. Откритието, нека скромно си признаем, не означава тръгване от нищото, а от хаоса; затова преда всичко са нужни материали: то може да даде форма на тъмни, аморфни вещества, но не може да създаде самите тях. Винаги когато става дума за открития и изобретения, дори из областта на фантазията, трябва да помним Колумб и неговото яйце. Изобретението се състои в умението да схванеш потенциалните възможности на един предмет и да формираш и моделираш идеите, които си подсказал.
Разговорите между лорд Байрон и Шели бяха многобройни и продължителни, а аз бях тяхна предана, макар и почти винаги безмълвна слушателка. В един такъв разговор те засегнаха различни философски доктрини, между които тайната на зараждането на живота и възможността тя да бъде открита някога и формулирана. Говореха за опитите на доктор Дарвин3 (нямам пред вид какво докторът е извършил или твърдеше, че е извършил, а по-скоро какво му приписваха, че е извършил, тъй като само това има отношение към моя разказ), който бил поставил парче фиде в
