се свиваше да получи наказанието си. През четирийсет и осма Вад беше политкомисар, младши, но пък свръхактивен, базиран в Източна Германия. По случайност приличаше на мен повече, отколкото на близнака си. Според мълчаливото мнение на семейството Вадим (непреклонен дори и в утробата) бе избутал встрани брат си Лев, след което бе пресушил всички ресурси.
— И все пак един ден го удари и не спря да го удряш. Какво стана?
По един и по двама лайноядите заотстъпваха обратно към зоната. Някои от останалите като че ли посърнаха от това отстъпление и всеобщото обезсърчаване; други трепнаха обнадеждено, размечтани за лъвския пай с лакоми като на ирландец очи…
— Нещо в мен се обърна — рече Лев.
— Мамка му — казах аз. — Току-що забелязах. Ти защо не заекваш? Какво стана с дефекта ти?
Той кимна изкъсо и рече:
— Тя ми го излекува. След първата нощ се събудих и вече го нямаше. Можеш ли да си представиш? Знаеш ли какво значи това? Значи, че не мога да умра. Поне не още.
Не, не можеш да умреш. Не още.
Вероятно и ти като мен се учудваш как спокойно и услужливо, с изключителна братска любезност разговарях с мъжа на жената, която обичах, със съпруга на Зоя, изцелителка на пелтеци. Всъщност още бях в шок. Или не „още в шок“. Аз едва бях започнал. Щях да бъда в шок повече от месец, държан над водата от мощни химически съединения. Те повдигнаха доста духа ми. Чувствах се много по-зле, като отшумя въздействието им.
А тук всеки е Вад, казах аз. Вад с отвертка и гаечен ключ. А ти нямаш петнайсет години, за да се адаптираш. Нямаш даже петнайсет часа. Само до сутринта.
Дъхът ми висеше във въздуха. Дори в юнските нощи той оставаше видим, като че ли си пушил огромна и димяща пура. Шаловете от дъх се разстилаха по шест стъпки и се виеха покрай теб.
Последният кухненски прозорец угасна, последната врата се затръшна и последният останал лайнояд се оттегли, плачейки по детински в свитите си юмруци.
— Ще ти кажа какво да направиш.
— Казвай — рече Лев.
Казах му, после добавих:
— Тя е дала за теб двайсетте си години. Божичко. За това си мисли. И не яж сняг, ако е студено. Ще ти се разранят устните и езикът. Снегът изгаря.
А сега ще опиша накратко как завърши моят опит със Зоя. Ще опиша накратко своето унижение пред Америките.
На двайсети март четирийсет и шеста се случи така, че останах сам с нея в островърхото й таванче, в един и половина през нощта.
Всъщност тя не ме беше канила. Аз се бях прикрепил към една групичка, която беше тръгнала да я види. Вече не бяхме добри комунисти, но се движехме на комуни. Комуналният принцип: най-руската сила, въпреки че държавата вече се отнасяше към нея със страх и омраза. Руснаците си помагаха един другиму. Така беше… Седяхме по палта. Нямаше отопление, нямаше светлина. Нямахме нищо за ядене и за пиене. Имахме, спомням си, едно хартиено пликче с безименен оранжев чай, но не и вода. В пликчето се оказаха обелки от моркови. И така го изядохме… Всички бяха по-млади от мен и не се изненадваха колко малко говоря. Не ми пукаше вече колко явно е станало, колко мрачно отявлен беше моят стремеж да си тръгна последен.
Защото вече чувствах, че времето ми изтича. Този ден Зоя бе направила нещо, беше казала нещо, което водеше до неизбежен арест — или аз поне така мислех. На теб, Винъс, ще ти прозвучи несериозно, но не беше. Целият институт го обсъждаше. След часовете Зоя се беше отбила на комсомолско събрание. Спомням си тези събрания: опитай се да си представиш нещо средно между сбирка на трезвеници и конгреса на нацистите в Нюрнберг. На излизане Зоя бе казала доста силно, че двучасовата програмна реч (с пълно й заглавие „Анархо-синдикалистките лумпени и решението на градската администрация за партийното събрание в Минно-геоложкия институт“) била толкова отегчителна, че „от скука й окапали циците“. Не, не, не, такива неща просто не се говореха. Двойно провокативна, тя бе тройно заплашена. Чуех ли откъм улицата камион или кола, аз си мислех: „Ето, те са. Дойдоха.“
Няколко дни по-рано, докато изпращах Зоя до института, един мъж на колело ни задмина, подвиквайки нещо с думата „чифутска“ в него.
