Телевизионна реклама

Джон ЪпдайкТелевизионна реклама

Появява се всяка нощ, някъде по време на новините в единайсет часа. Има едно ДЕТЕ, което се спуска по СТЪПАЛА. Една закръглена ВЪЗРАСТНА ЖЕНА, която стои в подножието на стълбата, хваща ДЕТЕТО, разтърсва го (приятелски) и го пуска. Чува се МУЗИКА, в чийто текст се съдържат думи като „засмяно дете“, „килим от кожи“ и др.

СТЪПАЛАТА изглеждат неочаквано истински, дъбови, чепати и стръмни, в стила на онези къщи, в които протече детството ни. Ние всички познаваме тези СТЪПАЛА. Някои от тях проскърцват, а най-горе се разклонява многоъгълен мрак, в който уж трябва да намерим сигурност и сън. Докоснеш ли хартиените тапети (кошници с цветя, редуващи се, досещам се, с обвити от рози медальони), става ти топло.

ДЕТЕТО хуква и се скрива от екрана. Имали сме време да установим, че е МОМЧЕ с дълги коси, на челото подрязани в права линия. Камерата се застоява на ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА, която вече сме идентифицирали като БАБАТА. Тя проследява с нежност отдалечаващото се (по всяка вероятност) МОМЧЕ и ние веднага си представяме, че в сценария на рекламата е имало ремарка „проследява го с нежност“.

Минава секунда. Има опасност нейното лъчезарие да се превърне в безсмислица. Само че сега, сепната от пристъп на несигурност, за който не става ясно дали е по идея на режисьора или на самата актриса, БАБАТА поклаща полека глава, сякаш казва: „О, божке, божке, какво непоправимо пакостниче, на баба милото мъжкарче!“ Чувствуваме, че сърцето й прелива от такава обич, от каквато нейното налято туловище, да не беше с грам по-здраво и стегнато, да не беше поне мъничко по-притиснато и по-сдържано от изискванията и парадното снаряжение на БАБСТВОТО, направо би се пръснало. Но БАБСТВОТО я масажира от всички страни като четките на автомивка.

Сега (колко нещо може да види човек!) тя отпуска ръце пред себе си, пръстите на едната ръка са хванали китката на другата. Този жест обяснява, че по етнически тип тя е англосаксонка. Една италианска мамма например би скръстила ръце на гърдите; освен това средиземноморското й кокетство не би й позволило да напусне кухнята по престилка, особено пък да застане до нещо, което очевидно е парадно СТЪЛБИЩЕ. Така, все още напрегнати във вихрите на догадката, добираме се до извода, че рекламата няма да бъде за спагети.

Нито за подмладяващи кожни мазила или шампоани, тъй като камерата се премества от БАБАТА на МОМЧЕТО. Сега то подскача през някаква стая. Не точно подскача, нито пък прелита. Това е онази особена и обречена походка, от която косите му се надигат и напомнят крехката диалектика в отношенията между детето и режисьора. На това ДЕТЕ, макар ролята му да се изпълнява от дете-актьор и то наистина да си е дете, са му казали да се придвижи през въображаемата стая по детски. То се е подчинило и се движи спънато от неловкост, но все пак с онова пъргаво отскачане, подарено му от майката-Природа, което никакво количество режисура не е в състояние изцяло да съкруши. Само времето може да стори това.

Нямаме представа колко дубли са били пресети, докато се избере тъкмо това моментно движение. Макар в действителност никое дете (въпреки че милиарди деца са прекосявали милион стаи) да не се движи през една стая досущ по този начин, ние сме пронизани от впечатлението за ДЕТСТВО. Долавяме мисълта: БАБИНАТА КЪЩА (а монтажът така добре се прелива, че не забелязваме отделни подробности от покъщнината, само сме съгласни, че е подходящо старомодна и наблъскана) е уютна, закътана — онова място, където не може да не си весел. Но защо? Въпросът е още висящ.

Намираме се в друга стая. Кухнята. Предният план е зает от блестящ ЧАЙНИК. Разфокусирано и все така подрипващо по този неестествен, но въздействуващ начин, МОМЧЕТО се появява в задния план, идва напред на фокус, виждаме едно заплашително грамадно лице и една ръка, която повдига капака на ЧАЙНИКА. Блъвва ПАРА. МОМЧЕТО издухва ПАРАТА, след това ни поглежда с театрално ококорени очи. Какво значи това? Че се е изгорило? Че е усетило миризма на лошо? Или че невидимият за нас режисьор е викнал по него? Ние не знаем и изпитваме допълнителното неудобство пред възможността все пак това да е реклама за спагети.

Кратка сценка: БАБАТА мие лицето на МОМЧЕТО. Отзад се виждат крановете на банята. Подсъзнателно изплува темата за топлина (УЮТНА КЪЩА, горещ ЧАЙНИК). А може би време за вечеря?

