Гюстав Емар
Ранчото на свободата
1
Войната за независимост, която мексиканците водиха цели единайсет години, за да се избавят от омразното иго на испанците, потискали ги повече от три века, представлява славна епопея, твърде малко позната в Европа, докато в Америка всички бележити епизоди и героични подвизи в тази война отдавна са станали легендарни.
По ирония на съдбата духовенството, на което испанското правителство възлага големи надежди, като го избира за едно от най-главните свои оръдия за поддържане на невежеството сред туземците и за приучване към робска подчиненост пред испанците, същото това духовенство първо издига глас на протест, прогласява свободата, въстава против тиранията и призовава нещастното население на оръжие, като развява знамето на въстанието.
Идалго, скромен свещеник от градчето Долорес, пръв повежда своите енориаши. С шпага в едната ръка и с кръста в другата въстава срещу тираните.
На първо време той обединява около себе си петстотин души, но по пътя към него се присъединяват хора от всички най-близки селища. След месец армията му брои повече от шейсет хиляди души. Вярно е, че са хора, непознаващи военното изкуство, твърде лошо въоръжени, но смели, храбри, с висок дух, изпълнени с най-отчаяното решение да победят или да умрат. Като проявяват чудеса от храброст, те тръгват право към столицата. Жителите на град Мексико треперят при вестта за тяхното приближаване.
Но Идалго е разбит, хванат и разстрелян. Това е неизбежно, обаче най-важното е вече извършено: народното съзнание е пробудено, импулсът даден, с една дума — най-тежкият камък е помръднал от мястото му.
Идалго загива, но кръвта на героите ражда нови герои и отмъстители. Цяла Нова Испания е обзета от пламъците на въстания и кръвопролитна война. След Идалго се появяват Морелос, свещеник в Каракуаро, и много други герои, на които не е съдено да видят победата на оръжието си и тържеството на своето свято дело.
Тая война трябваше да свърши само с пълното изгонване на испанците от Мексико.
За отбелязване е, че революцията, започната от духовенството, първата опора на испанското кралство, завършва й полза на мексиканците чрез другата негова опора, а именно благодарение на измяната на един испански полковник към своето правителство. Тоя полковник от ярък противник и враг на революцията става неин привърженик с надежда да я използва за себе си. Като мечтае за ролята на Наполеон, той изиграва ролята на Марат и бива застрелян на едно пустинно крайбрежие.
Този незабелязан, скромен епизод, който ще разкажем в тая книга, има съвсем частен характер и е в странична връзка с войната за независимост.
Това се случи две-три години, след като Идалго развя знамето за мексиканска независимост, поведе народа под това знаме и сам стана душа на народното движение. Мястото на събитията е един още неизследван и на никого непознат край. Културата още не го е засегнала, макар и да лежи между два големи града, от които единият по това време бе най-важното търговско пристанище по крайбрежието.
Нека читателят дойде с нас в провинция Алиско, или Гуадалахара.
Тази провинция е една от най-плодовитите, най-богата и най-красива в цялата Мексиканска конфедерация. Понеже лежи на голяма географска ширина, би страдала от нетърпима горещина, ако, от една страна, не я защитаваха високите върхове на Сиера Мадре, а от друга, нея освежаваха водите на Тихия океан с неговите прохладни и влажни ветрове. С морната грация на нежна креолка се е простряла тя сред цветята и тъмнозелените лесове по крайбрежието на Тихия океан между Синалоа и земята Колисна.
Целият този живописен и прекрасен край, покрит с разкошни гори от латании, палми и други тропически дървета, представлява океан от зеленина. Като вдишва влажния морски въздух и подема неговия шум, безкрайната гора спокойно разклаща величавите си върхари, сякаш подражава на движението на вълните по време на прилив и отлив.
Странните хора, за които в началото на миналия век не знаели нищо, живеят и се крият в тукашните девствени гори, преживяват от лов, контрабанда и други занаятия, без никой да им пречи.