— А? Чифутска какво? — попитах аз.
— Мръсна чифутска постелка — отговори спокойно тя. Продължихме да вървим.
— Колко често се случва това?
— Знаеш ли какво искам? Искам да съм вулгарна в Америка. Искам да съм еврейка в Америка — всичко да е на показ. Колко често ли? Може цяла седмица нищо да няма. След това — девет пъти за ден.
— Съжалявам.
— Ти какво си виновен.
Нещо странно се случваше в СССР след войната срещу фашизма: случваше се самият фашизъм. Имам предвид ненормалното превъзнасяне на народа (на Велика Русия), придружена от една ненормална ксенофобия. Задаваше се погром. Затова Зоя имаше разумни, дори цинични причини да погледне благосклонно на мен. Едно беше да установяваш фрапантни връзки с приятелите си бохеми, повечето евреи, съвсем друго — да бъдеш преданата другарка на високия и красив ветеран с ордените и жълтата лентичка. Не е много забавно да го признавам. Но ти казвам, душицо: това всъщност е смисълът, ежедневното, ежечасно значение на държавните механизми.
Седях с гръб към прозореца и лъчите на месеца. Стените сякаш дишаха или се ежеха в мрака. Попипах — костюм (кадифен), щраусови пера, тамбура с пискюли. Тъй като светлината идваше откъм гърба ми, можех да зяпам Зоя, да я виждам отделно, изцяло, като никога равнодушен към подробностите. И във всеки случай бях изпълнен с емоции. За разлика от повечето руснаци бях възпитан от майка си да смятам антисемитизма за помиярски рефлекс и така се срамувах заради своя народ, че срамът ми вмирисваше спомена от войната. В същото време тънех във възхита от нея — как не бе трепнала на улицата, как сега се държеше, докато всички други мислено й събираха дрехите на вързоп в калъфа на възглавницата. У теб е заложено това знание, Винъс, у мен обаче не е: какво значи да бъдеш от другите. Известно ни е от мемоарите за физическото страдание от пришитата към ръкава звезда, също жълта, звезда като пареща хризантема. Ти си носила звездата в плътта си… Половината съветски евреи бяха избити от немците. А сега руснаците започваха да се зъбят на другата половина. Това идваше отгоре, но и отдолу, идваше от низините.
На вратата Зоя се сбогуваше с предпоследния гостенин (думите за довиждане, разделени от шумни прозевки). Непрестанно се чудех как се случи това — как стоях безучастно и оставих на някого толкова сила да ме нарани? В устата ми се събираше не обичайната лигава похот, а скромна сухота — парливото гърло на любовната болка. Щях да действам обаче, щях да действам; и Русия да ми е на помощ. Нали виждаш, когато дълбините се размърдат така, когато една страна поеме курс към мрака, това ти се струва не страшно, а нереално. Реалността губи тежест и всичко е позволено. Станах. Станах и се надвесих над нея.
Зоя сложи длан на гърдите ми, за да установи дистанция, ала все пак прие целувката или поне я понесе; и все пак, докато отдръпваше устата си, задържа долната ми устна за миг между зъбите си и зарея замислено поглед встрани, сякаш нещо предъвкваше — само че не задълго. Аз казах две думи и тя каза две думи. Нейните бяха „Плашиш ме…“ Ще речеш, плахостта на кокетката. Едно време и аз бих си помислил така. Ала в себе си знаех, че не беше харесала вкуса на устните ми.
— Прости ми.
Няколко секунди стоях с ръце, гърчещи се една в друга. След това аз, насилникът-орденоносец, свикнал да отброява по една жена седмично чрез какви ли не форми на лъжи и ласкателства, подкуп и изнудвачество и дори с откровения натиск на мъжкото си туловище; аз загъгнах сподавено като гълъб, целунах дланта й и закретах към изхода, сетне сякаш се запремятах чак до края на стълбите.
Не дойдоха за нея, разбира се. Взеха мен. И не ми се видя така страшно, когато десет седмици по-късно
