Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника
1
Ако Джон Франсис Карлтън беше научил нещо в живота, то беше именно това — да взема удоволствията си там, където ги намери. Точно сега той се наслаждаваше на чаша хубава бира, пращящ огън и закътано място в ъгъла край огнището на хана „Крал Джордж“. Беше на сушина, добре нахранен и защитен от течението и от леденостудения дъжд, който нахлуваше вътре с всеки измокрен до кости нов посетител… но това не беше достатъчно. Не и тази вечер.
Джон Карлтън искаше жена. Хубавичка, закръглена и благосклонна жена, която да смачка два-три пъти гребена на петлето му в своето кокошарниче, а после да се сгуши в прегръдките му и да го топли през остатъка от тази отвратителна, провалена английска нощ.
За съжаление ханът „Крал Джордж“ разполагаше с повечето от удобствата, които пътникът би могъл да желае, но между тях не фигурираше жена. Поне не закръглена и благосклонна.
Като гледаше старицата в ъгъла отсреща, му се струваше, че някога сигурно е била закръглена и хубавичка и дори повече от благосклонна към самотни странници, но времената, в които се е отдавала на закачки и търкаляне в сеното, отдавна бяха отлетели. Сега тя седеше сгърбена над канчето с бира, надавайки жадно ухо към съседната маса, където двама неотстъпчиви селяни и още по-неотстъпчивите им жени водеха продължителен спор. Разискванията се въртяха около невероятно заплетената бъркотия от поземлени права, изгубени наследници и това, че икономът на стария лорд Хенри Малоран си е пъхал гагата, където трябва и където не трябва, а старата вещица се изкискваше доволно всеки път, щом някой от спорещите отбележеше особено убедително поредната точка в своя полза.
Джон бе следил спора с вяло любопитство, както прави всеки пътник, попаднал на чуждо място, но вниманието му намери по-приятен обект в лицето на миловидната девойка, която наливаше чашите и обслужваше масите.
Девойката беше по-обещаваща. Бе малко висока и слаба за неговия вкус, но имаше плътни меки устни, които се предлагаха за целувка, чудесна кожа, деликатно бледа и контрастираща с гарвановочерната коса, разпиляна под простото боне, и гърди, които биха накарали дори слепец да се размечтае. Гърдите, както вече бе преценил Джон, компенсираха липсата на достатъчно плът по дългите й кости. Беше грациозна, с тъмни бадемови очи и извънредно подходяща за леглото… но не и благосклонна. Той го бе разбрал още когато първият му набег му бе донесъл отказ, чиято рязкост можеше да отблъсне цял полк ухажори.
Джон не се бе осмелил да поднови атаката си, макар, от друга страна, да не се бе отказал напълно от идеята. В края на краищата не му оставаха кой знае колко развлечения. Дори пререканията на упоритите селяни по повод старите скандали като че ли бяха утихнали или по-скоро се бяха удавили в канчетата им със сайдер и бира.
Колкото до девойката, тя не му обръщаше внимание, освен когато трябваше да отнесе чиниите от вечерята му или да напълни отново халбата му. Поведението й би могло да нарани мъжката му гордост, ако не бе възбудило още повече любопитството му. Не беше свикнал жените да го пренебрегват.
За да не остави гордостта си да страда, предположи, че тя го отбягва само защото жадните клиенти са много настоятелни с поръчките си. Въпреки студа и пронизващия дъжд доста от местните хора бяха успели да се доберат дотук в бурята и тя не бе успяла да седне дори за миг в последния един час. Не преставаше да тича напред-назад между избата, килера и кухнята, пълнеше халбите, хокаше готвачката и изпълняваше поръчките на клиентите си със завидно и непоклатимо спокойствие.
Джон гледаше одобрително, когато тя се качваше на табуретката, за да вземе някоя кана. Протегнеше ли се, за да досегне каната, полата й се повдигаше и показваше чифт здрави големи обувки и глезени, чиято грация можеше да възбуди дори най-заспалия измежду затъпелите труженици, седнали на такова удобно място, че да съзерцават гледката. Един беззъб чешит, по-хитър от останалите, се наведе настрани и се опита да надникне под полата й. Усилията му бяха незабавно възнаградени от девойката, която го цапардоса по главата с каната.
