Можех да видя Беки и Мат, идващи на паркинга с питиета в ръце.
— Хей, какво става? — попита тя, когато наближиха.
— Не мога да обяснявам сега, но влизай в колата и се заключвай! — наредих й.
Александър и аз побързахме към предната част на паркинга, където беше екрана.
Ядосан Джагър ни преследваше.
— Какво прави Рейвън? — чух как Беки пита, когато с Мат влязоха в Мерцедеса.
Александър и аз застанахме пред екрана, а сенките ни се отбелязаха по екрана.
Посетителите започнаха да шепнат.
— Какво става?
Погледнах в тълпата, но не можех да видя Джагър.
Тогава го забелязах, да се провира между семейство, само на петдесет метра от нас. Когато погледът му срещна моя, той се засили към нас.
— Побързай! — въздъхнах. — Нямаме много време!
Докато Владимир вдигаше своята любима Джени в ръцете си, аз поставих моите около врата на Александър, и той ме повдигна.
Тълпата викаше, пляскаше и бибиткаше, докато ние играехме филма зад тях.
Можех да видя с периферията на очите си, че Джагър бе вече на няколко метра от нас, идвайки за мен.
— Точно като на филма — прошепнах.
Александър плахо погледна в очите ми. Свих юмрук, подготвяйки се за това, което предстоеше.
— Ухапи ме, Александър! — проплаках. — Ухапи ме!
Джагър се протегна. Александър допря устата си до врата ми точно, когато вампира на екрана го направи с булката си. Усетих лек натиск върху кожата си. Хванах врата си и проплаках. Главата ми се отпусна назад, а тялото ми стоеше безжизнено в ръцете му. Сърцето ми прескачаше, сякаш дишах и за двама ни. Можех да усетя червената течност да се стича по врата ми, а миризмата на кръв да попива във въздуха около нас. Александър вдигна гордо глава, отразявайки вампира на екрана, държащ булката си в обятията си, червена река течеше от устите и на двама им.
Тълпата се радваше.
Погледнах към Джагър, чиито синьо и зелено очи бяха станали червени от яд. Александър нежно ме постави на земята.
Чувствах се толкова лека. Изправих се на крака, държейки червения си врат, докато течността се стичаше по дланта ми. Докато камерата приближаваше лицето на Джени, аз погледнах към Джагър със зловеща усмивка, разкривайки вампирските си зъби.
Той започна да вие с такъв гняв, че тялото му се тресеше, но плачът му беше прикрит от публиката, радваща се и натискаща клаксоните си.
Нямаше какво да направи на Александър, какво да му отнеме.
Очите на Джагър почервеняваха повече, мускулите му се стягаха, а той облиза зъбите си. Изплю се в тъмнината и избяга.
Глава 19. Нощ и ден
— Хареса ми как изиграхте филма снощи! — похвали ме Беки на следващия ден до шкафчетата. — Нямах представа, че сте планирали да направите това. Направо ме разбихте.
— Мерси. Просто трябваше да изчакаме правилния момент.
— Кой да знае, че Владимир само ще се престори, че ухапва Джени, така че вампирите да не пожелаят тя да стане една от тях.
— Той го прави така че вампирите да повярват, че Джени е свързана с него завинаги. Те са принудени да напуснат Лондон и да се върнат в Румъния, никога да не я наранят отново.
— Да, но ти би си помислила, че Владимир би искал да я направи вампир за себе си.
— Е, урокът е, че не всички вампири са лоши, — рекох аз с усмивка.
— Така ли? — попита Мат, стоейки точно зад нас.
— Да, точно като футболните снобари, — подкачих го аз.
— Е, мислех, че Александър наистина те е ухапал. Може ли да видя следите? — добави той.
— Това не е ли личен въпрос? — пошегувах се аз. — Освен това, Александър само се направи, че ме ухапва — точно както Владимир направи с Джени. Той направи роля, достойна за награда, — казах гордо. — Мисля, че всъщност му хареса да играе пред всички тези хора.
— Е, и кръвта изглеждаше истинска, — рече той.
— Приятелят-зубър на брат ми — Хенри — направи всички специални ефекти. От него взехме и тези вампирски зъби, — казах и ги оголих.
— Защо още ги носиш? — попита той.
— Не мога да ги сваля. Мисля, че Хенри ще ми иска двойно за премахването им.
Точно тогава две от първокурсничките мажоретки на Гимназия Дулсвил спряха до шкафчетата ни.
— Ами, можеш ли да ми кажеш къде мога да си намеря костюми като този, който ти носи снощи? — попита едната.
— Изглеждаше като Мерилин Монро, — рече ми другата мажоретка. — А ти изглеждаше като Елвира, — каза тя на Беки. — Искам костюм като на Елвира.
— Костюм? — Почудих се аз. Не бяха ли забелязали досега, че винаги се обличах така? Обмислих дали да й кажа за Горещи Готици в Хипстървил или да я поканя да дойде у нас, за да й дам нещо назаем от гардероба си. Но мисълта за мажоретки от първи курс, облечени в готически дрехи, само защото мислят, че е готино, преобърна стомаха ми. Толкова време бях отхвърлена от всички, че ми беше трудно сега да ме приемат.
— Беше върха снощи, — поздрави ме приятелката й. — Откъде намерихте кръвта?
Мислех си дали да й кажа за Хенри, но реших да го запазя като моя тайна.
— Беше истинска, — казах.
— О, боже! — възкликнаха и двете и избягаха.
Трябваше да призная, че ми харесваше вниманието, което представлението в лятното кино ми донесе. Дори и ако знаех, че ще продължи само колкото вниманието около едно завъртане на обикновена мажоретка.
Звънецът би.
— В лятното кино ще има още една вечер с костюми, — добави Мат. — А хората вече говорят за изиграването на филма.
— Може би с Александър трябва да ограничим достъпа. Къде е агентката ми, когато ми трябва?
— Кое беше онова зловещо белокосо хлапе, което дойде при теб до екрана? — попита Беки.
— Предполагам някое, което иска да изиграе един от вампирските гангстери, — отвърнах и тряснах шкафчето си. — Но реших, че не става, — добавих аз. — Изобщо не беше убедителен като зъл вампир.
Глава 20. Танци в мрака
В Дулсвил имаше ново момиче — аз. В крайна сметка, бях прекарала 16 години, живеейки монотонно. Сега Дулсвил вече не беше толкова скучен. На няколко пресечки от мен, на Хълма Бенсън, живееше любовта на моя живот — Александър Стерлинг. Моето гадже. Моят готически приятел. Моят вампир.
Отново бях с Александър и неговото отмъщение вече не бе намесено в животите ни. Налагаше ми се да се чудя какво е нормално за нас. Излизах с вампир. Щеше да се наложи да пазя тайна, която да не мога никога да споделя с Беки, родителите ми или който и да било друг. Да го запазя в живота ми — щеше да ми трябва катинар за черните ми устни.
С Александър щеше да се наложи да се срещаме винаги след залез. Никога нямаше да мога да закусвам или обядвам с него. Щеше да се наложи да отбягваме да седим близо до огледала в лъскавите ресторанти и да се уверяваме, че наоколо няма чесън в наличност.
И най-важното — чудех се дали можех да стана вампир, за да имаме някакво бъдеще.
