Джон Ъпдайк
Свеж поглед в Сребърния град
Когато за пръв път отидох в Ню Йорк, бях тринайсетгодишен и пътувах с баща си. Тръгнал бях да се запозная с чичо ми Куин и да си купя книга за Вермеер. Идеята за книгата беше на нас с мама, а за запознанството с чичо Куин — на баща ми. Преди едно поколение чичо се запилял някъде към Чикаго и, както по всичко личи, забогатял. Тези дни бе дошъл на изток по работа, пък аз току-що бях завършил осми клас с отличен успех. За баща ми аз и брат му бяхме най-умните хора на света — наричаше ни „муши-тръни“ може би с повече ирония, отколкото очаквах от него тогава — и не щеш ли, по интуиция той внезапно, неудържимо почувствува, че сега е дошъл моментът да се срещнем. По това време Ню Йорк беше на седем долара път от нас; тогава мерехме всичко — и време, и разстояние — в пари. Втората световна война беше свършила, но все още живеехме в годините на Голямата икономическа криза. С баща ми си взехме билети за отиване и връщане и тръгнахме с една петдоларова банкнота в неговия джоб. Петте долара бяха за книгата.
На перона майка ми неочаквано възкликна:
— Мразя я фамилията Огъст!
Това ме изненада, защото ние всички бяхме Огъст — аз бях Огъст, татко беше Огъст, чичо Куинси беше Огъст и самата тя, мислех си, е Огъст.
Баща ми зарея поглед нейде над главата й и каза:
— Имаш пълното право. Няма да ти се сърдя, ако вземеш една пушка и ни избиеш всички до крак. С изключение на Куин и сина ти. Те единствени от рода знаят какво искат и как да го постигнат.
Най-вбесяващата черта на баща ми беше начинът, по който се съгласяваше с всичко.
Чичо Куин не ни посрещна на Пенсилванската гара. И ако баща ми беше разочарован, той не го показа пред мен. Часът минаваше един, а за обяд имахме само две захарни пръчици. След като повървяхме — както ми се стори — доста дълго по тротоари, малко по-широки от тротоарите в родния ми град и не толкова чисти, стигнахме до хотела, изникнал сякаш из подлезите с цвят на карамел при Централната гара. Фоайето ухаеше на парфюм. След като администраторът се обади на Куинси Огъст, за да му каже, че някакъв човек, който се представя за негов брат, е на рецепцията, един от асансьорите ни изкачи до двайсетия етаж. В стаята седяха трима мъже, облечени в сиви или сини костюми, с безупречно изгладени панталони и надзъртащи изпод маншетите жартиери, когато кръстосваха крака. Невъзможно беше обаче да ги сбърка човек. Единият имаше мустачки с формата на гъсеница, вторият — рунтави руси вежди като на баща ми, а третият — чаша питие в ръка; и другите държаха питиета, но не ги стискаха толкова силно.
— Господа, бих искал да ви запозная с брат ми Марти и неговия син — рече чичо Куин.
— Детето се казва Джей — добави баща ми, ръкувайки се с останалите двама поотделно, отправил очи в очите им.
Аз последвах баща си и мустакатият, изненадан от твърдата ми ръка и твърдия ми поглед, каза:
— Хайде здрасти, Джей!
— Марти, ако искате да се поосвежите с момчето, банята е вляво.
— Благодаря, Куин. Ще се поосвежим. Извинете, господа.
— Моля.
— Моля.
С татко отидохме в спалнята на хотелския апартамент. Мебелите бяха нови и четвъртити, всички в един и същ оттенък на кафявото. На леглото лежеше отворен куфар, също нов. Чистата, скъпа миризма на кожа и мъжки одеколон ми хареса. Бельото на чичо Куин имаше вид на копринено и беше изпъстрено с гербове. Щом си свърших работата в банята, отправих се към гостната при чичо Куин и неговите приятели.
— Стой — каза баща ми. — Нека почакаме тук.
— Няма ли да излезе неприлично?
— Не. Тъкмо това иска Куин.
— О, татко, не ставай смешен. Ще си помисли, че сме хвърлили топа.
