Другата поклаща глава, като си припомня времето, когато, пиян през вечер, скъпият покойник я пердашеше с ръжена, „за да не си цапа ръцете“.
— На мене бащата хич не ми дава да изляза да изпия чаша у някого. Да, ама караваната на кръстницата на Надин ей къде е. Трябва да оставам тук, вързана през цялото време. Понякога пийвам, защото той мисли, че съм излязла. Разбирате ли, това ходене и в застрахователната, в кметството, при адвоката Льофевр, не ми липсва чист въздух, а пък аз обичам да се разхождам. Когато се вкисна, излизам, понякога по чехли, ме ми пука, хората трябва да си викат: „Тая е луда“, ама като повървя половин час, се прибирам и ми е по- добре. Какво искате — от малките, които крещят в кухнята, главата ме заболява и трябва да изляза. Но понеже става дума за това, приятелката ми искаше да знае, понеже тя има един приятел, тъй да се каже, който живее у нея, дали с това не рискува да й спрат пенсията от мъжа й. Възпитателят не знае.
— Разбирате ли, тя още нищо не е получила, аз й попълних всичко в края на лятото и оттогава — нищо.
Тя е като у дома си сред плетеницата на административните изисквания. Това е свят, който не я плаши, в който тя държи да й признаят правата, готова е да ги превиши. Тя пише винаги „до най-горе“, харесва й писмовният стил, който поддържа с директора на „временните жилища“, с директора на „Газ и електричество“ и със съдията за малолетни. На съдията тя определя безпрекословно срещи — както в деня, когато Серж заплаши, че ще съсипе моторетката на бащата, — на които не отива, защото произшествието е загубило вече драматичното си напрежение. Що се отнася до адвоката Льофевр, тя буквално му изплаща рента. Или Брюно е паднал от някакъв скрипец върху строящото се шосе и трябва да се атакуват „Пътни строежи“, или някое от децата е било заплашено от „пътниците“, или пък мраморджията не си изпълнява поръчката за ограждане гроба на майка й. Винаги има някакво дело, което се води. Тя усеща, че съществува дотолкова, доколкото действува.
Излязла ли е? Дали не е заспала зад тънката преградка на леглото, което заема цялата площ на стаята, както прави, когато е пила, към единайсет часа, защото пощаджията нищо не й е донесъл, защото вали, защото й е дошло до гуша?
— Майка ми я няма.
Жози е излязла от втората част от малкото жилище през нещо като гише за подаване на яденето, което се прекрачва благодарение на една табуретка.
Косите й са като перука на стара кукла, слепените й мигли носят снощния грим и такова отсъствие на израз, което в края на краищата й придава израз непроницаем и може би недоверчив. Тя е познала възпитателката, която навестява Серж, откакто той открадна едно кожено яке на пазара. Възпитателната не настоява.
— Събудих ли те?
— Не, аз се стягам вече.
— Искаш ли да те откарам в града?
— Ако желаете.
Тя слага едно наметало с качулка без копчета над плисираната си пола.
— Няма ли да ти е по-удобно по панталон на работа?
— С минижуп е по-добре.
Минижупите вървят в града. Модата на високите дървени подметки също не е преминала.
Тя мушва биберона в устата на Давид, взема си ключовете и презрамва чантичката.
— Сам ли го оставяш?
Момичето не отговаря. Майката трябва да е там. Това ли не иска да се знае?
— В събота излизаш ли, Жози?
— Бащата не дава.
— Значи си нямаш приятели?
Тя свива рамене. „Има един мъж в живота й — казва майка й, но не съм очарована, понеже е женен.“
— Знаеш ли, Жози, можеш да вземаш хапчета безплатно, без да казваш на никого.
— Няма опасност.
— Тя се усмихна знаещо.
— Защо?
— Защото така.
Жози често приключва разговорите така. Тя затръшва вратичката, залюлява чантичката си, изкривява токчетата си два пъти с гръб срещу вятъра, както с фалшивата перука. Отива на среща.
Майката става веднага, след като в къщата е само малкият. Сресва се, като се навежда малко, за да се вижда в угасения екран на телевизора. Вярно, че има огледало до мивката, Кател се бръсне пред него. Ама това си е кътчето на Кател. Тя изважда две чаши, защото кръстницата на Надин минава, преди да пуснат децата от училище, и продължава с нея тоя вид разговори, които е започнала съвсем сама в леглото. Когато мисли, тя се обръща към някого.
— А бе, аз предпочитам оня мъж; ще ми кажете, че не е свободен, ама аз го предпочитам пред стария му приятел, оня, дето го блъсна една „Естафета“, защото аз си мисля, че между приятели от детинство никога не върви.
— Защо?
Устата й се е закръглила като запетайка, но премълчава неизразения си личен опит.
— Не знам.
Тя не казва всичко на тези жени, които вижда почти всеки ден. Не биха разбрали. Не казва също, че пие. Тя го допуска.
Това не би се случило по времето на моя съпруг. Хич и не помислях. А после, като ме изостави, беше наистина тежко, получих тази къща, но не познавах никого. Ама аз съм действен човек, не се сврях в ъгъла, нещата се занизаха едно подир друго и човек привиква. Та тогава съпругът ми дойде да вземе Роже, който беше малък, и тогава се свързах за първи път с адвоката Льофевр. Ако го нямаше Роже, когото се надявах да виждам от време на време, щях да имам възможност да замина за Марсилия. Но има празноти, премълчани неща.
— Съдбата пожела да срещна Кател. Та оттогава съм свободна през деня. От този момент свикнах. Започнах да се виждам със съседите, пийнем по чашка, човек е сред свои, това създава атмосфера. Няма да отида в кафенето например, никога няма да ме видят на тезгяха или пък някъде на маса. Но тук, като сме две-три, смеем се над нещастията си. Пък може да е и наследственост. Бях много малка, когато баща ми умря, за него не зная. Ама майка ми, тя попрехвърляше! Да бяхте видели каква смрад беше у нея, когато умря! Що празни бутилки, че и хлебарки, даже върху нея. Сестра ми може би е още по-зле. Но при мене не е непреодолимо, мога да спра още отначало. Когато бях бременна с Брюно, не съм пила нито капка, спомням си добре. Не, то ми е, както другите взимат лекарства.
Тя се надсмива на себе си.
— Може би, дето после ставам по-чевръста в устата. Така си казвам, каквото ми е на сърцето… Един ден дойдоха от социалната помощ от завода на бащата, дадох им едно вързопче и не съжалих. Ама бащата се жалваше поне една година подир това. За Серж пък ме е страх да не би да стане алкохолик някой ден. Той обича да пие. На 13–14 години пиеше бира. Чупеше всичко. Заради него се скарах със социалната помощ, попитаха ме, моля ти се, дали не съм му слагала вино или калвадос в бибероните. Трябваше да им се водя по акъла. А когато не им уйдисваш, автоматически не разбират вече нищо. Дванайсет години се помиряваме. Забележете, че след тази история жената от социалната е идвала само веднъж. И мене ме нямаше. Или пък децата са казали, че ме няма.
Тя избърсва носа на Давид.
— Виждала съм сестра си да слага калвадос в шишето на дъщеря си. На тая, ненормалната. Не казвам, че това е причината. И освен това момичето беше хремаво. А не, Серж за малко да умре на година и половина; остана си болнав в ушите и в главата и се разболява, когато пие. Затова не му се сърдя, когато откача.
Ужасно беше, когато майка й се напиеше. Юрганът правеше корема й огромен и го ограждаше с волан