— Я се дръж прилично, Томас Гейнс — скастри го тя, докато слизаше от табуретката и си оправяше роклята.
Старият Томас направи невинна и натъжена физиономия.
— Е, хубаво, де, Лизи. Нищо не исках да ти направя. Честна дума.
Щеше още да продължи да се превзема, но не можа да се сдържи и се изкикоти.
— Само да се опиташ пак, ще изхвръкнеш вън на дъжда, да си го знаеш — заяви Лизи, вдигнала каната, за да подчертае заплахата.
Томас веднага зарови нос в халбата си.
Лизи се успокои и отиде да напълни каната от бурето, сложено на ниска поставка до отсрещната стена. Джон Франсис блажено се присъедини към всеобщото мъжко одобрение, предизвикано от гледката — дори скрит под тежките поли, заобленият задник на девойката, когато се навеждаше, за да точи вино, бе наистина приятно зрелище.
— Не ми харесва как я гледа — изръмжа Оливър Хардуик на любимата си. — Ще ми се да му плисна бирата в муцуната, когато пак я зяпне така.
— Хич не си го и помисляй — отвърна любимата му. — Впрочем ти обеща вече да не правиш такива работи. Знаеш какви неприятности имаше Лизи последния път, когато изгони клиентите й.
— Шайка проклети развратни благороднически копелета — продължи да бучи Оливър. — Като разгонени песове. Хубавичко ги наредих.
— Сигурно, само че нямаше нужда така да им изкарваш акъла. Пък и търговията на Лизи после цял месец не вървя.
— И това го казва дъщерята на един ханджия!
— Че аз какво бях според тебе! Тогава май нямаше нищо против.
— Да имам нещо против ли? — изсмя се Оливър и притегли любимата към себе си. — Никой мъж с очи на челото и багаж в гащите нямаше да има нещо против, любима моя, или дори да си го помисли. Не и когато хубавичко те погледне!
— А ти погледни докъде ме докара тая работа!
— Ах, Бес, хубавице моя. Толкова много ли те безпокои това?
Бес се усмихна и сбърчи нос.
— Не и откакто те имам. — Усмивката й угасна. — Но се безпокоя за нашата Лизи. Тя е толкова… толкова сериозна, Оливър! Никога не е обръщала малко повече внимание на никой от мъжете, които са я ухажвали, и каквото и да казваш, сред тях
— Че какво от това? И най-добрият от всички не беше достатъчно добър за нашата Лизи.
— Не искам да остане стара мома. Оливър! Но както отблъсква всеки мъж, който се интересува от нея…
— Всичките само едно си мислят!
— Точно каквото си мислеше и ти, скъпи! — изкиска се Бес. — И то какви хубави неща си мислеше!
— Добре ни беше заедно, нали, Бес, красавице моя?
— И сега пак ни е добре.
— Да. Хъм… — Оливър се върна към въпроса, който го занимаваше, и изруга. — Бог да го убие! Само го виж тоя похотлив мръсник! Казвам ти, Бес, само още веднъж да я погледне така, и ще му отиде биричката!
Лизи постави напълнената кана с вино и трите чаши на малък поднос и ги занесе на масата, където Уилям Уотфорд и неговите дърти вещици водеха ожесточен спор дали катранът е по-силно лекарство за крастата при овцете, отколкото корените от лапад, сварени в оцет. Тя избягна с хитра маневра всеизвестната блуждаеща ръка на Уилям и се върна да наточи още бира за стария Томас. Възбуден, защото бе успял да надникне под полите й, той бе пресушил халбата си и гръмогласно поиска още една, само че бързо, преди да е пукнал от жажда.
Гърбът и краката я боляха. Беше уморена, гладна и раздразнена, както всяка вечер, когато Самюел не можеше да дойде да обслужва кръчмата. Но тази вечер Лизи усещаше едно допълнение.
