— Еа-ах! Бледоликият вожд може би има право — каза безразлично вождът.
— Вашето красноречие промени решението ми, вожде, ще оставя десетина души да пазят пленничките, така ще бъде много по-добре.
— Чудесно! Урубуса знае какво да прави, той е велик вожд, ще хване Сандовалови.
Урубуса хвърли доста особен поглед към Нощната птица, ала вождът на команчите беше хладен и безстрастен. Струваше му се, че в гласа на команча долови скрита ирония. Урубуса повика Наваха, заповяда му да подбере една дузина решителни хора, които да останат под негово командване в подземието да пазят пленничките. Даде най-подробни разпореждания на Наваха и завърши напътствията си така:
— Ако ви нападнат, по-добре убийте пленничките, отколкото да ги отвлекат.
Наваха се поклони почтително, така всичко бе казано, Урубуса знаеше, че старият пират няма да се поколебае да изпълни нарежданията му.
— А сега — каза Урубуса — ще тръгнем, когато пожелаете.
— Добре! Да тръгнем веднага, загубихме много време.
— Вие знаете, Нощна птица, че вървим слепешком и че не знаем къде отиваме.
— Да — рече команчът, — моят бледолик брат е като малкото на опосума, което току-що се е родило: очите му са затворени.
— Прав сте, вожде — каза Урубуса, смеейки се, — значи вие сте едновременно наш водач и наш главатар, защото без вас не можем нищо да направим.
— Добре! Вождът на команчите ще служи за очи на своя брат, а Урубуса ще изпълни честно всичките си обещания.
— Заклевам ви се още веднъж, вожде.
— О-оах! Вождът каза.
— Но вие ще ме вмъкнете в града на Сандовалови.
— Нощната птица обеща да заведе Урубуса до главня площад на каменното селище на неговия враг, той ще изпълни обещанието си.
— Добре, да вървим.
По заповед на главатаря пиратите се метнаха на седлата и се строиха за подход. Те минаха всички криволици на подземието и накрая, след почти четвърт час, излязоха на обгарялото място, където ги чакаха червенокожите. Пиратите бяха най-много триста и петдесет, но все стари скитници по границите, свикнали на всякакви трудности в пустинята, надарени с хладнокръвна храброст и издръжливост, способни на всичко заради злато. Индианските вождове се събраха на съвет и определиха какви последни мерки трябва да се вземат. Урубуса беше на седмото небе от радост, но с нищо не я издаваше. Индианците и пиратите, събрани заедно, образуваха отряд от хиляда и сто калени бойци. Никога, доколкото помнеха пиратите, не бе събирана под заповедите на един-единствен главатар такава елитна и толкова многочислена бойна сила.
Урубуса се смяташе сигурен в успеха и действително всичко даваше основание за това. Съветът на вождовете реши пиратите да се движат в средата на колоната, конниците гарвани щяха да образуват авангарда, а индианците шайени — ариергарда. Червенокожите пешаци щяха да се движат отпред и по фланговете на колоната като патрули. Нощната птица, както бе уговорено с Урубуса, поемаше едновременно командването на експедицията и ролята на водач. Съюзниците се бяха разбрали, че щом пристигнат в града-убежище на фамилията Сандовал, Урубуса ще стане върховен вожд и Нощната птица вече няма да командва червенокожите. След като всичко това бе добре уговорено и добре решено, най-после Нощната птица даде знак за потегляне.
Нощната птица предвождаше колоната, Урубуса се движеше близо до него, но на няколко крачки по- назад. Дългата колона проточи многобройните си пръстени като огромна змия по безкрайните криволици на една пътека, направена от диви зверове. Този поход продължи около три часа. Наближаваше девет часа сутринта, когато Нощната птица заповяда да спрат, за да могат конете и индианците пешаци да си отдъхнат.
— Е — попита Урубуса, — наближаваме ли, вожде?
— Още един час — отговори индианецът важно — и моят брат Урубуса ще бъде в каменното селище на бледоликите.
— О-хо-хо! — каза Урубуса, потривайки ръце. — Ето една хубава новина.
Нощната птица разпитваше разузнавачите, несъмнено за да се осведоми и да узнае какво прави врагът. Но нищо не мърдаше, разузнавачите нищо не бяха видели, нито чули, пълна тишина цареше над пустинята. Престоят трая около половин час, после продължиха напред. Този път бяха напуснали равнината, изкачваха се по една планина със стръмни склонове, където конете се хлъзгаха често по свличащата се почва. Този труден ход продължи доста дълго време; най-после колоната стигна до едно доста обширно плато, където почвата беше твърда.
— Сега — каза Нощната птица на Урубуса — трябва да оставим конете, те стават безполезни.
— Хм, това ще ни затрудни много.
— Може би ще съумеем да го избегнем.
— А как?
— Зависи от конете.
— Какво искате да кажете, вожде?
— Конете на червенокожите воини са приучени да минават навсякъде като мулета, такива ли са и конете на моя брат?
— Ей Богу — извика Урубуса, — всички мои воини са умели, а конете им — великолепно дресирани, те ще минат навсякъде, където минават вашите.
— Толкова по-добре, бледоликите ще запазят конете си.
— На добър път! Да ви призная, вожде, щеше да ми бъде много жал, ако се бе наложило да оставя коня си.
— Е, добре, на моя брат няма да му бъде жал, той ще запази и коня си, и воините си. Да вървим, защото нищо вече не може да спре бледоликия вожд.
Продължиха да се изкачват по планината. Нощната птица следваше пътя, по който преди двайсет и четири часа дон Агостин бе поел с приятелите си, за да пристигне в града-убежище. След много лъкатушни завои, един от друг по-заплетени, пиратите, винаги водени от вожда на команчите, най-после се озоваха пред тесния мост, построен над пропастта, за който говорихме по-горе. Нощната птица мина пръв, другите го последваха.
Чудна работа, колкото повече пиратите се приближаваха до града, толкова по неспокоен се чувстваше Урубуса, макар че наглед всичко като че ли вървеше чудесно. Именно това дълбоко спокойствие, тази пълна сигурност, които изглежда изпитваха жителите на града, учудваха и плашеха скришом главатаря на пиратите. Урубуса с готовност би казал като знаменит командир при нощно разузнаване около обсаждан от него град:
— Всичко е прекалено спокойно, аз чувам тишината!
Това беше предчувствие, защото няколко минути по-късно бе нападнат от значителни сили и принуден да се оттегли в безредие. Кой знае защо мостът над пропастта бе рухнал под нозете на последния конник, който едва не падна в бездната. Площадката, водеща за входа на подземието, през което трябваше да се мине, за да се стигне до града, беше твърде тясна, както казахме, така че докато конниците прекосяваха пропастта и навлизаха в подземието, само тези, които минаха последни, разбраха, че мостът се е скъсал, а тъй като тези конници бяха червенокожи воини, те замълчаха за това, сигурно от страх да не уплашат другарите си, ако им разкрият, че всеки път за отстъпление е отрязан.
Главатарят на пиратите се спря за няколко минути, за да оправи редиците и да застане начело на колоната, както се бе уговорил с Нощната птица. Мястото, където Урубуса и неговите бандити се бяха спрели, беше огромна пещера, от която почваха големи галерии, разклоняващи се в различни посоки.
— По коя от тези галери трябва да вървим? — запита Урубуса Нощната птица.
— Галерията, която води до каменното селище на бледоликите, е тази, в края на която Урубуса вижда да свети слънцето — отговори вождът на команчите.
— Аха — възкликна радостно пиратът, — остават ни само няколко крачки!
— Не повече.
