Ледик с Володя. И ми донесоха — какво ми донесоха? Две бутилки столичная и две консерви пълнени домати. И такова отчаяние, такава мъка ме налегна покрай тия домати, че ми се доплака — но тоя път не можах…
Значи ли това, че през тия години съм станал по-малко самотен? Не, не значи. Тогава значи ли това, че за десет години душата ми е загрубяла? Или че сърцето ми се е ожесточило? Също не значи. По-скоро дори наопаки, но за плач — все едно не заплаках…
Защо ли? Аз като че ли ще мога да ви обясня това, ако намеря някоя подходяща аналогия в света на прекрасното. Да речем, така: ако един кротък човек изпие седемстотин и петдесет, той ще стане буен и радостен. А ако добави още седемстотин? Ще бъде ли още по-буен и по-радостен? Не, пак ще стане кротък. Ако го гледаш отстрани, дори може да ти се стори, че е изтрезнял. Но значи ли това, че е изтрезнял? Ни най-малко: той вече е пиян като свиня, затуй е кротък.
Същото е и с мен: не съм станал по-малко самотен през тия трийсет години, нито сърцето ми е загрубяло — съвсем наопаки. А ако ме погледнете отстрани — разбира се…
Не,
Знаете ли още колко много тайни има на тоя свят, колко неизследвани явления и какъв простор се разкрива пред оногова, когото го влекат към себе си тези тайни! Да вземем един съвсем прост пример поради какво, ако вчера си изпил, да речем, седемстотин и петдесет, а заранта не си имал сгода да пийнеш, за да се оправиш — служебни задължения и тем подобни — и чак късно подир обед, след като си се тормозил шест или седем часа, изпиваш най-сетне, за да си облекчиш душата (е, колко ще изпиеш? Е, да допуснем, сто и петдесет грама), — защо на душата ти не й олеква? Гаденето, което те е съпътствувало от сутринта, от тия сто и петдесет грама се измества от гадене от друга категория, от срамежливо гадене, бузите ти стават пурпурни, а под очите ти е толкова синьо, като че ли предния ден изобщо не си пил своите седемстотин и петдесет, а като че ли предния ден вместо това цяла вечер са те били по мутрата? Защо?
Ще ви кажа защо. Защото този човек е станал жертва на своите шест или седем служебни часа. Човек трябва да си подбира работата, лоши работи няма. Срамни професии няма, длъжни сме да уважаваме всяко призвание. Нужно е, щом се събудиш, незабавно да изпиеш нещо, дори не, щях да ви излъжа, не „нещо“, а тъкмо от онова, което си пил вчера, и да го пиеш с паузи от четирийсет — четирийсет и пет минути, така че до вечерта да изпиеш с двеста и петдесет грама повече, отколкото предния ден. И тогаз нито ще ти се гади, нито ще изпитваш срам, и ти самият ще си такъв белолик, като че ли вече половин година не са те били по мутрата.
Виждате ли — колко загадки има в природата, съдбоносни и радостни, колко много бели петна навсякъде!
А тази празноглава младеж, нашата смяна; която сякаш изобщо не забелязва тайните на битието. На нея и липсват замах и инициатива, и аз изобщо се съмнявам имат ли те, всички до един, нещо в главите. Какво може да е по-благородно например от експериментирането със себе си? Аз на техните години правех така: вечерта в четъвртък изпивах на един дъх три литра и половина бира с водка — изпивах я и си лягах да спя, без да се събличам, с едничката мисъл ще се събудя ли в петък заранта, или няма да се събудя.
И все пак заранта в петък не се събуждах. А се събуждах в събота заранта, и вече не в Москва, а под насипа на железопътната линия в района на Наро-Фоминск. А после — а после с усилие си припомнях и трупах факти, а след като ги натрупвах, ги съпоставях. А след като ги съпоставех, започвах пак да ги възстановявам с напрягане на паметта и с всепронипкващ анализ. А после преминавах от съзерцаване към абстрахиране; с други думи, много вглъбено си пийвах нещо за оправяне и най-сетне научавах къде все пак се е дянал петъкът.
