приличаше на бръснарско чираче. Щракна с щипци и се усмихна.
— Заедно ли ще влезете?
— Разбира се. — Честолюбието на Ричард се подразни при мисълта, че тоя новак, комуто явно трябваше да поверят живителната си течност, бе значително по-млад от тях. Но когато се изправи и почувствува, че нозете му се подкосяват, негодуванието на Ричард се стопи.
Вземането на кръвна проба от средния пръст му се стори най-противният и ненужно протакан физически контакт с друго човешко същество, който някога бе имал. Добрите зъболекари, механици и бръснари имат опитна ръка, каквато липсваше на този начинаещ лекар: работеше пипкаво, а на всичко отгоре и грубо. Тоя жестоко непохватен кръвопиец не спираше да опъва и извива посиняващия му пръст, но все безрезултатно. Тънката стъклена тръбичка си оставаше прозрачна.
— Не ще да кръвне, а? — обърна се лекарят към Джоун. Лениво отпусната, като медицинска сестра, Джоун седеше до масичката с проблясващите инструменти.
— Мисля, че кръвта му се раздвижва едва след полунощ — подметна тя.
Този опит за шега разсмя обзетия от безумен страх Ричард и смехът сякаш изтласка уплашения съсирек. Червеното плъзна по жадната тръбичка като в спиртен термометър.
Лекарят изсумтя от облекчение. Докато накапваше пробата по гнездата на кръвната плочка, той заобяснява нехайно:
— Трябва ни тук една ваничка с топла вода. Досега сте били на студа. Ако си топнете ръката в гореща вода, кръвта веднага бликва.
— Умна идея — отбеляза Ричард.
Но младият лекар бе вече отписал от разговора тоя шут и продължи спокойно да разговаря с Джоун.
— Трябва ни само едно малко котлонче от пет-шест долара, та и кафето да си правим на него. А така, когато за някой кръводарител трябва кафе, чакаме да му го донесат отгоре, а през туй време се чудим как да го свестяваме. Смятате ли, че ще ви е необходимо кафе?
— Не — намеси се Ричард, изпитал ревност от тяхното общуване.
— Нулева група сте — каза лекарят на Джоун.
— Зная — рече тя.
— Той е А положителна.
— О, това е чудесно, Дик — обърна се тя към него.
— Рядка група ли съм? — попита той. Младежът се обърна да обясни:
— Нулева положителна и А положителна са най-разпространените. — Наклонената от усърдие, ниско подстригана глава, която лъщеше на ленивата утринна светлина, припомни на Ричард някогашните дни, когато обслужваше няколко телекса в стая с подобни размери. Когато пристигнеше в седем, километричните ленти, бълващи от апаратите от пет часа, лежаха надиплени на камари по пода и по това време — десет часа — бяха вдигнати, разпределени, залепени и разпратени, а той нямаше какво друго да прави, освен да следи стакатното появяване на по-късните новини и да мисли за обикновени неща, като кафето например. Спомни си колко приятни и сигурни бяха ония часове, когато — цар на своето кътче — бе млад и съзнаваше своята нова отговорност. Лекарят попита:
— Кой желае да е пръв?
— Нека аз — каза Джоун. — Той не е давал кръв досега.
— Цялото й име е Жана д’Арк2 — поясни Ричард, разгневен от това предателство, така всеотдайно и самодоволно. Смутен в собственото си царство, младият лекар заби недоумяващ поглед в земята и рече:
— Събуйте се и легнете. — Сетне добави: — Ако обичате.
И тримата се разсмяха един след друг, лекарят последен.
Кушетките бяха разположени под ъгъл, на две съседни стени. Джоун се отпусна върху едната и както я гледаше отстрани, Ричард я видя неестествено смалена. Никога не я бе съзирал такава: вчесаните й коси бяха трогателно лъскави, оголената й ръка — сребристобледа и издължена, стъпалата в копринените чорапи — с послушно прибрани пръсти. Кушетките бяха без възглавници и изопнат наравно, Ричард имаше чувството, че главата му е увиснала. Сякаш се носеше по вода, което подхрани надеждата му, че това нереално приключение скоро ще се стопи като сън.
— Добре ли си?
