Джон Ъпдайк
В Рим на отделни легла
Мейпълови бяха мислили и говорили за раздяла толкова дълго, та вече им се струваше, че тя никога не ще настъпи. Защото, все по-противоречиви и безжалостни, разговорите им — при които обвинения и разкаяния, удари и ласки се редуваха и заличаваха — в крайна сметка ги сплитаха по-здраво в една болезнена, безпомощна и унизителна близост. И плътската им любов не загиваше, подобно на здрав малчуган, който си расте напук на глада. Когато езиците им най-сетне преставаха да мелят, телата им се отпускаха в прегръдка, като две онемели армии, които ще се слеят благодарствено, избавени от нелепа битка по повеля на двама безумни крале. Кървящ, смазан, десетки пъти полаган почтително в гробницата, техният брак не издъхваше. С горещото желание на всеки да остави другия, те си оставаха заедно по съпружески навик. Решиха да отидат в Рим.
Пристигнаха по тъмно. Самолетът закъсня; летището бе огромно. Бяха тръгнали набързо, без предварителни планове, ала сякаш предизвестени за идването им, пъргави италианци с безупречен английски чевръсто освободиха ръцете им от багажа, запазиха им хотелска стая по телефона и ги настаниха в един автобус. За тяхна изненада автобусът се потопи в тъмен селски пейзаж. В далечината, подобно на фенери, висяха няколко мъждиви прозореца; една река внезапно разголи сребриста гръд под тях; покрай пътя се мяркаха силуетите на маслини и пинии като неясни илюстрации в стар латински учебник.
— Мога вечно да се возя в тоя рейс — каза Джоун на глас и сърцето на Ричард се сви при един спомен от времето, когато им стигаше, че са заедно: веднъж му бе признала, че докато младежът от бензиностанцията бършел предното стъкло с енергичен замах, тя се възбудила при поклащането на колата. От всичко, дето някога му бе споделяла, това оставаше в съзнанието му като най-откровеното, като мигновено разбулване на оная тайнствена жена, до която никога не бе успял да се доближи и накрая се бе уморил от безплодните си усилия.
Ала се радваше, когато я виждаше щастлива. Това бе слабостта му. Искаше тя да е щастлива и мисълта, че далеч от нея не ще знае щастлива ли е, или не, представляваше последната, неочаквана врата, преградила пътя му, след като всички други врати се бяха отворили. Тъй че избърсваше сълзите, които сам бе изцедил от очите й, отричаше се от твърденията за пълна безнадеждност точно в мига, когато тя бе склонна да остави и сетна надежда, и агонията им продължаваше.
— Нищо не трае вечно — рече той сега.
— Няма ли да ме оставиш да си поотдъхна, а?
— Прощавай. Оставям те.
Известно време Джоун се взираше в мрака, а после се обърна към него и каза:
— Имам чувството, че въобще не отиваме в Рим.
— А къде всъщност отиваме? — И действително искаше да разбере къде; искрено се надяваше, че тя ще му каже.
— Назад ли, към миналото?
— Не, не искам да се връщам там. Чувствувам, че сме извървели доста път и ни остава само още малко.
Тя дълго гледа смълчаната природа, докато накрая Ричард разбра, че плаче. Изпита желание да я утеши, ала мигом се укори, че това ще е малодушно и болезнено. Но ръката му не можа да се възпре под напора на сила, властна като сластта, и пропълзя върху лакътя й. Тя склони глава на рамото му. Забрадената жена на отсрещната седалка ги взе за младоженци и тактично отмести поглед. Автобусът се изскубна от полята. Фабрики и редици от къщи се притискаха плътно към шосето. Изневиделица отстрани се възправи огромен паметник — грейнала бяла пирамида с латински надпис. Сетне, прилепили лица на стъклото, проследиха с очи Колизея — наядена сватбена торта, която бавно се извъртя пред тях и безшумно отплава от пристана на погледите им. На последната спирка друга жива верига от ръце и гласове им предаде багажа, настани ги в такси и ги отведе в хотела. Когато Ричард пусна в дланта на шофьора шестстотинте лири, те му се сториха най-гладките, най-кръглите и най-подходящите за бакшиш монети, с които някога се бе разплащал. До рецепцията се стигаше по десетина стъпала. Администраторът беше млад и духовит. Той изрече неколкократно фамилното име и се почуди защо не са отишли направо в Неапол1. При все че на летището им представиха хотела за второкласен, коридорите му бяха настлани с розов мрамор. Мраморният под ги отведе в стаята. Коридорите, както и банята, и тъмнопурпурните завеси заслепиха Ричард и той видя един сериозен недостатък едва когато стъпките на администратора заглъхнаха, след като токовете му дълго потропваха в задоволство от щедрото възнаграждение, вероятно погрешка.
