Варлам Шаламов
Огърлицата на княгиня Гагарина
Времето на следствието, прекарано в затвора, тече, без да оставя забележими, ярки следи в паметта. За всеки следствен затворът, срещите, които стават там, хората — не са най-важното. Основното, за което се хабят духовните и физически сили — това е борбата със следователя. Онова, което става в кабинетите в крилото за разпити, се запомня по-добре, отколкото затворническият живот. Нито една книга, прочетена в затвора, не остава в паметта — единствено затворите, в които някога се излежаваха целите присъди, са били университети, от които са излизали звездобройци, романисти, мемоаристи. Книгите, прочетени в следствения затвор, не оставаха в паметта. За Крист двубоят със следователя не беше най-важното. Той разбираше, че е обречен, че арестът означава присъда, заколение. И Крист бе спокоен. Беше запазил способността си да наблюдава, да действа въпреки приспивния ритъм на затворническия режим. Неведнъж се беше сблъсквал с пагубния човешки навик да се разправя най-важното за себе си, да се разкрива душата пред съседа — съседа по килия, по болнично легло, по купе във вагона. Тези тайни, пазени на дъното на хорските души, понякога зашеметяваха, бяха невероятни.
Съседът на Крист отдясно, механик от една волоколамска фабрика, в отговор на молбата да си припомни най-яркото събитие в своя живот, най-хубавото, което му се е случвало някога, каза, като целият сияеше от събудения спомен, че през 1933 година получил срещу купоните си двадесет кутии зеленчукови консерви и когато ги отворил вкъщи — консервите се оказали месни. Той се заключил в стаята си, за да не го видят съседите, и с брадва разсякъл кутиите до една — всичките били с месо, в нито една нямало зеленчуци. В затвора не се смеят на подобни спомени. Съседът на Крист отляво, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници Александър Георгиевич Андреев, сключи посребрените си вежди. Черните му очи заблестяха.
— Да, в живота ми има такъв ден — 12 март 1917 година. Бях осъден на вечна царска каторга. Съдбата се разпореди да посрещна двадесетгодишния юбилей на това събитие тук, в затвора, заедно с вас.
От отсрещния нар слезе висок, възпълен човек.
— Разрешете ми да се включа във вашата игра. Аз съм доктор Валерий Андреевич Миролюбов — той се усмихна слабо и жално.
— Седнете — рече Крист, като му направи място. Това беше много лесно — трябваше само да подгъне крака. Нямаше как по друг начин да се освободи малко пространство. Миролюбов веднага се качи на нара. Лекарят беше обут с домашни чехли. Крист учудено вдигна вежди.
— Не, не съм ги получил от вкъщи, но в Таганка, където лежах два месеца, не е толкова строго.
— Таганка нали е за криминални?
— Да, разбира се, че е за криминални — разсеяно потвърди доктор Миролюбов. — С вашето идване в килията — рече той, като вдигна поглед към Крист — животът се промени. Игрите станаха по-смислени. Не като онзи ужасен „жучок“, на който играеха всички. Дори чакаха с нетърпение да ги изведат до тоалетната, за да играят там на воля. Сигурно имате опит…
— Да, имам — каза Крист тъжно и твърдо.
Миролюбов надзърна в очите на Крист със своите изпъкнали, добри, късогледи очи.
— Очилата ми ги взеха криминалните. В Таганка.
В мозъка на Крист по навик се мяркаха въпроси, предположения, догадки… „Търси съвет. Не знае защо е арестуван. Впрочем…“
— А защо ви прехвърлиха тук от Таганка?
— Не знам. За два месеца не ме разпитаха нито веднъж. А в Таганка… Бяха ме извикали там като свидетел по обира на едно жилище. На един съсед му откраднаха палтото. Разпитаха ме и ми показаха заповед за арестуване… Истинска абракадабра. Вече трети месец — нито дума. И ме прехвърлиха в Бутирка.
— Е, какво пък — рече Крист. — Бъдете търпелив. Чакайте изненади. Абракадабрата не е чак толкова голяма. Организирана бърканица, както казваше критикът Иуда Гросман-Рошчин! Спомняте ли си за него? Беше съратник на Махно.
