Джоан Ейкън
Ема Уотсън
1
— Направо сме късметлийки, че Робърт и Джейн решиха да посетят приятелите си в Олфорд точно днес — каза Ема Уотсън, влизайки в перачницата с огромен куп ленени покривки за маса и салфетки в ръце.
— Така е — съгласи се сестра й Елизабет. Тя чевръсто въртеше в кръг прането в множеството корита, където то киснеше в разтвор от домашна сода и негасена вар. — Онези дрехи, които си сложила хей там, Ема, могат да отидат направо в казана, освен ако някъде няма петна.
— Само по тази кърпичка на татко, изцапана е с мастило.
— Разгъни и я сложи в тава с оксалова киселина. Или със спирт от киселец. Ще намериш бутилките в съседната стая на полицата.
Перачницата в пасторския дом в Стантън представляваше огромно ветровито помещение с под от йоркски камък, в което бе разположен меден казан и голям брой дървени корита. В съседната стая прането се избелваше, изцеждаше с преса и сушеше. Там и гладеха. Естествено, тези две помещения се намираха на приземния етаж и в тях се влизаше откъм двора на конюшнята. Натам гледаха и прозорците, в момента широко отворени, за да излиза парата.
И двете сестри носеха обувки с дървени подметки и бяха завързали широки ленени престилки върху батистените си рокли.
— Мисля си наистина, че поне Маргарет би могла да остане и да ни помогне. Та тя знае, че горката стара бавачка Мами е на легло заради болния си крак — забеляза с равен глас Ема, докато разстилаше замърсената кърпичка в тава, пълна с избелващ разтвор.
— Ха! От Маргарет щяхме да имаме толкова полза, колкото от тригодишно дете. Дори по-малка. Щеше да мърмори, да се мотае, да спори и да се оплаква, че содата разваля белите й ръце. Не, Ема, много сме си добре така. Безкрайно съм ти признателна, че си толкова добра и можем да си поделим работата, а и днес, слава Богу, е отличен ден за сушене. Ако успеем до девет часа да проснем спалното бельо в овощната градина, спокойно бихме могли да го приберем, преди гостите ни да са се върнали за вечеря. Ето ти, макар и един случай, когато желанието им да бъдат модерни и да се хранят в късните часове има предимства.
— Лично аз страшно съжалявам, че не можа да отидеш с тях, Елизабет. Струва ми се, че нямаш нито ден почивка.
— О, за мен е много по-приятно да свърша с това голямо пране — простичко каза Елизабет. — Освен това не бих, не, ни най-малко не бих желала да придружа Робърт и Джейн днес, за нищо на света! Това посещение само би събудило най-болезнени спомени; всъщност… — гласът й секна, тя мълчаливо се наведе над врящия казан, хапейки устни в усилие да потисне напиращото ридание, докато разбъркваше с дървен прът бялата смес, от която се вдигаща пара.
Ема хвърли бърз, нажален поглед към по-голямата си сестра.
Елизабет Уотсън бе на двайсет и девет години и за нея отдавна нямаше никаква надежда да се омъжи. В продължение на четиринайсет години двете бяха разделени и последните спомени на Ема от Елизабет датираха от времето, когато сестра й бе петнайсетгодишна. Тогава бе високо, жизнерадостно, красиво момиче със свеж тен и разкошна корона от гъста, бледозлатиста коса като на скандинавска принцеса. Сега лицето й бе слабо, измъчено от грижи, а в момента зачервено и мазно от парата. Косата, права и прилепнала към черепа, отдавна бе скрита под едно от онези бонета, каквито носят старите моми.
„Толкова е несправедливо — помисли си безпомощно Ема. — Елайза бе далече по-красива от Маргарет или Пенелъпи. Защо на нея трябваше да се случи да похаби младостта и хубостта си сред задължения като днешното, докато те ходят по гости и се забавляват?“
В желанието си да отвлече сестра си от тъжните мисли, тя попита:
— Кой е този приятел на брат ни, когото смятат да посетят в Олфорд?
Въпросът не бе сполучлив. Устните на Елизабет отново потрепериха, но тя се овладя и отговори:
— Името му е Първис… Струва ми се, че си ме чувала да говоря за Първис, нали?
— Да, сега се сещам: ти спомена за него оная вечер, докато ме откарваше с файтона на бала в Доркинг.
