Уошингтън Ървинг
Пътуването
През пролетта на 1829 година авторът на този разказ, кого го любопитството беше довело в Испания, предприе заедно с един свой приятел, член на руското посолство в Мадрид, едно пътуване без точно определен маршрут от Севиля до Гранада. Случайността ни беше събрала от далечни краища на света, а сходните ни интереси ни накараха да скитаме заедно из романтичните планини на Андалусия. Ако тези страници по някаква случайност попаднат в ръцете на моя приятел, където и да се намира в изпълнение на служебните си задължения — независимо дали се движи във великолепното дворцово общество, или размишлява за истинската красота на природата, — нека те му припомнят за нашите приключения, а заедно с тях да си спомни и за един човек, който никога няма да забрави неговата доброта и достойнства, колкото и далече да бъдем един от друг.
А сега, преди да започна разказа си, позволете ми предварително да спомена нещо за пейзажа и пътуването из Испания. Много хора са склонни да си я представят като южна страна с мек климат, с цялата пищна красота на чувствената Италия. Това съвсем не е така, макар че някои от морските провинции правят изключение, все пак в по-голямата си част тя е сурова страна, от която лъха меланхолия, със скалисти планини и обширни обезлесени равнини без нито едно дърво, неописуемо тихи и самотни, наподобяващи дивите пустинни области в Африка. Към цялата тази пустинна самотност се прибавя и отсъствието на птички, естествен резултат от липсата на горички и храсти. Виждат се лешояди и орли да кръжат над каменистите планини и да се извисяват над равнините, цели ята от срамежливи дропли крачат горделиво из степта, но множеството по-дребни птички, които оживяват пейзажа на други страни, се срещат в много малко провинции на Испания, и то най-вече в овощните и цветни градини около жилищата на хората.
В провинциите във вътрешността на страната пътникът от време на време се натъква на обширни пространства с пшеница, докъдето окото му стига, които се поклащат, веднъж зелени, друг път — голи и изгорели от слънцето, но погледът му напразно търси ръката, която е обработвала земята. Най-сетне той забелязва кацнало на стръмна могила или назъбен чукар някакво селце с рушащи се стени и порутена наблюдателна кула, която в стари времена е служела за крепост при гражданска война или мавритански нападения. Вследствие от някогашните грабежи на скитащите мародери в много части на Испания и до днес все още е запазен обичаят селяните да се събират заедно за обща защита.
По-голямата част от Испания е лишена от украсата на горички и лесове, както и от по-меката привлекателност на създаденото от човешка ръка, но в замяна на това от пейзажа й лъха някаква величественост и възвишеност. Той притежава нещо от характера на хората, които живеят там, и сега, след като познавам страната, мисля, че мога много по-добре да разбера гордия, жилав, умерен и въздържан испанец, неговото храбро предизвикателство към трудностите и презрението му към всякаква женственост у мъжете.
Освен това в суровите, прости черти на испанския пейзаж има нещо, което внушава чувството за възвишеност. Обширните равнини на Кастилия и Ла Манча, които се простират до хоризонта, събуждат интерес именно поради своята голота и необятност и крият нещо от тържествената величественост на океана. Като блуждае из тази безкрайна пустош, погледът се спира тук-таме на разпръснато стадо говеда, до което е застанал някой пастир, неподвижен като истукан, с дълга тънка гега, насочена като копие нагоре, или съзира безкрайна редица мулета, които се движат бавно като камилски керван през пустинята, или самотен пастир, нарамил широкоцевна пушка и малка кама, да броди из равнините. И така както страната, така и самият вид на хората и обичаите им приличат по нещо на арабските. Общата несигурност в страната се проявява в това, че всеки носи оръжие. Както пастирът в полето, така и овчарят в равнината носят мускета и камата си. Богатият селянин рядко се осмелява да тръгне за пазарния град без своето trabuco1 и евентуално със слуга до себе си — така именно, с приготовления като за война, се предприема и най-краткото пътуване.