Вечеря обаче не виждаме. Връщаме се при СТЪПАЛАТА. Появили са се нови актьори: МЛАДА ДВОЙКА, високи и енергични хора със стилни палта. Кои са те? Почти нямаме време да се запитаме. МОМЧЕТО скача (по-скоро полетява — не сме видели как го изхвърлят нозете му) в ръцете на МЪЖА. Значи това са неговите РОДИТЕЛИ. Като зрители ние ги приветствуваме. Искреността, с която ги посрещаме, разкрива вътрешните ни страхове от нещо грозно и отшелническо в тази стара КЪЩА с нейната така хитро подчертана уютност, от това усамотено домакинство, от една благосклонна вещица и един разглезен, театрален пикльо. Новите двама излъчват свежия полъх на външния свят. Ако се съди по облеклото им, навън е студено — това впечатление не е без значение. Чувството ни за подсъзнателни асоциации расте. Въвличат ни в ШУМОТЕВИЦАТА НА ПОСРЕЩАНЕТО и ние се наслаждаваме на МЛАДАТА ДВОЙКА за нейната сексуална енергия и щастливо завръщане, за великото и прекрасно щастие да си американец в днешно време, да си платежоспособен и плодовит и да притежаваш такава БАБА като от илюстрованите книжки, която ще наглежда ДЕТЕТО, речеш ли да се отдадеш на някой невинен и несистемен гуляй.

Но чия майка е БАБАТА — на БАЩАТА или на МАЙКАТА?

Всички въпроси намират отговор. Актьорът, който играе МЛАД БАЩА, отминава БАБАТА с нехайството на кръвната връзка, докато актрисата, изпълняваща ролята на МЛАДА МАЙКА, първо я прегръща, после се отдръпва, размисля и се хвърля напред, за да залепи на сияещата тлъста буза целувка, каквато БАБАТА явно не е очаквала. Грейналото изражение за миг се поколебава като пламъче на свещ, когато далеч някъде отварят врата. СНАХАТА отново се отдръпва, сякаш да огледа по-хладнокръвно резултата на своето емоционално вдъхновение. Дали защото една актриса, изпълняваща роля, изкуствено е изопнала напрегнатата струна на своите колебания, или пък това й е хрумнало, когато е дирила различни нюанси в ролята (представяме си колко безлично е казано това в сценария: Родителите се завръщат. Всички се поздравяват. Среден план), на зрителя като гъдел се предава чувството за близост в събитието, при което добрата воля разголена расте. СЕМЕЙСТВОТО е пълно.

Чак сега се проявява скритото чудо. Истинският герой на тези трийсет секунди сваля маската си. СЕМЕЙСТВОТО избледнява в синкав комиксов пламък, а МУЗИКАТА, вече непрепятствувана от визуалните стимули, пропява с камбанна яснота: „ПРИРОДНИЯТ ГАЗ е Нещо Чудесно!“

Един МЪЖ, когото откриваме в ЛЕГЛОТО до ЖЕНА му, едва изчаква края на НОВИНИТЕ, след това става и изключва ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ПРИЕМНИК. Бледнеейки, екранът изпуша последното количество дневно лъчение. Служебно спечелила двубоя, стаята се изпълва със сумрачното сияние на ЛУНАТА. Надигнал се, МЪЖЪТ влачи нозе около ЛЕГЛОТО с онази уморена походка, подсказваща липса на гъвкавост и неискрено пожелано мълчание, после се отправя към тоалетната, където уринира. Досещаме се, че той прави това не от някаква належаща физическа нужда, а съзнателно, дори пуритански, вярвайки, че трябва да се прочисти — и себе си, и своето съзнание, — преди да заспи.

Красноречивият монтаж показва мислите му. Както, всеки път, когато се олюлява над смътната елипса на порцелановата чиния, той си припомня най-отчетливия образ на красотата, с който го е надарил четирийсетгодишният му живот. Бил е на официален обяд в Ню Йорк, който е преминал весело, разточително, свръхвълнуващо и с много вино. Сега той се намира в такси и пътува към магистралата на Уест Сайд. При разклона за петдесет и седма улица нуждата да уринира се превръща в неудържима подсъзнателна мисъл. Към Седемдесетте улици (където Крайбрежният булевард почва да се надига като самолет) тя е вече истински натиск, а до Деветдесетте (Паметникът на падналите войници и моряци вече се руши, като зелена канара се показва и Крайбрежният парк) тя е станала убийствена необходимост. Надвивайки срама, МЪЖЪТ признава своето терзание на ШОФЬОРА, който, постепенно отхвърляйки недоверието си, кривва от магистралата в Сто шейсет и осма улица, изкачва едно малко и покрито с едър паваж възвишение, където, очевидно не за първи път, се озовава пред един мръсен триъгълен гараж. Черни или почернени, механиците облещват бели очи към непознатия МЪЖ, който притичва край тях, навътре към върха на мазния триъгълник, изпълнен покрай стените с всякакъв отпадък. И тук, притиснат между мръсни стенописи, се намира най-красивият предмет, който някога е виждал. Или е могъл да види. Това е един ПИСОАР, ПИСОАР с нарушена белота, прокапващ тук-там, ала готов всичко да поеме в хармоничното чудо на своите ненарушими и неизменни дупки. Красивото — най-точно казано — е онова, от което имаме нужда в