да вечеря със семейството си.
Жената на Финист повикала Марюшка да прислужва, да поднася гозбите. Тя туряла чашите, слагала лъжиците и не снемала очи от Финист. А Финист я гледал и не я виждал — не я познало сърцето му.
Дъщерята на стопанката пак дала на мъжа си питие със сънна билка, постлала му да си легне и пратила Марюшка при него, като и поръчала да пъди мухите.
Марюшка отишла при Финист. Почнала да го вика и да плаче. Мислила, че той ще се пробуди, ще я погледне и ще я познае. Дълго го викала и бършела сълзите от лицето си, за да не паднат върху бялото лице на Финист и да го намокрят. А Финист не се пробудил и не отворил очите си, за да й отвърне.
На третия ден привечер Марюшка привършила домакинската си работа, седнала на скамейката в къщата на слугите, взела златното гергефче и иглата. Държи тя в ръцете си златното гергефче, а иглата сама везе по платното.
Везе Марюшка и си говори:
— Везете се, везете се, мои хубави шарила, везете се за Финист-ясен сокол, да има на какво да се радва!
Младата стопанка се навъртала наблизо. Тя дошла в слугинската къща, видяла в ръцете на Марюшка златното гергефче и иглата, която сама везела. Сърцето й се свило от завист и рекла:
— Ах, душице, Марюшке, хубава девойко! Подари ми тая залъгалка. Вземи от мене каквото искаш срещу нея! Аз имам златно вретено, прежда да изпреда, платно ще изтъка, а златно гергефче и игла нямам — нямам с какво да везя. Ако не искаш да се разменим, продай ми ги! Хубаво ще ти заплатя!
— Не може! — рекла Марюшка. — Златното гергефче и иглата не мога нито да продавам, нито да разменям. Те са ми подарък от най-добрата, от най-старата бабичка. Аз ти ги подарявам.
Младата стопанка взела гергефчето и иглата, а нямало какво да даде на Марюшка. Затова й рекла:
— Ако искаш, ела да пъдиш мухите на моя мъж! По-рано ти сама поиска.
— Ще дойда, така да бъде! — рекла Марюшка.
След вечерята младата стопанка най-напред не искала да дава сънна билка на Финист, но сетне се размислила и сложила билката в питието му: „Какво ще гледа девойката, нека спи!“
Марюшка отишла горе в стаята при спящия Финист.
— Събуди се, пробуди се, мой Финист, мой ясни соколе! Цялата земя пешком извървях, за да дойда при тебе. Три чугунени тояги изхабих, краката ми износиха три чифта железни обуща, изгризах три каменни хляба. Стани, събуди се, Финист, мой соколе! Съжали се над мене!
Дълго нареждала Марюшка, ала Финист не се събудил, силна била билката на жена му! Но една гореща Марюшкина сълза паднала върху гърдите му и той тутакси отворил очи.
— Ах — рекъл той, — какво ме парна?
— Финист, мой ясни соколе! — отвърнала Марюшка. — Събуди се, аз дойдох! Дълго, дълго те дирих, желязото и чугуна изтърках в земята. Не издържаха те пътя до тебе, а аз издържах! Трета нощ те викам, но ти не се пробуждаш, не отвръщаш на моя глас!
Тогава Финист-ясен сокол познал своята Марюшка, хубавата девойка. И така й се зарадвал, че от радост не могъл дума да продума.
А като се опомнил и свикнал с радостта си, той й казал:
— Бъди ми сива гълъбица, моя вярна хубавице!
И тозчас се превърнал на сокол, а Марюшка превърнал на гълъбица.
Литнали те в небесните висини и цяла нощ летели един до друг, додето съмнало.
А като летели, Марюшка запитала:
— Соколе, соколе, къде летиш, нали ще домъчнее на жена ти?
Финист-сокол я чул и отвърнал:
— При тебе летя, хубава девойко! А на жена, която заменя мъжа си с вретено, блюдо и игла, не трябва мъж. На такава жена няма да домъчнее.
И те полетели отново един до друг.
Призори се спуснали на земята. Марюшка се огледала и какво да види — къщата на нейния баща стои като преди. Дощяло й се да зърне баща си и веднага се превърнала на хубава девойка. А Финист-ясен сокол се ударил в черната земя и станал на перце.
Марюшка взела перцето, скрила го в пазвата до сърцето си и отишла при баща си.
— Здравей, моя малка, любима дъще! Мислех, че те няма вече на света. Благодаря ти, задето не забрави баща си и се върна у дома. Къде се губи дълго, защо не бързаше да се върнеш в къщи?
— Прости ми, татко, така трябваше.
— Ех, щом като е трябвало, значи трябвало е. Да благодарим, че вече не трябва!
А това станало в празничен ден и в града имало голям панаир. Бащата се наканил да върви на панаира. Тръгнали с него и по-големите дъщери — да си купят разни подаръци.
Бащата поканил и най-малката — Марюшка.
А Марюшка рекла:
— Татко, уморих се от пътя, а и няма какво да облека. Нали на панаира всички ще бъдат пременени?
По-големите сестри казали на малката:
— Облечи някоя от нашите дрехи, ние имаме излишни.
— Ах, сестрици, благодаря ви! — отвърнала Марюшка. — Вашите дрехи не ми стават. А на мене и в къщи ми е добре.
— Както искаш — рекъл бащата. — А какво да ти донеса от панаира? Кажи, не огорчавай баща си!
— Нищо не ми трябва, всичко си имам!
Бащата и по-големите сестри отишли на панаира. Веднага след това Марюшка извадила своето перце. То се ударило в пода и се превърнало на прекрасен славен юнак — Финист, само че още по-хубав, отколкото преди. Марюшка се зачудила, но от радост нищо не казала. Тогава Финист й рекъл:
— Не ми се чуди, Марюшке, аз станах такъв от твоята обич.
— Аз се боя за тебе! — рекла Марюшка. — Ако беше станал по-грозен, за мене щеше да бъде подобре, щях да бъда по-спокойна.
— А къде е баща ти?
— Отиде на панаира. И по-големите ми сестри заминаха с него.
— А ти, моя Марюшке, защо не отиде с тях?
— Аз си имам моя Финист-ясен сокол. Няма за какво да ходя на панаира. От нищо нямам нужда.
Финист свирнал през прозорчето и мигом се появили дрехи, накити и златна колесница. Натъкмили се те, седнали в колесницата и конете ги понесли като вихър.
Пристигнали първи на панаира. Скъпи стоки били натрупани на камари, а купувачите още не били дошли.
Финист закупил от панаира всичките стоки и поръчал да ги откарат с каруци в селото на Марюшкиния баща. Не закупил само катрана за колела. Той искал всичките селяни, които щели да дойдат на панаира, да му бъдат гости на сватбата и по-скоро да идат при него. А за бързото каране трябва катран.
Финист и Марюшка поели към къщи. Носели се бързо, конете едва поемали дъха си.
На половината път Марюшка видяла баща си и по-големите сестри. Те тепърва отивали към панаира. Марюшка им казала да се върнат в къщи, защото щяла да се омъжи за Финист-ясен сокол.
А след три дни им дошли на гости всички, които живеели на сто версти далеч. Направили богата сватба.
На тази сватба били нашите дядовци и баби. Те дълго се гощавали и веселили, но дошло време за жетва, житото започнало да се рони. Затова сватбата се свършила и на угощението не останали гости.
Сватбата се свършила и гостите забравили сватбеното угощение, но в руската земя запомнили навеки вярното любящо сърце на Марюшка.
Информация за текста
