Франкенщайн (Или новият Прометей)

стъклена епруветка и по някакъв неведом начин то започнало да се движи съзнателно. Но не по този начин ще се създаде един ден живот. По-вероятно ще бъде съживен някой труп — галванизмът бе подсказал такова нещо — или органите на живи същества ще бъдат произвеждани, сглобявани и дарявани с топлотата на живота.

Докато траеше този разговор, нощта се стопи; полунощ отдавна бе минала, когато се оттеглихме за почивка. Отпуснах глава върху възглавницата, но не можах нито да заспя, нито да стана и се замислих. Неканено, въображението ме облада и ме поведе, дари съзнанието ми с образите, чиято яснота надхвърляше обичайните граници на един сън. Видях — със затворени очи, но изострено умствено зрение — бледия студент по скверни изкуства, коленичил пред нещото, което бе сглобил. Видях как ужасяващото привидение се протяга, а след това, задействувано от някаква мощна машина, показва признаци на живот и започва да мърда с непохватни, полуживи движения. Ужасна трябва да е тази гледка, както би бил безкрайно ужасен всеки човешки опит да се възпроизведе изумителният механизъм, създаден от Твореца. Успехът ще изуми студента; полудял от страх, той ще хукне да бяга далеч от собственото си гнусно творение. Ще се надява, че останала сама, слабата искрица живот, която е вдъхнал в това същество, ще изгасне и оживено по несъвършен начин, то ще се разпадне на мъртва материя, а той ще заспи с вярата, че тишината на гроба е погълнала завинаги краткотрайното съществуване на отвратителния труп, който му се е сторил люлка на живота. Заспива, но се стряска; отваря очи: о, ужас, чудовището е застанало до леглото му, разтваря балдахина и вперва в него воднисти, ала пронизващи очи.

Отворих от ужас очи. Така се бях вживяла в това видение, че ме побиха тръпки от страх и ми се искаше да изместя злокобния образ на моята фантазия с обкръжаващата ме реалност. И сега виждам стаята, тъмния паркет, спуснатите щори, през които се процежда лунна светлина, и чувството, че там някъде са огледалното езеро и високите бели Алпи. Не можех лесно да се отърва от гнусното видение — то още ме преследваше. Опитах: се да мисля за нещо друго. Върнах се към моя разказ за призраци — моя нещастен, досаден разказ. Ех, да можех да съчиня такъв, че и читателят да се изплаши, както аз се изплаших през тази нощ.

Завладя ме идея, радостна и бърза като светлината. „Открих! Това, което ме ужаси, ще ужаси и другите; трябва само да опиша привидението, споходило среднощния ми покой.“ На сутринта обявих, че съм измислила една история. Започнах с думите: „Беше мрачна ноемврийска нощ“ и дадох само резюме на кошмарите, които сънувах будна.

Първоначално замислих малък разказ от няколко страници, но Шели започна да ме увещава да разширя идеята. Аз не дължа на мъжа си нито една случка, нито едно чувство, но ако той не ме насърчаваше, разказът никога нямаше да добие вида, в който бе представен на публиката.

И сега, когато отново пускам по белия свят моето зловещо творение, изпитвам привързаност към него, защото то бе родено в онези щастливи дни, когато смъртта и мъката бяха само думи без истински отклик в моето сърце. Неговите страници са съхранили много разходки, много пътувания, много разговори от времето, когато не бях сама; а спътника си вече няма да видя, поне на този свят. Но това се отнася само до мен читателите ми нямат нищо общо с тези спомени.

Ще добавя само няколко думи за промените които внесох. Те засягат главно стила. Не съм изменила нищо в самия разказ, не съм вмъкнала нови идеи и случки. Поизгладих езика там, където беше прекалено грапав и пречеше на повествованието, като посочените промени са изцяло в началото на първата част. Ала навсякъде те са в страничните линии на разказа, без да докосват неговата същност и сърцевина.