Това население не се подчинява на закона и изискванията на цивилизацията, ползва се от неограничена свобода и безнаказаност, като се крие из дебрите на тукашните гори. Кой би се решил да навлезе в тези непроходими и безкрайни гори, населени с разнородни хищници и диви зверове, от които най-опасни са двукраките?
Обаче тези диви и груби хора, които не търпят никакъв тормоз и ограничаване на свободата си, честни по свой начин, не са лишени от чувство за прекрасното и доброто — те само в краен случай се сближават с бандити и други отцепници от човешкото общество, криещи се под гостоприемния покрив на грамадната и зелена шатра.
Тук-там сред глухата гора на някоя красива поляна ще видите петнайсет-двайсет колиби, своеволно разхвърляни по брега на река или ручей. Това са тъй наречените ловджийски села или пуебло. Единствената власт, която се признава тук, е властта на местния свещеник и кмета. Човек не може да живее сам, необходимо му е общество от хора за размяна на мисли и чувства, за да създаде семейство.
Жителите на тези села са много бедни, но гостоприемни и в техните колиби може спокойно да се спи при отворени врати, дори да носите торби със злато.
По някакво негласно споразумение бандитите, които се крият из тукашните гори, никога не ги нападат, защото знаят, че ако нарушат това правило, куршумът на някой от ловците веднага ще им припомни, че нямат работа тук. Като се знае това, ловци и бандити винаги живеят в мир, или по-точно, рядко влизат в борба помежду си.
Сан Блас, построен на остров и лежащ при самото устие на Рио Гранде де Сантяго, бе по времето, за което говорим, най-оживеният пристанищен град на Мексико по Тихия океан. Тук идваха тогава испанските кораби, за да товарят злато, скъпи метали и продукти от тази богата страна, предимно от провинциалните центрове, разположени по крайбрежието на Тихия океан. Оттук корабите отиваха в Гуаякил, а после в Калао. По това време Сан Блас бе богат и цъфтящ град, в който търговците бързо забогатяваха и натрупваха грамадно състояние. Сега вече съвсем не е тъй: с откриването на новото пристанище Гуаймас свободната търговия, уредена с декрет на либералното мексиканско правителство, а може би и поради нездравия климат на Сан Блас градът съвсем изгуби предишното си значение. Някога, щом почнеха дъждовете, цялото богато съсловие на града отиваше в Тепик, един прелестен град, потънал в гори от цъфнали портокали, нарове и флорипондиоси (перуански татул).
Разстоянието между тези два града не е повече ст двайсет и пет километра и почти всички пътища минават през гори. Това са останки от грамадните девствени гори, за които вече говорихме. Последният им порив като че се насочва да пускат корени в пясъците на океанското крайбрежие.
И ето, близо на половината път между Тепик и Сан Блас, от тясната страна, ако идвате откъм Тепик, се намираше, или по-точно, преди тридесет и пет години, голяма група скали. На върха на най-високата се издигаше грамаден чугунен кръст, засенчен от две гигантски латании, под които можеше да си почине всеки изморен пътник. От основата на кръста, този последен паметник на испанското владичество в страната, започваше тясна пътека, която после се разширяваше толкова, че редом да вървят двама конника, и навлизаше в най-отдалечените и тъмни сводове на зелената гора.
Като правеше безброй завои в продължение на повече от час, пътят постепенно се стесняваше, превръщаше се в пътека за зверове и най-после се разклоняваше. Едната пътека се губеше в горските дебри, а другата водеше към широка светла река, през която минаваше дървен мост, посипан със земя и листа. От едната страна на реката, да двадесетина метра от моста, съвсем неочаквано се откриваше голяма и широка поляна, където в живописно безредие бяха разхвърляни около трийсет колиби, построени от преплетени стволове и клони, но замазани с кал и слама, варосани, с дъсчени покриви, натрупани с дебел пласт листа.
Сред живописното село се виждаше една по-хубава постройка, доста по-голяма от другите, с малка камбанария и двукрила врата, чиито две половини бяха украсени с кръстове. Това бе църквата, трогателна със своята простота и скромност сред величието на околната природа.
Селцето, името на което не знаеха самите мексиканци, се казваше Пало Мулатос. В него живееха около
