Феникс

имаше постоянна работа, смятаха го за мечтател — добър специалист, той постоянно излагаше безумни, фантастични теории за изкривеното време и за това, че миналото никога не умира. Сприятелихме се. Нищо чудно — трябваше му още един луд… На мен също. Мъжете могат да се обичат, без в това да има нищо сексуално. Той стана мой приятел.

Един ден Таб ми показа своя апарат — темпорален сеизмограф. Теорията му беше съвсем шашава, основана само на математика и сложна логика. Не бях срещал нищо подобно. Той ми разказа какво притежава времето. Че тежестта на вековете влияе не само на живата материя, но и на скалите. А когато времето се изпарява — така го нарече той, — могат да се появяват огромни континенти. Теорията му обясняваше постоянните промени върху повърхността на Земята. Аз предположих, че може би ще можем да открием източника на всички тези легенди…

Таб се разсмя, запляска с ръце като дете и ние започнахме да работим над проекта. Постепенно всичко отиваше по местата си. В пустинята, която аз смятах за най-перспективна, постоянно имаше земетресения.

Накрая се убедихме: процесът наистина е в сила, континентът се надига!

Трябваха ни средства. Не само не ни предоставиха нищо, ами започнаха да ни смятат за идиоти, рискувахме кариерата си. И тогава се появи това говедо. Твърдеше, че е човек, който превръща в злато всичко, до което се докосне. Не знаех коя е жена му. Сключихме договор: ние даваме научната програма и организираме групата, той финансира. И когато тръгнахме на разкопките, той я доведе.

Не можех да се откажа от Таб. Таб е вече мъртъв. Аз също скоро ще срещна смъртта в компания с двамата, които най-много мразя на света.

Следващият ден не беше по-добър. Тоест не можеше да бъде по-лош.

Малко подир пладне ни нападнаха зверове.

Бяхме в областта на най-силните трусове, точно според показанията на магнитната решетка. Аз следях данните от апарата на Таб — едно изключително изобретение, за което заплати с живота си, — когато Марга обърна внимание на черните точки на хоризонта. Спряхме се да погледаме как те бавно нарастват. Скоро разбрахме, че е глутница.

С нарастващ страх започнахме да различаваме отделните очертания. Бях едновременно и изплашен, и радостен. На повърхността на Земята няма такива същества, или поне няма във времето на цивилизацията. Страхотно бързо, на скокове приближаваха към нас. И когато вече можехме да ги разгледаме, Марга закрищя ужасно, чак косите ми се изправиха. Мъжът й се опитваше да избяга, но нямаше изход. Бахме в капан. Те се нахвърлиха.

Отбранявах се със сгъваемата лопата и почти успях да откъсна главата на едно от отвратителните същества. Обляха ме лиги, кръв и козина. Бях сляп от ужас и свирепият им лай заглушаваше всичко, освен писъците на Марга, която те разкъсаха на парчета.

Успях да ги прогоня, Бог знае как. Пясъците наоколо бяха покрити с трупове, други все още въртяха разбитите си глави и виеха…

И тогава я видях. Беше все още жива. Промълви да се погрижа за мъжа й. И после си отиде от мен завинаги.

Продължихме нататък — аз и мъжът й. Вече не помня за какво си мислех, но продължихме. И на другия ден намерихме това, което толкова време търсихме.

То се надигаше от алените пясъци. Само преди половин година можехме да минем покрай него, направо над покривите и куполите му, без изобщо да подозираме, че под подметките ни се надига за живот един забравен митичен град. Само още половин година — и неговите улици ще се покажат изпод пясъците. Да, надигаше се като мехур във вода.

Разрушен, опустошен, мъртъв, огромен свидетел на расата, живяла преди нас. Доказателство, че въпреки могъществото си, тази раса е свършила дните си в прах и забрава. Не, не природен катаклизъм бе погубил този удивителен град. Навсякъде се виждаха следи от безпощадна война. Дозиметърът чукаше като луд. Не можех да удържа усмивката си над тяхната глупост. При вида на това великолепие, завинаги захвърлено безсмислено, аз просто онемях. Да, времето е циклично и човечеството повтаря своите грешки.

— Вода! — завопи онзи. — Вода!

Притичах към града.

Подканих го тихичко. Нека върви. Нека побърза към миража. Аз тръгнах подир него — към града, мъртъв може би от радиация, може би от отровни газове… Но беше някак почернял, някак подут в своята предсмъртна агония.

Взех няколко неоспорими доказателства. Неща, които не познават и най-големите умници от университета.

Ще стигна. Знам, че ще стигна. Трябва да стигна. Заради Таб, заради нея, та дори и заради него.

Ще се върна в моята Атлантида и ще докажа, че времето е циклично. Че от пясъците бавно се надига легендарният Ню Йорк.

,

Информация за текста

© 1969 Харлан Елисън

© Ангел Маринов, превод от английски

Harlan Ellison

Phoenix, 1969

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/326]

Последна редакция: 2006-08-10 20:37:46