Джон Ъпдайк
Отшелникът
Навремето той имаше братя — и по-големи, и по-малки от него. Детството остана в спомените му като глъчно боричкане, като шумна надпревара за ядене, дрехи по мярка и внимание. Тук, в гората, вече нямаше шум. Долавяха се звуци, но не и шум. Отначало, в първите нощи, дращенето и стъпките на сновящите твари го стряскаха със силата и остротата си — къщата явно бе на горски кръстопът — и този пукот и ромол обливаше съзнанието му, което се бе сгушило за сън. Сега вече не чуваше тия звуци, както механикът е глух за монотонното бръмчене на машината. Когато посвикна с новото си убежище и март стори път на април, а април — на май, всичко във внезапно промененото му окръжение стана незабележимо, потъна в прозира на безупречния порядък.
При все това никога в живота си той не бе забелязвал толкова много неща, не бе ги съзирал така ясно. Навремето не беше блестящ ученик, нито пък сериозен съперник в надпреварата с братята си. Ала не му се вярваше, че това, което замъглява умствените му способности, се свежда до най-обикновена тъпота. Нещо прекъсваше нишката на мислите му в мига на просветляването, разсейваше го, щом бе необходимо да се съсредоточи, разпокъсваше стремленията му, когато трябваше да са целенасочени. Сякаш съзнанието му или оная система от копчета и лостове, която задействуваше съзнанието му според движенията на външния свят, бе твърде чувствително настроена, за да издържи на блъсъците на други системи, да работи при тежкия, влажен климат, създаден от проявите на хората. Сега проумяваше, че човешкият климат никога не му бе понасял.
Веднъж, когато бе излязъл на лов, откри къщата, затънтена в неизбродимата гъста гора, собственост на стоманодобивна компания. Седалището й бе в другия край на щата, в Питсбърг. Преди петнадесет години тя бе закупила тук земя на едро, предполагайки, че съдържа бедна желязна руда. Компанията все още не бе започнала да разработва мина и може би никога нямаше да започне. Междувременно стотиците акри се бяха превърнали в пущинак, погълнал границите на някогашните имоти: синорни камъни, рушащи се дувари и ръждясали огради от бодлива тел, разпокъсани и оплетени като нишките на забравен спор.
Къщата го постресна, когато я видя за пръв път. Отде се бе взела тук тая съборетина с каменни зидове без покрив? Само кедровите шинди на пристройката все още не бяха откъртени. Призрачното присъствие на тая развалина всяваше заплаха сред пустошта. Кога ли бе градена? Дърветата наоколо бяха високи, но тънкостебли и все още имаше закърнели следи от изоставена ферма, ала сега земята бе твърде спечена, за да насърчава растежа на корените. Може би мястото беше разчистено преди век и сигурно бе обработвана допреди войната. Не видя следи от огън в порутената къща. Не само покривът, но и подът бе отнесен от бури и порои: избеният трап, задръстен с камъни и сплетен къпинак, зееше изпод раздалечените греди, които бяха достатъчно здрави, за да го издържат. С пролуките си гредоредът му заприлича на арфа, а когато погледна нагоре, небето, синеещо между оголените мертеци, го въодушеви, сякаш малко лекомислено бе литнал из въздуха в рехаво изплетена кошница, прикрепена към огромен син балон. Той пристъпяше от греда на греда с необходимата отмереност на движенията и си мислеше за един свой чичо, дето свиреше на орган в лутеранската църква — спомняше си колко ритмично танцуваха нозете му върху педалите.
Все пак част от къщата бе заслонена. Пристройката, която сигурно бе служила за кухня, още имаше и покрив, и под. Останала бе дори част от преградна дъсчена стена, вероятно покрита навремето с тапети, и една каса, чиято врата отдавна бе изчезнала. През друг зейнал правоъгълник се излизаше навън, а отпред имаше праг от пясъчников камък с локвички в двете вдлъбнатинки, по-малки и от чинийка, и с две успоредни бразди, оставени от назъбено каменарско длето. Външият зид бе непокътнат, а касите, които дърпаха разкъртените прозорци, макар проядени и поизметнати, изглеждаха прилично здрави. С нови врати и прозоречни рамки, с някоя и друга кръпка по пода и покрива, можеше да стъкми стаята за подслон. Чудеше се защо никой друг не се бе сетил за това. Тук нямаше дори следи от вандалщина. Инициалите, издълбани тук-там, бяха посивели като дървото. Кутиите от кока-кола, нахвърляни из избата, тънеха в ръжда, а празните гилзи под един от прозорците явно не бяха от миналия ловен сезон. Допускаше, че стоманодобивната компания е успяла да прогони нарушителите, а сетне сама е загубила интерес към това място с високомерието на ония, дето лесно печелят победи. Несъмнено къщата очакваше него и никой друг, дори не и влюбени двойки.