— Не, в никакъв случай. Не и брат ми. Пазари някаква сделка и не иска да го безпокоим. Щом ни прати тук, значи тук ще стоим.
— Ех, тате, какъв си бил фантазьор — казах аз, но не исках да влизам без него.
Потърсих из стаята нещо за четене. Не намерих нищо, нито дори вестник, само една лъскава диплянка за самия хотел. Питах се кога ли ще ни се удаде възможност да потърсим книга за Вермеер и какво ли си говореха мъжете оттатък. Питах се защо чичо Куин е такъв нисък, когато баща ми е толкова висок. Опрях се на прозореца и се загледах в такситата, които маневрираха като навити играчки.
Баща ми се приближи и застана до мен.
— Не се навеждай много.
Подадох се още няколко сантиметра и поех голяма глътка от високия студен въздух, подправен с далечната глъч на улицата.
— Виж как зеленото такси пресича пътя на жълтото. Имат ли право да обръщат на тази улица?
— В Ню Йорк може. Тук който е по-силен, той печели.
— Онова не е ли Крайслеровият небостъргач?
— Да, нали е изящен. Винаги ми напомня за царицата от шаха.
— А този до него кой е?
— Не знам. Някакъв надгробен паметник. Онова пък там в дъното е администрацията на Улуърт1. Години наред е бил най-високият небостъргач в света.
Докато си приказвахме, облакътени един до друг на прозореца, с изненада открих, че баща ми успява да отговори на толкова мои въпроси. Като млад, още преди да се родя, е пътувал, търсел е работа; и това не беше първото му идване в Ню Йорк. Развълнуван от новия прилив на уважение, който изпитах към него, аз мечтаех да кажа нещо, за да разчупя това спокойно, похабено лице.
— Наистина ли мислиш, че иска да останем тук? — попитах.
— Куин е мушитрън — каза татко, зареял поглед над главата ми. — Възхищавам му се. Още от малък каквото си речеше, постигаше го. Джас! Прас! Мислите му изпреварват с километри моите — както тези на майка ти. Усещаш как излитат далеч пред теб. — Той допря една до друга обърнати с дланите надолу ръце, като две таксита, и лявата се стрелна бързо покрай дясната. — Ти си същият.
— Да де, да. — Моята припряност не беше просто свян, пробуден от хвалбите му; ядосвах се, че ме сравнява с чичо Куин. По онова време вярвах, че само глупците се интересуват от пари.
Когато най-после влезе в спалнята, чичо Куин каза:
— Мартин, все се надявах, че ще се покажете с момчето и ще се присъедините към нас.
— Дявол да го вземе, не исках да се натрапвам. Нали уреждахте някакви сделки.
— С Лукас и Роубък ли? Хайде, Марти, не беше нещо, което да не може да чуе родният ми брат. Просто дребни споразумения. И двамата са фини хора. Много влиятелни в собствените си кръгове. Съжалявам, че не можа да ги поопознаеш. Вярвай ми, наистина не съм искал да се криеш тук. Сега какво предпочиташ за пиене?
— Все ми е едно. Вече пия много малко.
— Уиски със сода, Марти?
— Чудесно.
— А момчето? Какво ще кажеш за една лимонада, млади момко? Или предпочиташ мляко?
— Не, лимонада — обадих се аз.
— Едно време, да знаеш, баща ти можеше да надвие всеки втори на пиене, додето го накара да залази под масата.
Спомням си, един келнер донесе питиетата и докато ги пиехме, попитах дали цял следобед ще стоим в стаята. Чичо Куин не даде знак да е чул, ала пет минути по-късно подметна, че момчето навярно иска да поразгледа града — „Гоутам“2, нарече го той, „Багдад-с-метро“. Баща ми каза, че за детето това ще бъде преживяване „един път“. Винаги ме наричаше „детето“, когато бях болен или сърдит, или бях загубил на нещо — с една дума, когато му беше жал за мен. Тримата слязохме с асансьора и с такси минахме надолу по Бродуей, или нагоре по Бродуей, не знаех точно. „Наричат го още «Големия бял път»“ — повтори на няколко пъти чичо Куин. По едно време се извини: „Денем просто е съвсем