Но когато Ема си припомни в каква връзка бе изречено името, сърцето й се сви. Това бе последното нещо, която можеше да облекчи тъжните спомени на сестра й. Елизабет продължи, сякаш думите я утешаваха:
— Първис бе моята първа, моята единствена любов. По това време той бе помощник на свещеника в Абинджър. Понякога идваше да замести татко за неделната служба. И той… аз… ние доста се харесвахме. Всички мислеха, че ще се оженим. Мъчно ми е да го кажа, но сестра ни Пенелъпи го настрои срещу мен. Разказа му куп лъжи — че съм имала склонност към флиртове и преди това съм била сгодена за Джефри Фортескю, в което нямаше нищо вярно… и така… и така… моето щастие бе разрушено.
— Но защо, защо й е трябвало на Пенелъпи да ти изиграе такъв ужасен номер?
— Защото, мила сестричке, тя искаше Първис за себе си. Според нея всеки номер е оправдан, щом става дума за намиране на съпруг… с какъвто мога само да й пожелая да се сдобие!
— Значи планът й да оплете Първис се провали?
— Да, провали се. Той не харесваше държането й. В крайна сметка преустанови посещенията си тук. А съвсем скоро след това се премести по-далече и се ожени за една млада дама с известно състояние, която живееше в Лай Хил. И — с въздишка добави Елизабет — надявам се да е щастлив. Само че никога, никога оттогава насам не срещнах мъж, когото да успея да обикна тъй, както обичах Първис. Всъщност не съм и срещала кой знае колко мъже.
— Как една сестра е могла така да предаде друга? — разпалено запита Ема, докато ожесточено изстискваше няколко салфетки и ги захвърляше във водата за изплакване. — Това е най-потресаващата история, която съм чувала! Хич не ми харесва Пенелъпи. Плаши ме. Надявам се още дълго да не се връща у дома.
— Ами, мила сестричке, мисля, че тя ще остане у семейство Шоу в Чичъстър дотогава, докато не се изчерпят възможностите й да удължава гостуването си. Виждаш ли, хвърлила е око на един господин там, някой си богат доктор Хардинг, вуйчо на приятелката й мис Шоу. Той е доста по-възрастен, но тя вече навърши двайсет и пет години и не й остава много време да оглежда около себе си. Знаеш, ние не можем да си позволим да придиряме. Всички трябва да се омъжим, стига да успеем. И все пак Пенелъпи не може да стои там до безкрайност, така че рано или късно ще ти се наложи да я срещнеш отново. Не се доверявай! Съзре ли възможност да извлече полза за себе си, Пенелъпи няма скрупули, абсолютно никакви. Все пак мисля, че ще й вдъхваш уважение, нищо че си най-малката от нас.
— Аз? Не виждам причина за подобно нещо, след като ме върнаха вкъщи като вързоп с непотребни вещи.
— Ти имаш толкова изтънчен и модерен вид, Ема! Това непременно ще направи огромно впечатление на Пенелъпи. Тези четиринайсет години, които прекара у леля Търнър, са те превърнали в изискана дама, милата ми!
— Голяма полза, няма що — отвърна Ема с въздишка, — след като тя или по-скоро новият й съпруг ме изхвърли.
— Разбира се, постъпката е долна и като се имат предвид твоите надежди, много жалко. И все пак, ти в никакъв случай не бива да се отчайваш, че няма да сключиш достоен брак с твоята външност, модерен вид и изтънчен начин на говорене. Само си помисли какво впечатление направи на Том Мъсгрейв и лорд Озбърн! Достатъчно им бе просто да те видят на бала в Доркинг! Нищо не ме е изненадвало повече от идването им у нас!
— Кажи ми, каква е ползата от това, след като те са толкова недостойни хора?
— Как можеш да си толкова горделива и претенциозна? — възкликна удивено Елизабет. — Та всички останали момичета, които познавам, биха дали мило и драго да бъдат удостоени с оказаната ти чест: и двамата господа те посетиха и ти хвърляха такива възхитени погледи. Не стига това, ами Том Мъсгрейв дойде отново завчера и остана да играе карти! Е, наистина случилото се надмина всички очаквания.
— Да, но бързичко изчезна и повече не се появи, щом разбра, че сестра ни Маргарет се е върнала вкъщи.
