Гюстав Емар
Отмъщение
Глава I
СРЕЩА В ПУСТИНЯТА
Слънцето залязваше зад Алеганските планини, огромно и червено, обагрило в пурпур гъстите облаци. Здрачът покриваше долините.
Само по върховете на планините, осветени от последните лъчи на залязващото слънце все още беше достатъчно светло.
Със залязването на слънцето се появи студен и рязък вечерен вятър. Клоните на дърветата потреперваха и високата трева, която растеше по бреговете на реката, се огъваше към земята.
Още малко и нощта настъпи. Всички предмети се сляха и образуваха маса, а техните контури постепенно се изгубиха в мрака.
Настъпващата нощ не обещаваше добро време. Наситените с електричество гъсти облаци бързо се носеха почти над самата земя. На небето не се виждаше нито една звездичка. Нямаше луна и в гъстия мрак не можеше нищо да се различи.
Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини, които се бяха срещнали при залива Мариго с Берже и с Червенокожия му приятел Тънкия слух, скочиха в лодката със Златния клон и със Смелия — техни предани войници.
Двамата офицери бяха предприели смела експедиция.
Лодката се плъзгаше бързо по реката, като разсичаше с носа си бурните вълни.
Пътниците мълчаха, може би под влиянието на притъмнялата природа, обкръжаваща ги от всички страни.
Те изцяло се бяха отдали на опитността на индианския вожд и на канадеца.
Изглежда, в този случай наистина смело можеха да им се доверят: двамата водачи, въпреки нощния мрак, се движеха напред с такава увереност, като че ли пътят им се осветяваше от ярко слънце. Те безпогрешно избягваха препятствията и ги обхождаха, сякаш за тях това бе някаква шега.
Бяха изминали вече повече от два часа, откак лодката напусна залива Мариго, а пътниците не си бяха продумали и дума.
Граф Дьо Вилие реши да прекъсне най-после това мълчание.
— Драга Берже — каза той на ловеца, — в този мрак като преизподня не се ли страхувате, че може да сгрешите пътя?
— Наистина — усмихна се баронът, — тук е така тъмно, че маймуната би могла да настъпи собствената си опашка. Почти съм уверен, че в края на краищата ще трябва да спрем и да чакаме тук, докато поне малко се развидели.
— Защо? — спокойно запита Берже. — Нима мислите, че ние, което ще рече вождът и аз, за пръв път пътуваме в такава тъмнина? Освен това не е зле да се има предвид и следното: ако не виждаме нищо, значи, че и нас никой ве може да види, а това е твърде важно.
— Вярно е — съгласи се графът. — Ами ако сбъркаме пътя?
— Да сбъркаме пътя, господин Луи? Не, няма защо да се страхуваме от това, гарантирам ви — възрази Берже, смеейки се.
— Готов съм да ви повярвам, приятелю мой, а между впрочем си мисля, че сме се отдалечили от средата на реката и сега сме по-близо до брега, отколкото преди.
— Вие почти отгатнахте, господин Луи, наистина се приближаваме до брега.
— Нима ще излезем на брега?
— Засега още не, но реката, по която плаваме, е твърде тясна и макар да сме в средата на течението, не сме далеч от брега.
— Какво значи това, Берже? Нима не плаваме по Охайо?
— Отдавна вече, господин Луи. Напуснахме и Манонгахелу и вече почти от час плаваме по тази дълбока, но твърде тясна река, както забелязахте това преди малко.
— Как наричате вие тази река?
— Французите не я познават, а червенокожите са й дали индианското название Жълтата вода, тъй като водата й е мътна и има много жълта тиня.
— И дълго ли ще плаваме по тази река?
— Не, господин Луи. След няколко минути ще я напуснем и ще навлезем в друга, по която ще плаваме около два часа и след това ще излезем на брега. С това и ще свърши нашето пътуване по вода.
— Добре. А много ли ще трябва да пътуваме, докато стигнем до вашето жилище?
— Не, господин Луи. Ще стигнем преди изгрева на слънцето.
— Прекрасно! Приятно ми е да го чуя. Но кажете ми, Берже, защо, вместо да се изморяваме с това нощно пътуване, не изчакаме ва брега съмването? Няколко часа почивка биха ни се отразили добре.
— Поддържам това мнение — потвърди баронът, прозявайки се. — Нашите войници са по-щастливи от нас. Тези юначаги навярно сега спят преспокойно.
— При други обстоятелства не бих имал нищо против да изпълня желанието ви, господа — отговори хладно ловецът, — но за нещастие сега това е невъзможно.
— Защо? — запитаха едновременно и двамата.
— Тихо! — произнесе ловецът. — Не знаете кой може да подслушва нашия разговор.
— Как?! — извика баронът. — Нима и в тази пустиня може да бъдем подслушвани!
— Господине, червенокожите имат твърде разумна поговорка в пустинята дърветата имат очи, а листата — уши.
— Дявол да го вземе! Значи и невидими врагове имаме? — запита граф Дьо Вилие.
— Не е точно така, господин Луи, но съм нащрек. В тази минута преминаваме ловните полета на племената, враждебно настроени към французите и, кой знае, може някой да дебне от засада.
— О-о! Сега разбирам вашата предпазливост.
В тази минута почти неуловим шум, подобно плясък на вода, се чу недалеч от лодката.
Изминаха две-три минути и шумът от лодката отново се повтори, но вече на друго място.
Ловецът се наведе над индианеца и двамата си размениха думи с глас, тих като дихание.
Индианският вожд пусна веслото, съблече наметалото си от бизонова кожа, стегна пояса си, в който затъкна само нож за скалпиране, и се плъзна във водата. Берже веднага заповяда на младите хора да вземат веслата, за да задържат лодката неподвижна.
След това ловецът, наведен с цялото си тяло напред, постави пръста си на спусъка на пушката с неподвижен поглед, сякаш искаше да пробие мрака.
Любопитството на двамата офицери беше силно възбудено. Те нищо не разбираха от движенията на своите водачи, но усещаха, че в тази минута близо до тях става нещо важно и че ги дебне сериозна опасност.
Много им се искаше да узнаят какво се е случило, но се страхуваха да не би с излишно движение да провалят плановете на водачите си.
Изведнъж в тишината се разнесе сподавен вик.
Макар този вик да беше много слаб, бе тъй болезнен, че французите потрепераха от ужас.
В същата минута водата закипя, лодката се наклони леко вляво и в нея скочи човек.
Това бе Тънкия слух — индианският вожд. В едната си ръка той държеше ножа, а с другата, с победоносен вик, размахваше окървавената коса.
Вождът размени няколко думи с Берже, след което улови веслата и лодката отново заплава срещу течението.
— За Бога! — извика графът. — Какво се е случило? Войниците се бяха събудили; те също се вслушваха.
— Ех — равнодушно отвърна Берже, — няма защо да се безпокоим, бях предвиждал, че ще се случи това.
— Какво всъщност се е случило? — запита баронът.
— Ето ви с две думи това, което се случи. Англичаните държат разузнавачи по цялото протежение на нашата граница. Въпреки предпазните мерки, които взехме, бях почти уверен, че няма да можем да се промъкнем през тази линия от разузнавачи, без да ни забележат или в краен случай да не попаднат на
