Кристиян Емар
Морето съвсем не се вижда
Морето съвсем не се вижда. Чайките също не идват насам. И това не е квартал, въпреки името си. Това е пространство, едновременно преорано и тревясало, оградено от отъпкани улици, които се наричат Макензи или Халифакс, без да е ясно защо.
Ниските къщици от червени тухли са на общината, а тия от олющено дърво отдавна са застрашени от разрушаване, но комините им още пушат, мършави семейства ровят сред купищата сгурия и пластмасови бутилки. Някои живеят тука открай време. А пък има и „пътници“, които идват най-много от покрайнините на Париж. Гледат ги с подозрение, макар че между тях има и приятни. Има и такива, дето са с по седем-осем деца. Те си увеличават жилището, като свързват два фургона, поръждавели от неподвижност.
Тя живее там. В зидана къща с дъска, подпряна на прага, за да се минава над неизменната локва — по-скоро от океанския климат, отколкото от застояла вода, или и двете заедно. Но всъщност изхвърлят водата от кофите отзад, когато моторетката на бащата я няма. На вратата има номер, изрязан от табелка на автомобил. Има ключалка. Някога отваряха с ритници. „Подновяваме“ — казва тя. Маджун, кутия с боя и вратата е готова. Тя обича експедитивната работа. Колко пъти Серж е изкъртвал тази врата! Всеки път, щом изпиеше бутилка бира, това ставаше като по ноти. Не я и поправяха повече, вечер слагаха една греда напреки.
— Това време поотмина, бащата го търси по-рядко, а трябва да се каже, че Серж е съвсем като него. В неделя цялата настръхнах, когато ми каза: „Един от двама ни ще пукне и няма да съм аз.“ Какво да правя, напразно живея с Кател от 14 години, той не му е баща и затова Серж заявява, че няма да понася заповеди. Аз му казвам: „Не се втелявай, отгледал ви е еднакво всички.“ Ама Серж не иска да разбере и накрая аз си го отнасям. Да бяхте дошли завчера, бях синя от рамото чак дотук…
Съседката — подпухнала, накъдрена, облечена цяла в траур — поклаща глава. Да имаш нещо за показване, за да си убедителен пред околните, трябва.
С рязко движение тя измъква от бюфета една картичка, превързана с панделка, на която блести коледно дръвче.
— Това е от възпитателя на моя Жаник. Казах ли ви, че двамата дойдоха с мотор? Изглежда, че му харесва да готви. Каза ми, че когато сестра му се омъжи, щял да приготви пиле, пълнено с кълцано месо. Далечна работа… Ама характерът на Жаник съвсем не е като на Серж. Той е като мене в много отношения, чете, с него може да се разговаря. Запита ме защо не съм му изпратила вещите.
Дребничкото й лице е само кожа и кости, тя отхвърля косите си назад.
— Казах му: „Щом като можа да тръгнеш, трябва да можеш да дойдеш да си ги вземеш сам.“ Вижте — остави жълтия си пуловер.
Очите й се насълзяват — пуловерът е на гърба й.
— От съда за малолетни настаниха Жаник в едно професионално училище. Искаше да стане моряк в риболова, а ще бъде готвач, защото е много малък за матроското училище. Но може би някой ден все пак ще плава.
Отначало майката се сърдеше на съседите, като мислеше, че техните показания са накарали съдията да отдели Жаник от семейството. После — на съдията, който започна да представлява обществото изобщо, училището, службата за семейните надбавки — всички съюзени срещу нея. Когато Жаник не пожела да се връща през ваканциите, а само понякога в неделя с мотора на възпитателя, тя реши, че е заминал по собствено желание.
— Според бащата това заминаване е доказателство за авторитет — каза на полицаите и стана. А пък Серж може да почака! Серж чувствува отдалечаването на брат си като отстраняване на техния род, той е убеден, че накрая бащата ще остави само своите собствени деца. Решил е да не се предава. А тя, която не казва нищо, пак не каза нищо — предадени са!