— Не, не го помня — каза докторът. Надеждата му, че Крист може да знае нещо, угасна — изчезна и блясъкът в очите му.
Художествените шарки на сценария на следствието бяха много, извънредно разнообразни. Крист знаеше това. Привличането към делото за обир на жилище — дори като свидетел — напомняше за прочутите „амалгами“1. Във всеки случай таганските приключения на доктор Миролюбов бяха следствен камуфлаж, кой знае защо необходим на поетите от НКВД.
— Да поприказваме за нещо друго, Валерий Андреевич. За най-хубавия ден в живота ви. За най- светлото събитие.
— Да, чух за какво си говорите. Имам такова събитие, което преобърна целия ми живот. Само че всичко, което се случи с мен, не прилича нито на разказа на Александър Георгиевич — Миролюбов се наведе наляво към генералния секретар на дружеството на политическите каторжници, — нито на разказа на този другар — той се наведе надясно, към волоколамския механик… — През 1901 г. бях в първи курс, учех медицина в Московския университет. Бях млад. С възвишени чувства. Глупав. Недосетлив.
— На езика на апашите — „балък“ — подсказа му Крист.
— Не, не бях балък. След Таганка разбирам малко от техния жаргон. А вие откъде го знаете?
— Учих го по самоучител — рече Крист.
— Не, не бях балък, а един такъв… „гаудеамус“. Разбирате ли? Такива ми ти работи.
— Не се отклонявайте, не се отклонявайте, Валерий Андреевич — обади се волоколамският механик.
— Ей сега. Тук имаме толкова малко свободно време… Четях си аз вестници. В един — огромна обява. Княгиня Гагарина загубила брилянтовата си огърлица. Семейна скъпоценност. Който я намери, ще получи пет хиляди рубли. Прочетох вестника, смачках го и го хвърлих в едно кошче. Вървя и си мисля: де да можеше аз да намеря огърлицата. Половината от парите бих изпратил на майка си. С останалите бих пообиколил из чужбина. Бих си купил хубаво палто. И абонамент за Малий театър. Тогава Художествения още го нямаше. Вървя си по Никитския булевард. Дори не по булеварда, а по дъсчения тротоар — на едно място, щом стъпиш на дъската, непрекъснато изскачаше някакъв пирон. Слязох на платното, за да заобиколя, и гледам — в канавката… С една дума, намерих огърлицата. Поразмислих за бъдещото си щастие. Не продължих към университета, а се върнах при кошчето за боклук, извадих оттам вестника, разтворих го, прочетох адреса.
Звъня… Пак звъня. Идва лакеят. „Аз във връзка с огърлицата“. Излиза лично князът. Дотичва жена му. Тогава бях на двадесет години. Изпитанието беше голямо. За всичко, с което бях израснал, на което се бях научил… Трябваше да реша веднага — човек ли съм, или не съм. „Сега ще донеса парите — това бе гласът на княза. — Или може би предпочитате чек? Седнете.“ А княгинята — и тя тук, на две крачки от мен. Не седнах. Казах им — аз съм студент и донесох огърлицата не заради наградата. „Ах, такава ли била работата — рече князът. — Моля да ни извините. Заповядайте да закусим заедно.“ И жена му, Ирина Сергеевна, ме целуна.
— Пет хиляди — промълви като омагьосан волоколамският механик.
— Голямо изпитание — рече генералният секретар на дружеството на политическите каторжници. — За мен такова изпитание беше първата бомба, която хвърлих в Крим.
— Сетне станах чест гост в дома на княза, почти всеки ден ходех там. Влюбих се в жена му. Три лета подред пътувах заедно с тях в чужбина. Вече като лекар. Така и не се ожених. Останах си ерген заради тази огърлица… После — революцията. Гражданската война. По онова време се запознах отблизо с Путна, с Витовт Путна2. Бях негов домашен лекар. Путна беше свестен човек, но, разбира се, не беше като княз Гагарин. Не му достигаше нещо… Пък и такава жена нямаше.
— Просто вие сте остарели с двадесет години, станали сте двадесет години по-възрастен от „гаудеамуса“.
— Възможно е…
— А къде е сега Путна?
— Военен аташе в Англия.
Александър Георгиевич, неговият съсед отляво, се усмихна.