— На отделни легла — рече той.
Бяха свикнали да са в спалня.
Джоун попита:
— Искаш ли пак да го викнем?
— Толкова ли е важно?
— Мисля, че няма значение. Ще можеш ли да спиш сам?
— Сигурно. Но…
Положението беше деликатно. Ричард почувствува. Че са ги оскърбили. Стори му се нагло нещо да застава помежду тях преля окончателната им раздяла, пък било то и педя разстояние. Ако това пътуване имаше за цел да умъртви или да излекува брака им (десетки пъти това бе техният девиз), тогава опитът за лечение трябваше да се провежда с техническа безупречност, макар че… или по-скоро именно защото дълбоко в себе си той вече го бе обрекъл на провал. А съществуваше и практическият въпрос дали ще може да заспи, лишен от близостта на едно топло тяло, до което да се сгуши в съня си.
— Какво „но“?
— Но е някак тъжно.
— Не се натъжавай, Ричард. Стига вече тъга. Тук трябва да си починеш. Това не ни е сватбено пътешествие, а просто кратък отдих, който искаме да си дадем един на друг. Ела при мен, ако не можеш да заспиш.
— Такава душица си — рече той. — Не проумявам защо се държа тъй ужасно с теб.
Толкова често бе повтарял това или нещо подобно, че Джоун, призляло й да гълта едновременно мед и горчилка, въобще не обърна внимание на думите му и се зае да разопакова багажа с преднамерено спокойствие. По нейно предложение излязоха да се поразходят из града, макар да беше десет часът. Хотелът им се намираше на търговска улица, която по туй време бе бронирана със стоманени жалузи. В далечината бликаше осветен фонтан. Нозете му, дето инак издържаха на толкова ходене, сега го заболяха. От мекия, влажен климат на зимния Рим по обувките му сякаш блъбнаха парещи мехури, които претриваха нозете му при всяка стъпка. Не проумяваше защо се получава така, освен да бе чувствителен към мрамор. За да пощадят краката му, влязоха в един американски бар, който откриха по пътя, и си поръчаха кафе. В един отдалечен ъгъл по грамофонната плоча монотонно се влачеше пиянският глас на някакъв американец — редеше неразбираеми, тъжни, явно женски напеви; всъщност и самият глас бе по-скоро женски, но удебелен от по-бавните обороти на грамофона. С надежда да заличи у себе си зейналата, главозамайваща празнота Ричард си поръча хамбургер, който се оказа с повече доматен сос, отколкото с месо. Когато излязоха на улицата, той купи кесийка топли кестени. Продавачът, чиито пръсти бяха като овъглени, държа треперещата си ръка протегната, докато в шепата му не паднаха триста лири. На Ричард му стана едва ли не забавно, че го изиграха; това му осигуряваше място в икономиката на Рим. Мейпълови се върнаха в хотела и като се пъхнаха под завивките, всеки в своето легло, бързо се предадоха на здрав сън. По-скоро, вече в пещерите на подсъзнанието си, Ричард допусна, че и Джоун спи спокойно. Но когато на сутринта станаха, тя му каза:
— Ужасно смешен беше тая нощ. Не можах да заспя и щом се протегнех да те погаля, за да си мислиш, че сме в едно легло, ти казваше; „Махай се!“ и се дърпаше.
Той се разсмя възторжено.
— Вярно ли? Насън, а?
— Сигурно. По едно време извика; „Остави ме на мира!“ толкова силно, та помислих, че си се събудил, но когато те заговорих, ти продължи да хъркаш.
— Смешна работа. Надявам се, че не съм те обидил.
