Джон Ъпдайк
Любимият ми има кал под ноктите
Мъжът стана, щом жената влезе, или по-точно при отварянето на вратата вече стоеше прав зад бюрото си. Тя я затвори след себе си. Стаята бе квадратна, с необичайно бездушна подредба — нещо средно между домашна обстановка (по стените японски гравюри с белезникави детайли, дебел килим, чийто син цвят бе наситен с особено безмълвие, плосък черен диван с една-единствена ръбеста възглавничка от дунапрен) и кабинет, какъвто всъщност беше, макар да не се виждаха инструменти или книги. Би било трудно човек да си представи хората, които биха използвали тази стая, ако те вече не се намираха тук. И мъжът, и жената бяха безупречно елегантни. Жената бе облечена в сив ленен костюм, с бели обувки и бяла чантичка, а сребристорусата й коса бе изопната в стегнат гръцки кок. Не обичаше да слага шапка. Днес не носеше и ръкавици. Мъжът бе със сив летен костюм, малко по-светъл от костюма на жената, а може би само изглеждаше така, защото стоеше по-близо до прозореца. На този прозорец малко натрапливо бръмчеше кутията на климатичната инсталация, същинска четвъртита морда на дракон, заклещен в касата. Щори притуляха светлината, която и без това не бе ярка, защото тази страна на сградата не виждаше слънце. Мъжът имаше гъста и чуплива прошарена коса, старателно, дори малко суетно пригладена, а един кичур падаше на челото му по младежки. Жената предполагаше, че е с десетина години по-възрастен от нея. Освен може би суетност тя съзря в този небрежно надвиснал кичур и белег на умора — беше следобед. Колко ли неща е трябвало да изслуша досега? В порива си да се извини, да се оправдае, тя потръпна от момичешко неспокойство. Мъжът я изчака да седне; дори този нищожен жест на кавалерство отвори прозорец в стената от хладина помежду им. Тя надникна оттам и с изненада откри, че той не й се струва нито красив, нито грозен. Не знаеше как да тълкува това, нито как би трябвало да го тълкува. Лицето му, което тя виждаше скъсено в долната част, изглеждаше мрачно и навъсено. То се повдигна и на него се появи простодушно очакване. Както винаги пак я обзе панически смут. Ръцете й стиснаха чантичката. Бръмченето на климатичната инсталация заплашваше да погълне първите й думи. Усети липсата на свежо цветно ухание; первазите на нейния дом бяха отрупани със саксии.
— Видях го само веднъж тази седмица — проговори накрая тя. После замълча от учтивост и зачака отговор, но се сети, че тук няма място за учтивост, в си наложи да продължи безответно: — На едно събиране. Поприказвахме малко. Аз го заговорих първа. Стори ми се неестествено да не си разменим и дума. Когато приближих към него, той сякаш се зарадва и започна да ми приказва нещо за колата си и за децата. Попита ме какво съм правила тия дни, при което му отвърнах: „Нищо.“ Щеше още да ми приказва, но аз се отдалечих. Не можах да понеса това. Не ме подразни толкова гласът му, колкото усмивката. По-рано, когато… се срещахме, си мислех, че той има една усмивка, дето се появява само при моето идване — видеше ли ме, ухилваше се до уши, оголил всичките си криви зъби, а лицето му грейваше. Ала и сега ме посрещна със същата щастлива усмивка, сякаш през всичките тези месеци… нищо не се бе променило.
Тя погледна закопчалката на чантичката си и реши, че е подхванала зле. Неодобрението му се долавяше осезаемо като шума на климатичната инсталация. То струеше към нея, потапяше я в сивата си хладина и тя се запита дали е редно да се влияе от това и дали въобще може да очаква одобрение. Повдигна лице, уж че не флиртува. На друго място щеше да е със самочувствието, че я смятат за красива. Ала тук красотата преставаше да съществува и тя се видя обезоръжена, съзнавайки колко много е разчитала на нея като на закрила и убежище. Чудеше се дали да даде израз на тези свои мисли.
— Ток прозира в мен — продължи тя. — Именно това го правеше толкова удивителен някога и толкова ужасен сега. Познава ме изцяло. Не успявам да се прикрия зад маска, когато той се усмихне и сякаш ми прощава, прощава ми, че не съм се върнала при него, макар че… Ох, не мога.