Пръв дойде да го навести по-малкият му брат, учителят. Нямаше и седмица, откакто се бе преселил тук и все още се занимаваше с дърводелска работа. Подпреният на една бреза прозорец с фабрично поставени стъкла, всяко с лилавата емблема на фирмата, пречупваше образа на мъха и тревицата около корените и им придаваше изнежения вид на оранжерийна растителност. Беше март и плахата зеленинка бе драгоценна. Всяка скунксова зелка1, подала муцунка изпод гнилите листа, имаше изненадана физиономийка. Почвата от тази страна на къщата бе прогизнала от едно подземно изворче.
— Това не е твоя земя. Стаили — рече брат му. — Дори и държавна не е.
— Е, значи могат да ме изгонят. Какво пък, най-много да загубя дъските и пироните.
— Колко време смяташ да останеш?
— Още не знам.
— Ще мъкнеш ли тук жени? — Нежната кожа на Мозис поруменя; Станли не сдържа смеха си. Морис бе най-малкият му брат, а и за годините си изглеждаше по-млад. Наближаваше тридесет и си бе пуснал мустаци; сякаш някое дете бе изрисувало розови кръгчета на бузите на кукла-момченце, а сетне, разбрало грешката си, важно-важно бе мацнало с черно под носа.
— Какво ми пречеше да си ги водя в стаята? — рече подигравателно Станли, защото Морис недоволствуваше, когато идваха жени. Стаите им бяха една до друга на третия етаж от бащината им къща. Там живееха всички братя освен Том, който бе отишъл в Калифорния. Родителите им бяха починали. Бърнард, най-големият — строителен предприемач, — се бе разположил с жена си и двете си момчета в по-голямата част от къщата, макар че на останалите така и не им бе ясно дали той я е наследил цялата, или всички имат по равен дял. Ала никой не бе оспорвал правото на Станли да живее там.
Морис се намръщи и заговори бързо.
— Ясно — рече той. — Ти и преди ги влачеше. Да, ама никоя от твоите пачаври няма да се домъкне чак дотук. — За да подсили жлъчността и студенината в гласа си, той ритна една скунксова зелка и я разпердушини, та въздухът завоня на мърша. — Излагаш семейството ни! — добави той и Станли с изненада осъзна колко крещящо е присъствието на Морис въпреки румената му префиненост; как той сякаш изпълва с бързината на натраплив мирис пространството около къщата му — същински зеленеещ бокал.
Станли усети, че го изнудват и рече да се защити:
— Не е нужно хората да знаят.
— Ще работиш ли?
Станли не можа да долови добре същината на този въпрос. Той работеше на две места; беше пазач в училището, където преподаваше Морис — поддържаше сградата, а през лятото отиваше при Бърнард като общ работник: копаеше канали, бъркаше цимент или правеше кофраж, тъй като имаше известен дърводелски опит. Макар че винаги се бе смятал за почти изградена личност, Станли не беше завършил единадесети клас; над него имаше някакво озарение, ала той не можеше да се измъкне от заобикалящия го безпорядък и да го достигне.
— Ами защо не? — отвърна той и Морис изсумтя доволно.
Ала въпросът беше уместен, защото се оказа, че двете мили горски път до града сякаш се удължават, вместо да се скъсяват, както обикновено изглежда при често изминавани разстояния. С всяка вещ, донесена от къщи за обзавеждане на старата кухня, стъпките му натежаваха при поредното заминаване. Беше някак противоестествено да тръгнеш оттук призори, из влажния сумрачен хаос, още преди сънливата светлина да е подредила стволовете на дърветата, когато вейките се превиват от мътни капки — същински желирани бонбони от прозирната нощ. Напущаше ли своята поляна, Станли имаше чувството, че насилствено разпуква пъпка, за да предизвика цъфтеж. Къщата го обви, срасна се с него. Най му харесваше контрастът между потъмнялото дърво, дето сякаш бе дирило в дъжда и вятъра своя чворест първообраз, и светлите борови летвички, огладени, здраво прилепнали, дъхащи на свежо. Кърпежът винаги му бе доставял удоволствие поради усещането, че създава нещо. Беше си един вид изкуство, като да шиеш покривка от шарени парцалчета. Веднъж надживял контешките увлечения на ранната младост, той предпочиташе да носи овехтели дрехи, изкусно поддържани, за да не влязат в чувала с дрипите, с което осуетяваше хода на
