лесно да го повтори, а и той беше по-убеден в правотата си.
Робърт не каза нищо и след няколко минути Майкъл тихо се измъкна от спалнята.
Хети стоеше в кухнята и гледаше през малкия прозорец. Тя беше обърната с гръб към Майкъл и той се поколеба, преди бавно да отиде до нея.
Имаше нужда да я докосне, да поговори с нея. Бездната, която беше отворил между тях, можеше да бъде затворена, ако тя решеше да му даде втора възможност, ако му простеше за твърдоглавото му настояване да внимава, когато всичко, което бе необходимо, бяха нейната любов и непоклатимата й вяра в бъдещето.
Линолеумът изскърца под него и Хети се обърна. За свое удивление, Майкъл видя на лицето й сълзи, а не гняв.
— О, Майкъл — изхълца тя и отвори прегръдките си за него. — Прегърни ме. Моля те.
— За бога, Хети!
Миг по-късно той беше преодолял разстоянието между тях и я притискаше към гърдите си.
— Всичко е наред, Хети — опита се да я успокои той, като галеше косата й и продължаваше да я притиска плътно до себе си. — Наистина! Всичко е наред.
— Съжалявам. Ако те бях послушала, ако…
— Стига!
Ръката му трепереше, докато той отмяташе една къдрица от слепоочието й. Хети се разплака още по- силно.
— Ти постъпи правилно, Хети — каза той с тих и успокояващ глас. — Въпреки всичките ми тревоги, ти постъпи правилно. Чуваш ли какво ти казвам?
— Но Рут…
— Рут няма да умре. Не от това. Повярвай ми.
— Но тя… тя се тресеше и се потеше и кашляше кръв и аз не можех да й помогна с нищо, Майкъл. С нищо! А ако не се бяха преместили тук…
— Ако не се бяха преместили, тя може би пак щеше да кашля и да е трескава. И бог знае какъв друг инцидент можеше да се случи. Можеше да стане нещо много по-лошо. Повярвай ми, Хети. Ти беше права през цялото време. Онова, което направи, ще помогне. Точно както ти каза.
— Ти ми каза, каза ми, че не знам какво върша, и беше прав. Мислех, че ако бъдем достатъчно внимателни, ако се движим бавно… А и къщата е толкова хубава, а тя мразеше онази палатка и още повече мразеше заслона и…
— И сега тя има хубава къща, а съпругът й има работа, така че не трябва да се тревожи как ще изхранва семейството си, а Ана е добре в ъгълчето си. Ти беше права, Хети. През цялото време ти беше права. Те нямаха да имат всичко това, ако не бяха рискували, ако не бяха потърсили надежда, вместо да се тревожат за рисковете. Миналата нощ аз не можах да спя от тревога, питах се какво може да се обърка, какви нещастия могат да им се случат. Но колкото и да се тревожа, аз не съм в състояние да предотвратя нищо. Повярвай ми, Хети.
— Но ти изглеждаше толкова ядосан, толкова…
Той се разсмя.
— Разбира се, че бях ядосан. Но се ядосвах на себе си, а не на теб.
— На себе си…! — Хети се отблъсна от гърдите му и вдигна глава, за да го погледне в очите. — Но защо?
— Защото си мислех за онзи кейк, който сте изпекли със Самюъл…
Той прекъсна мисълта си, придърпа я отново към себе си и я стисна здраво, сякаш се страхуваше, че може да му избяга.
— Кейк! Господи! Един шоколадов кейк! Ти им помогна да си намерят дом и надежда и всичко това само защото си мислила за тях, Хети, докато аз… — Той заби пръсти в рамото й. — Знаеш ли, че Самюъл изхвърли онези хапчета от пчелинок? — попита внезапно той.
Тя поклати глава.
— Не. Чудех се какво се случи тогава, но… Не.
— Направи го, защото аз се опитах да му дам разбираемо, научно обяснение на тревогите му. Това беше единственото, което можех да му предложа. Не се сещах за нищо друго, освен за… — Той си пое дълбоко дъх. — Това не беше достатъчно. Това бяха само думи и когато момчето захвърли торбичката, той захвърли с нея и моите думи. Но ти му даде сърцето си, Хети, а това — каза тихо той и се наведе, за да срещне въпросителния й поглед — имаше голямо значение за него.
Хети се засмя и се отпусна в ръцете му.
Защо изобщо си беше мислил, че ще може да раздели живота си между работата и Хети? Защо изобщо бе искал да направи това?
Какво му беше казала тя на поляната? Че семейство Райнър бяха свързани с любов, която им даваше надежда в лоши дни и кураж да продължат да живеят въпреки всичко?
Нещо подобно. Самите думи нямаха значение, защото Майкъл едва сега започваше да разбира значението им.
Любовта беше неделима част от живота, която не можеше да бъде отделена и скрита от тъмната страна на съществуването. Тя стоеше в центъра му и беше основата на всичко друго. И ако невинаги можеше да даде обяснение за злото в живота, то поне предлагаше онова, което му придаваше смисъл.
Майкъл бе забравил за това. А може би никога не го беше разбирал, твърде зает със своята загуба и мечтите си, за да осъзнае онова, което Хети инстинктивно бе знаела през цялото време.
Но той можеше да се научи. С Хети до себе си Майкъл знаеше, че може да се научи.
— Да си вървим у дома, Хети — каза той. — Да си вървим у дома.
Епилог
— Какво мислиш? Колко да бъдат — шест или цяла дузина? — Майкъл премигна лениво към обляното от слънчевата светлина лице на съпругата си. Той лежеше положил глава в скута й, скръстил ръце върху корема си и протегнал крака във високата трева на хълма над къщата.
Ъгълчето на устата й помръдна леко.
— За пилета ли говорим, доктор Райан?
— Говорим за деца, госпожо Райан. Деца. Бебета. Наследници. Нали знаеш. Малки Райанчета. — Майкъл въздъхна доволно, затвори очи и настани по-удобно главата си в скута на Хети. — На мен една дузина ми харесва повече.
— Така ли? Дори след като вчера Ана оплеска ризата ти?
Майкъл направи гримаса, отвори едното си око и я погледна.
— Е, можем да ги държим в пелени, нали така?
— Не знам. Рут се кълне, че се опитва, но Ана все успявала да се измъкне от дрешките. Дори Самюъл не може да се справи с нея, а ти знаеш, че той я следва като куче, за да й попречи да направи някоя беля. Когато не се мотае из кухнята на майка си и не се опитва да приготвя рецептите, които постоянно измислят с господин Майзнер.
Споменът за последния кулинарен опит на момчето и стареца накара Майкъл да изпъшка, но той не можа да се въздържи да не се засмее. Тези двамата бяха разделени от почти осемдесет години, но представляваха отличен пример за онова, което той бе отказвал да забележи, преди Хети да бе успяла да му отвори очите — че животът не можеше да се живее само чрез логика и разум, а и с любов и оценяване на радостта, която тя носеше. Той все още се улавяше, че понякога забравя този урок, но Хети беше до него, за да му го напомня.
— Е, все пак мисля, че трябва да си направим дванадесет. И ще ги увиваме добре в пелените. Ако нямаш нищо против, разбира се.
— О, значи аз също имам право на глас за това, така ли? — Смехът й го накара да затаи дъх. — Много ви благодаря, господине. И къде — попита тя, като го сръга шеговито в ребрата — ще намерим тези наши деца? Да не би да ги предлагат в зеленчуковия магазин или мога да ги поръчам по каталог? С отстъпка за