Поради опасностите на пътя пътуването прилича на това на източните кервани, само че в малък мащаб. Arrieros2 или преносвачите се подреждат в конвой и в определения ден потеглят големи, добре въоръжени групи, а към тях се присъединяват и други пътници и така ги подсилват. По такъв примитивен начин се извършва търговията в страната. Мулетарят е обикновеният посредник при пътуване и по закон прекосява страната, като пресича полуострова от Пиренеите и Астурия до Алпухарас, до Серания де Ронда и чак до портата на Гибралтар. Той живее трудно, в постоянни лишения: в неговите alforjas3 от грубо платно са всичките му запаси от храна, а в малката му кожена манерка, която виси на предния лък на седлото, има вино и вода да утолява жаждата си през голите планини и безводните равнини. Нощем покривалото на мулето му служи за легло, а самарът — за възглавница. От ниското му, добре сложено мускулесто тяло лъха сила, лицето му е тъмно и загоряло, очите му са решителни, но спокойни освен когато в тях припламва внезапно чувство, държанието му е открито, мъжествено и любезно и той никога няма да ви подмине, без да ви поздрави тържествено „Dios guarde a usted! Vaya usted con Dios, caballero!“ — „Да ви пази бог! Бог да е с вас, господине!“
Тъй като много често тези мъже носят на мулето цялото си имущество, те държат оръжията си на седлата, да са им подръка и да могат да ги измъкват винаги, дори ако няма надежда да се защитят. Но това, че пътуват на големи групи, ги предпазва от много разбойнически банди и самотният бандолеро, въоръжен до зъби, яхнал своя андалуски кон, обикаля около тях като пират около търговски конвой, без да посмее да ги нападне.
Испанският мулетар има неизчерпаем извор от песни и балади, които правят вечното му странствуване по-приятно. Мелодиите са прости, необработени, само с по няколко извивки. Тях той пее на висок глас, в провлачен ритъм, седнал странично на мулето си, което сякаш слуша с безкрайна сериозност и пристъпва в ритъма на песента. Куплетите често са стари традиционни романси за маврите, или някоя легенда за светец, или някоя любовна песничка, или по-често балада за смел contrabandista или решителен bandolero, тъй като контрабандистът и разбойникът са поетични герои за обикновените испанци. Често песента на мулетаря е съчинена в момента и се отнася до някаква местна случка или епизод от пътуването. Този певчески и импровизаторски талант е много разпространен сред испанците и казват, че е наследен от маврите. Когато слуша тези песнички сред суровия самотен пейзаж, който те описват, придружени от време на време от звънчетата на мулетата, човек изпитва някакво огромно удоволствие.
Особено живописна е гледката на керван от мулета в някой планински проход. Първо се чуват звънците на водещите мулета, които с простата си песен нарушават тишината на прохода, или може би гласът на мулетаря, който подвиква на някое мудно или заблудено животно или пък пее традиционна балада, колкото му глас държи. Най-сетне виждате мулетата, които криволичат бавно по скалистото дефиле, като понякога се спускат от стръмни скали, така че се открояват в цял ръст на фона на небето, а понякога се изкачват с мъка нагоре по дълбоките урви под вас. Като приближат, вие различавате техните пъстри украшения от камгарни снопчета, пискюли и покривки за самара и докато преминават покрай вас, вечно готовото trabuco между товара и самара намеква за несигурността по пътищата.
Древното царство на Гранада, в което смятаме да проникнем след малко, е един от най-планинските райони в Испания. Огромни sierras, или планински вериги, лишени от храсти и дървета, изпъстрени с различни мрамори и гранити, възвисяват почернелите си от слънцето върхове на фона на тъмносиньото небе и все пак в тяхната камениста гръд се крият най-зелените и плодородни долини, където пустинята и градината се борят за надмощие и самата скала сякаш е принудена да ражда смокините, портокалите и цедратите4 и да разцъфтява с цветовете на миртата и розата.
В пустите проходи на тези планини видът на заградените отвсякъде градчета и села, построени като орлови гнезда сред скалите и заобиколени от мавритански назъбени бойни стени, или на разрушени наблюдателни кули, кацнали върху високи върхове, връща мислите назад към рицарското време на войните между християни и мохамедани и към романтичната борба за завладяването на Гранада. Като прекосява тези високи sierras, пътникът трябва често да слиза от коня си и да го превежда нагоре или надолу по стръмните и назъбени склонове, които приличат на счупени стъпала на стълба. Понякога пътят извива покрай шеметни пропасти, незащитени с парапет, който да предпазва от бездната, а после се спуска надолу по отвесни и опасни склонове. Понякога криволичи из каменисти barrancos, или клисури, издълбани от зимните порои — тъмната пътека на някой contrabandista, а от време на време злокобният кръст, паметник на грабежа и убийството, издигнат върху купчина камъни в някоя отдалечена част на пътя, предупреждава пътника, че е в свърталището на бандити и вероятно точно в този миг го дебне някой скрит bandolero.