— А ти? — Гласът й долетя нежно иззад бухналите коси, прихванати на тила й. Бяха разделени на безупречно прав път, сякаш майка й я бе сресала. Видя как някаква дълга игла потъна в изопнатата й ръка, а после едно влажно памуче несръчно тръкна убоденото място. Той си представяше, че ще събират кръвта им в банки или шишета, но лекарят, чието дишане сега бе единственият шум в стаята, постави край Джоун нещо, подобно на миниатюрна полиетиленова раница, нагъната и вързана. Тялото му пречеше на Ричард да види какво става. Когато оня се отмести, към изопнатата ръка на Джоун бе присадена пластмасова тръбичка — същинска безцветна лозица, точно при свивката, където кожата бе прозирна, и се виждаха вените — бледосини напоителни каналчета, досами повърхността. Това бе нежно и чувствително място, по което й бе приятно той да я гали в щастливото предбрачно време. Сега, без видима промяна, бледият филиз, присаден тук, се обагри в тъмночервено. Ричард насмалко да изкрещи.
Остра болка го прониза, щом съзря с каква незабавна готовност кръвта напуска тялото й. Макар че дори и не мигна, сякаш не повярва на очите си, когато долови бързината на този начален изблик. Очакваше да види как кръвта потича, но още от самото начало не можа да се разбере дали извитата тръбичка не влива кръв в тялото й, или пък не е поставена хей така — като заврънтулка, мацната върху завършено вече платно. От неподвижното положение на главата си виждаше предметите някак сплеснати.
Сега се заеха с него и той усети лекото убождане на новокаиновата игла, а сетне, макар и притъпено, почувствува грубото натрапничество на нещо като средно голям гвоздей. След два несполучливи опита да уцели вената, на третия път младежът закрепи с лейкопласт успешно направената присадка. През това време съзнанието на Ричард блуждаеше сред съзвездията на зацапания, шупнал таван. Това, което се извършваше с него, не подлежеше на размисъл. Лекарят се отдалечи и затананика, докато ровеше из звънтящите инструменти. Джоун протегна шия да погледне съпруга си и по лицето й, което той виждаше наопаки, се разля нелепа усмивка.
Откакто лежаха под прав ъгъл, не бе изминало много време, но то течеше сякаш зад стените, примесено с далечното издрънчаване на някоя подлога, с приближаващи и отминаващи стъпки, с отваряне и затваряне на невидими врати. Долавящ отчетливото, болезнено пулсиране при свивката на ръката си, но без желание да я погледне, той се рееше нанякъде и си представяше как и душата му ще се зарее волно, когато всичката му кръв изтече под леглото. Кръвта на Джоун и неговата кръв се смесваха на пода, а душите им летяха заедно по тавана — от пукнатина на пукнатина, от звезда на звезда. По едно време тя се покашля и звукът изчегърта по въздуха като камъче, отронило се под крака на алпинист.
Вратата се отвори. Ричард извърна глава и видя някакъв плешив и прежълтял старец, който влезе и се настани на един стол. Беше от ония старци, които заемат в учрежденията неустановена, но свята длъжност. Младият лекар, изглежда, го познаваше добре и двамата си заприказваха тихо, сякаш да не смутят тайнственото единение на съпрузите, положени жертвено един до друг. Говореха за хора и събития, които не означаваха нищо за страничния слушател; за Айрис, за д-р Грийнстайн, за Четвърто отделение, отново за Айрнс, която незаслужено смъмрила стареца, за безобразието, че нямало котлонче да се вари кафе, за слуховете, че край леглото на шейха, болен от глаукома, неотлъчно бдели чернокожи телохранители с ятагани.
Тия разговори преминаваха през замаяното и непосветено съзнание на Ричард като дъгоцветни и огромни облаци от впечатления; д-р Грийнстайн — носът му остър, котешките му очи изумрудени, после Айрис — двадесетметрова жена-гигант, мятаща стерилизирани гневни мълнии.
Както някои религии приемат, че безбройните божества са вълнички върху безликата божия природа, така и тия менливи образи облизаха непрестанното му усещане, че нейната и неговата кръв изтичат. Хрумна му, че тръбичките, прикрепени към ръцете им, се съединяват някъде извън обсега на взора им. За да се увери в това, той погледна надолу и видя, че найлоновата лозичка, присадена към свивката на изопнатата му ръка, бе наистина също така тъмночервена, както и нейната. Втренчи се в тавана, за да разсее
