Джон Ъпдайк
„Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“1
Гъмжащ, 11Д се втурна в стая № 109 като вихрушка. По възбудата на класа Марк Просър позна, че ще вали дъжд. Цели три години преподаваше в гимназията, а учениците му още го смайваха; бяха такива едни чувствителни животинки. Реагираха безпогрешно даже на промените в атмосферното налягане.
Брут Йънг се поспря на вратата, докато дребосъкът Бари Снайдър се кикотеше до лакътя му. Театралният смях на Бари се надигаше и стихваше, гмурваше се, устремен към някоя пикантна тайна, която трябваше да бъде вкусена и предъвкана с наслада, после се стрелваше като ракета, за да възвести, че той, дребният Бари, споделя ехе каква случка с крайния защитник на училищния отбор. Бари умираше да кръжи край Брут. Крайният защитник обаче не му обърна внимание; той извърна глава в очакване на някой, който още не се бе задал, и с цял ръст заприщи тласкащия го напред поток.
Точно пред очите на мистър Просър, като ненадейно изникнало убийство в летописен фриз, отразяващ живота на крале и кралици, някой заби молив в гърба на едно момиче. То надменно пренебрегна атаката. Друга ръка издърпа ризата на Джефри Лангър. Джефри, отличникът, се поколеба дали да се изсмее, или ядно да си отмъсти, но в крайна сметка се полуизвърна с израз на хладно високомерие, което Просър мигновено свърза със собствените си объркани чувства от ония години. В святкащите верижки за ключове и в острите ръбове на прегънатите маншети на ризите, по цялата колона се долавяше една наелектризираност, която надали бе резултат само на атмосферното налягане.
Марк се чудеше дали и днес Глория Ангстръм е облякла онази кехлибаренорозова ангорска блуза с много къси ръкави. Смущаваше това, че бе всъщност без ръкави, че на въздуха бяха изложени тези две кротки ръце, бели като момински бедра до нежната вълна.
Оказа се прав. С нахлуването на последната група младежи в стаята сред множеството рамене просветна яркорозово петно.
— Заемете местата си — подкани ги мистър Просър. — Хайде. Да започваме.
Повечето се подчиниха, само Питър Форестър, който беше в центъра на групата, заобиколила Глория, все още се мотаеше при вратата и довършваше някаква случка, твърдо решил да я разсмее или да я накара да ахне. И когато тя наистина ахна, той вирна доволно глава. Оранжевият му, пригладен с пръсти игрив перчем подскочи. Марк открай време мразеше рижите момчета с техните бели мигли, пухкави лица, изпъкнали очи и невъзможно нагли уста. Банда лицемери. Самият той беше кестеняв.
Щом Глория, която нарочно пристъпяше бавно и благопристойно, си седна на мястото, а Питър се врътна и зае своето, мистър Просър каза:
— Питър Форестър.
— Да?
Питър се изправи, ровейки в книгата си да намери точния пасаж.
— Бъди така добър да обясниш на класа истинския смисъл на думите: „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»/ пълзи от ден на ден с крачета ситни…“
Питър заби поглед в ученическото издание на „Макбет“, разтворено на чина му. Едно от по-глупавите момичета се изхили нетърпеливо някъде от задните редици. Питър беше популярен сред момичетата; момичетата на тази възраст имаха мозък на еднодневки.
— Питър! Затвори книгата. Трябваше за днес да научим този пасаж наизуст. Нали помниш?
Момичето в дъното изписка радостно. Глория разтвори книгата си на чина, така че Питър да може да гледа.
Той затвори шумно своята и се вторачи в Глорината.
— Ами — проговори най-сетне, — мисля, че означава горе-долу това, което си е.
— И по-точно?
— Ами, че утрешният ден е нещо, за което често се сещаме. Той постоянно пропълзява в разговорите ни. Не можем да планираме нищо, без да помислим за утре.
— Ясно. Значи според теб тук Макбет има предвид… има предвид живота откъм дневния му ред?