Има две печки. Една отвън, която ще продадат, понеже не влиза през вратата, и една вътре, на която къкри тенджерата до винаги топлото кафениче. И все тази миризма на прегоряло мляко. Прането съхне на въженца, опънати по диагонал от едната до другата стена.
— Понеже Надин трябваше да се върне в училище, за да не ми спрат детските, не можах да изпратя дрехите в пералнята, та ще си съхнат тъй до вечерта. Не ми пречат, аз не съм висока, това е предимство, ама влагата не е добра за малките.
Тя запалва лампата. Времето е много лошо, средата на зимата, но прозорците никога не се отварят, пердетата никога не се вдигат. „Видяхте ли какво съм купила за нещата, на малкия Давид?“ — пита тя, показвайки с гордост барчето, имитация на палисандрово дърво, на което липсват стъклата.
— Исках една секция, ама беше много скъпо. Понеже кръстницата на Надин не го държеше вече в караваната, аз й рекох: „Купувам го“. И двете имаме сметка, това е чудесно. Идния месец ще й взема сгъваемото легло. Тъй като големият й замина войник, то вече не й трябва, а пък моите вече няма да са по две на легло.
За нея сгъваемото легло е най-добрата мебел. Леко, удобно, то може да се подмокря всяка нощ, както и става. Шестте деца се напишкват в леглото.
Тя премества съхнещите кърпи надясно, за да освободи ъгъла на телевизора. Два часът е, време за филма в понеделник. Хремавите и кашлящите ще се лепнат пред екрана и образът ще заподскача, разкривен и накъсан. Телевизорът трябва да отиде на поправка, но по-напред трябва да се плати поправката на другия, който вече е там. Двата апарата, купени от съседи, които искаха да имат нов с повече канали, се редуват при техника, който си изчислява тарифата така, че да е точно под цената на оказионните телевизори, а пък антената върху къщата пада при всеки порив на вятъра.
Рядко пазарува от градските магазини. Съседите услужват, а веднъж на два дена отива на покупки до най-близката будка и бакалницата в града — гумени ботуши, хартия за писма, бельо, включително и часовникът на Серж. А има и търговски агенти. „Госпожа, аз съм от къщата Хикс, всякакви порцеланови и кристални изделия. Вашето име фигурира в нашия списък на платежоспособните и бих искал да се възползвате от едно изключително предложение.“
Тя, която дължи пари едва ли не навсякъде, понеже не може другояче, ако иска да спазва това, което според както тя казва, поддържа известна представа за самата нея, се оказва включена в списък на платежоспособните. Не пита как така. Тя, недоверчивата, не съзира измамата. Този младеж с вратовръзка на точици, с куфар и кочан разписки, е изпратен от някаква невидима сила.
За първи път някъде са я оценили. Реабилитирана е. Много й е драго, но същевременно членството й в този частен клуб й налага ново задължение. Тя купува шест чаши за кафе, подредени в тапицирано сандъче. Ще останат изложени там като диплома. Хубави са, нали?
Серж си кара моторетката без застраховка. Виновни са „родителите му“, дето не са я платили.
Майка му не се сдържа, когато дойде съдията-изпълнител, цялата пламна от гняв. Той скъса призовката.
— Само туй да беше! Той ме нагруби, трябваше да го видите! Какво ще разправям на баща им за глобата? Не трябва да му казваме, иначе ще убие Серж. Ей, дечурлига, да не изтърсите?… Брюно си трае, не казва нищо, ама Надин е страшно подла. Когато може да ме наковлади, никога не пропуска. Но този път, Надин, ако си отвориш устата, ще си имаш работа с мене.
На своите тринайсет години и с лакираните си нокти Надин не прилича на останалите. Големи очи на възрастна, които не трепват, матов тен. Вярно е, че издава майка си, но само за едно — че прекалява с пиенето. Баща й дава на нея парите за деня, преди да тръгне, тя ги разделя на две и дава втората