Кажи-речи от малък, от ранни младини, любимата ми дума беше „дерзание“ и — Господ ми е свидетел как дерзаех! Ако вие дръзнете да дерзаете като мен — чака ви мозъчен удар или парализа. Или дори не: ако вие дерзаехте така, както аз дерзаех на вашите години, една прекрасна сутрин щяхте да вземете и да не се събудите. А аз се събуждах, почти всяка заран се събуждах и пак започвах да дерзая…
Например: към осемнайсетата си година или някъде там забелязах, че от първата доза до петата включително възмъжавам, тоест възмъжавам непреодолимо, ала, като се започне от шестата
Купавна — 33-ти километър
та до деветата включително — се размеквам. Дотам се размеквам, че от десетата затварям очи също толкова непреодолимо. И знаете ли какво си мислех поради наивност? Мислех си: трябва да си наложа с волево усилие да превъзмогна дрямката и да изпия единайсетата доза — тогава, може би, ще настъпи рецидив на възмъжаването. Само че не. Никакви рецидиви, опитвах.
Блъсках си главата над тази загадка цели три години, ежедневно си я блъсках, и все пак ежедневно след десетата заспивах.
А всичко излезе толкова просто: оказа се, че ако вече сте изпили петата, трябва и шестата, и седмата, и осмата, и деветата да ги изпиете наведнъж, на един дъх — но да ги изпиете идеално, тоест да ги изпиете само във въображението си. С други думи, от вас се иска с едно волево усилие, на един дъх — да не изпиете нито шестата, нито седмата, нито осмата, нито деветата.
А след като направите пауза, да пристъпите направо към десетата, и също както деветата симфония на Антонин Дворжак, и фактически девета, условно бива наричана пета, по същия начин и вие: условно наречете десета своята шеста и бъдете сигурен: сега вече безпрепятствено ще възмъжавате още от шестата (десетата), та чак до двайсет и осмата (трийсет и втората) — тоест ще възмъжавате до онази граница, след която започват безумието и свинщината.
Не, честна дума, презирам поколението, което иде след нас. То ми вдъхва отвращение и ужас. Максим Горки за тях песен няма да изпее, хич да не се надяват. Не твърдя, че ние на техните години сме мъкнели на гърба си цял товар от светини. Опазил ме Господ! — светини имахме съвсем малко, но за сметка на това на колко много неща не
Защо те да не се заемат със следното: аз на техните години пиех с големи антракти — попия-попия — престана, попия-попия — пак престана. Затова не се наемам да кажа по-одушевена ли е сутрешната депресия, ако ти стане ежедневен навик, тоест ако от шестнайсетгодишен пиеш по четиристотин и петдесет грама в седем часа подир обед. Разбира се, ако някой ми върне младините и започна живота си отначало, аз, разбира се, бих опитал, — но те! Те!…
И само това да е! А колко неизвестност таят в себе си други сфери от човешкия живот. Представете си например: единия ден от заранта до вечерта пиете изключително чиста водка, и нищо повече, а на другия ден — изключително червени вина. Първия ден към полунощ сте като обезумял. Към полунощ сте толкова пламенен, че момите могат да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. И, то се знае, после има да съжаляват, че са ви прескачали, след като вие от заранта до късна нощ сте пили изключително чиста водка.
А ако от заранта до късна нощ сте пили само червени вина с висок градус? Момите хич няма да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. Дори наопаки — ще седне някоя мома през нощта срещу Еньовден, а вие изобщо няма да можете да я прескочите, да не говорим за нещо повече. Разбира се, при условие, че от заранта до вечерта сте пили само червено!…
Да, да! А колко примамливи са експериментите в тясно специалните области! Да речем, хълцането. Глупавият ми земляк Солоухин ви вика в гората да берете мариновани млечници. Плюйте на маринованите му млечници! По-добре се заемете с хълцането, тоест с изследването на пиянското хълцане в неговия математически аспект…
— Ама моля ви се! — ми викат отвсякъде. — Нима на тоя свят, освен това, няма нищо такова, което би могло!…
— Точно така е: няма! — викам аз във всички посоки. — Няма нищо такова, което би могло! Не съм глупак, разбирам, че на тоя свят съществуват психиатрията, извънгалактическата астрономия, всичко това е така!
Ала всичко това — не е наше, всичко това са ни го натрапили Петър Велики и Дмитрий Кибалчич, а