Джефри Лангър се засмя, без съмнение за да се хареса на мистър Просър. И наистина му се хареса за миг. След което мистър Просър разбра, че се опитва да направи за смях един от учениците си.
Заради неговата парафраза тълкуванието на Питър бе прозвучало по-комично, отколкото беше всъщност. Той взе да бие отбой:
— Признавам…
Ала Питър продължаваше; рижите никога не знаят кога да спрат.
— Макбет иска да каже, че ако престанем да се тревожим за утре и просто заживеем ден за ден, ще можем да се наслаждаваме на всички прекрасни неща, които стават под носа ни.
Марк се замисли над това за миг, преди да отговори. Не му се искаше да бъде саркастичен.
— Ъ-ъ… не отричам, че в думите ти има известна истина, Питър, но смяташ ли, че е правдоподобно Макбет, в състоянието, в което се намира, да дава израз на такива… — не можа да се сдържи — на такива слънчеви чувства?
Джефри отново се засмя. Вратът на Питър почервеня; момчето разглеждаше пода. Глория стрелна с гневен поглед мистър Просър — възмущението на лицето й бе ясно предназначено за него.
Марк побърза да поправи грешката си.
— Моля те, не ме разбирай неправилно — обърна се той към Питър. — Самият аз не разполагам с отговор за всичко. Но ми се струва, че в целия монолог до „няма ни капка смисъл…“ се казва, че животът е… какво пък, една измама. Не става дума за нищо прекрасно в него.
— Шекспир наистина ли е мислил така? — попита Джефри Лангър припряно, от което гласът му прозвуча вресливо.
Във въпроса на Джефри Марк прочете своите собствени юношески предчувствия за ужасната истина. Ясно какво трябваше да се опита да направи. Той каза на Питър да седне и се загледа през прозореца в смълчаното небе. Облаците се сгъстяваха.
— В творбите на Шекспир — започна бавно мистър Просър — има много мрак, а най-мрачна от всички негови пиеси е „Макбет“. Атмосферата е тегнеща, отровна. Един критик беше казал, че в тази пиеса човечността се задушава. — Той самият почувствува опасност от задушаване и прочисти гърлото си. — По средата на творческия си път Шекспир е писал пиеси за хора като Хамлет, Отело, Макбет — хора, на които било обществото, било лошият късмет, било някой дребен недостатък в характера е попречил да се превърнат във велики личности, каквито са можели да станат. Дори Шекспировите комедии от този период отразяват един прокиснал свят. Той сякаш е прогледнал през бляскавата наперена фасада на по-ранните си комедии и хроники и погледът му е попаднал на нещо ужасно. То го е изплашило точно както един ден би могло да изплаши и някои от вас.
В старанието си да намери точните думи Просър несъзнателно бе гледал в Глория. Тя кимна смутено и като разбра какво се е случило, той й се усмихна.
Опита се да придаде по-мек, даже по-неуверен тон на разсъжденията си:
— Но в същото време си мисля, че Шекспир е стигнал до една избавителна истина. Последните му пиеси са ведри, наситени със символика, като че е прозрял отвъд грозното и се е докоснал отново до царството на красивото. В този смисъл цялото творчество на Шекспир представлява по-пълна картина на живота, отколкото творчеството на който и да е друг писател, освен може би Данте — един италиански поет, писал няколко века по-рано.
Доста се бе отдалечил от монолога на Макбет. Другите учители с радост му съобщаваха как децата се забавлявали „да му навиват пружинката“. Той погледна към Джефри. Момчето си драскаше равнодушно в бележника. Мистър Просър довърши:
— Последната пиеса, която Шекспир е написал, представлява една изключителна поема, озаглавена „Бурята“. Някои от вас може би ще искат да я прочетат за следващото обсъждане на десети май. Това е кратка пиеса.
Класът си бе дал почивка. Бари Снайдър скришом мяташе сачми по черната дъска и поглеждаше към Брут Йънг да види дали го е забелязал.
— Само още веднъж, Бари — предупреди мистър Просър, — и ще изхвърчиш навън.