Лондон, 15 октомври 1831

ПЪРВО ПИСМО

Англия, за мисис Савил

Санкт Петербург, 11 декември 17…

Ще се зарадваш, като научиш, че началото на едно начинание, което ти очакваше с такива мрачни предчувствия, не бе съпътствувано от никакви злополуки. Пристигнах тук вчера и първата ми грижа е да уверя милата си сестра, че съм добре и вярвам все по-силно в успеха на своето дело.

Вече съм далеч на север от Лондон; а като се разхождам по улиците на Петербург, усещам как студеният северен вятър милва страните ми и това ме ободрява и изпълва с наслада. Ще разбереш ли какво чувствувам? Този вятър, идващ от местата, към които се стремя, ме кара да предвкусвам онзи леден простор. Въодушевени от многообещаващия полъх, моите мечти стават още по-пламенни и по-живи. Напразно опитвам да убедя самия себе си, че полюсът се владее от ледове и самота; във въображението си всеки път го виждам като царство на красота и радост. Там, Маргарет, слънцето никога не залязва; широкият му диск се плъзга по хоризонта и разпръсква вечно великолепие. Там — ще ми разрешиш, сестричке, да се доверя на предишни мореплаватели — няма сняг, нито мраз и след като преплуваме спокойното море, вятърът ще ни отвее върху места, несравними по красота и приказ с всичко на обитаемата земя. Техните богатства и природа може да се окажат безпримерни, както без съмнение и небесните тела в онези неоткрити, откъснати от света земи. Какво ли не е възможно в страната на вечната светлина! Може би ще открия там чудната сила, която привлича стрелката на компаса, или ще сложа ред в хилядите астрономически наблюдения; една такава експедиция е достатъчна, за да се обясни веднъж за винаги тяхната привидна противоречивост. Ще заситя своето алчно любопитство с една част от света, която никой досега не е познал, и ще се разходя по една земя, където още не е стъпвал човешки крак. Това са моите съблазни и те са достатъчни, за да победят страха от опасностите и смъртта и да ме склонят да предприема това трудно пътешествие с радостта на дете, което тръгва в лодка с другарчетата си на откривателска експедиция по родната река. А ако всички тези предположения се окажат погрешни, не можеш да отречеш неоценимата услуга, която ще направя на идните поколения, като открия път през полюса за онези страни, до които понастоящем са необходими месеци, за да се стигне, или ако разкрия тайната на магнита, което, ако е постижимо, може да се осъществи единствено посредством едно подобно начинание.

Тези разсъждения разпръснаха тревогата, с която започнах това писмо, и усещам как сърцето ми гори от ентусиазъм, той ме извисява нагоре, чак до небесата; нищо не допринася така за успокояването на духа, както непоколебимата цел — точка, върху която душата фокусира интелектуалния си поглед. Тази експедиция е светлата мечта на моите юношески години. Четях ненаситно пътеписите за разни плавания, целящи достигането на северния Тих Океан през полярните морета. Може би си спомняш, че цялата библиотека на добрия ни чичо Томас се състоеше от пътеписи за различни откривателски пътешествия. Образованието ми беше занемарено, но аз страстно обичах да чета. Разучавах тези томчета и денем, и нощем и колкото повече се запознавах с тях, толкова повече у мен се засилваше разочарованието, познато ми от дете, когато научих, че предсмъртната молба на моя баща била чичо ми да не допуска да се посветя на мореплаването.

Тези видения обаче се разпръснаха, щом започнах да чета поезия, която омая душата ми и я извиси до небесата. Аз също станах поет и цяла година живях в рай, създаден от самия мен; представях си, че може би и аз ще заслужа един ден кътче в храма, посветен на Омир и Шекспир. Ти знаеш добре за неуспеха ми, знаеш колко тежко изживях разочарованието. Но по същото време наследих състоянието на братовчед ни и мислите ми се върнаха в предишното русло.

Шест години изминаха, откак замислих това пътуване. Мога да си припомня дори часа, в който реших да се посветя на тази велика цел. Като начало започнах да калявам тялото си на трудности. Придружавах китоловци на няколко експедиции в северните морета; доброволно се подлагах на студ, глад, жажда и безсъние, през деня често работех повече от обикновените моряци, а нощите отделях да изучавам