Мъжът се намести по-удобно в креслото и тя възприе резките му движения като признак на раздразнение. Смяташе, че има естествената дарба да му казва, това, което той не желае да чуе. Помъчи се да сподели нещо, дето щеше да му допадне с прямотата и хаотичността си.
— Скрих част от истината — продължи тя. — Той каза нещо, което нямаше да си позволи, ако не ми е бил любовник. Погледна роклята ми и попита с боязлив глас: „Само за да ме нараниш ли си я облякла?“ Беше толкова несправедливо, че направо се раздразних. Не мога да изхвърля всичките си дрехи, които… които съм носела, докато се срещахме.
— Опишете ми роклята. — Когато все пак проговаряше, в тона му обикновено се долавяше отчайващо безразличие.
— А — рече тя, — на оранжеви и кафяви райета, с обло деколте. Лятна рокля. Обичаше да казва, че с нея приличам на селско девойче.
— Да — прекъсна я тон с отривист мах.
Тия, макар и редки прояви на грубост я стряскаха. Не можеше да си представи, че са съзнателни. Напоследък откриваше, че се притеснява за него: изглеждаше й твърде наивен и рязък. Струваше й се, че всеки миг е изложен на опасността да стори нещо нередно. Навремето й бяха взели учител по пиано и веднъж, докато свиреха гамите на четири ръце, той сгреши. Тя не можа да забрави този случай, а да свири на пиано, така и не се научи.
Но както винаги добросъвестно изучаваше реакциите му, търсеше ключа. По време на разговорите им се бе връщала отново и отново към тази чудновата мисъл за селото, сякаш щом очевидно бе плод на фантазията й, непременно съдържаше обяснение за нещастието й. Може би като даваше израз на това типично мъжко нетърпение, той се опитваше да я наведе на мисълта, че много бързо иска да проникне до дъното на нещата. Неговите усилия, доколкото виждаше, насочваха вниманието й към онова, което оставаше скрито зад очевидното.
— Идвали ли сте тук с тази рокля? — попита я той.
Колко странно!
— При вас ли? — Помъчи се да си спомни, представи си как пристига с колата всеки четвъртък, заключва я, пуска монета в автомата на паркинга, преминава по слънчевата улица с хлебарници, шивашки ателиета и фирми на зъболекарски кабинети, влиза в мрачния вход на неговата сграда, облицован в метална ламперия с щамповани лилии, вижда как сянката на ръката й пада върху звънеца му… — Не, мисля, че не.
— Имате ли представа защо?
— Много просто. Тя е всекидневна рокля. Младежка е. Не върви да тръгна с нея из центъра на града. Аз не идвам тук само при вас; пазарувам, ходя на гости, понякога се срещам с Харълд да пийнем, случва се да вечеряме в ресторант, да идем на кино… Искате ли да ви поговоря малко за това какво изпитвам в града? Внезапно бе обхваната от чувствата си към града, красиви, ярки чувства, слънчеви и освобождаващи; бе сигурна, че те разкриват в голяма степен душевността й.
Ала той упорствуваше.
— И въпреки това миналата седмица облякохте тази съвсем неофициална рокля, за да отидете на гости с нея, така ли?
— Канеха ни приятели. После, лято е, пък и в предградията… Роклята е семпла. Но не е някаква износена.
— Когато я избрахте за събирането, където сте знаели, че ще ви види, сетихте ли се, че той има слабост към тази рокля?
Почуди се дали не се опитва да й внуши нещо. А бе сигурна, че това не е редно.
— Не помня — каза тя и осъзна с внезапно раздразнение, че той ще се захване за това. — Според вас съм се сетила.
На лицето му пак се появи сдържаната блага усмивка и той повдигна рамене.
— Говорете ми за дрехи.
— Просто така? Искате да ви приказвам каквото ми дойде наум ли?
— Да, каквото ви хрумне.
Климатичната кутия обливаше мълчанието й със своя непрестанен, усърден бръм. Времето течеше през нея и тя пропиляваше часа си.
— Ами той… — странно, че дадяха ли свобода на мисълта й, тя се насочваше като магнит към това местоимение — имаше особено мнение за облеклото ми. Смяташе, че прекалявам с тоалетите си, и често се шегуваше, че съм щяла да струвам страшно скъпо на съпруга си. А всъщност не е вярно. Шия доста добре и сама си правя много неща, докато Нанси носи скромни облекла от магазините на Стърн, които съвсем не са със скромни цени. Сигурно ще си кажете, че е фетишизирал дрехите ми, защото заравяше лице в тях, щом
