Варлам Шаламов
Първият чекист
Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…
Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.
Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.
Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.
И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.
Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.
Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.
— Алексеев — рече тихо той, като подпря дланта на голямата си космата ръка до гърдите. — Добър ден…
Но вече всички отиваха към него, ободряваха го с нервен, избухлив арестантски смях, тупаха го по раменете, стискаха му ръцете. Вече приближаваше и отговорникът на килията — изборното началство, — за да покаже на новия мястото му.
— Гавриил Алексеев — повтаряше човекът, който беше същинска мечка. И пак: — Гавриил Тимофеевич Алексеев…
Черният човек се дръпна настрана и слънчевият лъч вече не пречеше да се видят очите му — големи, сини като метличини детски очи.
В килията скоро научиха подробности от живота на Алексеев, началник на пожарната в една нарофоминска фабрика — оттам бе и черната му униформа. Да, партиен член от лятото на 1917 година. Да, войник-артилерист, участвал в октомврийските боеве в Москва. Да, изключен от партията през двадесет и седма година. След това го възстановили. И отново го изключили — преди седмица.
При арестуването затворниците се държат по различен начин. Да се разчупи недоверието на някои е много трудна работа. Полека-лека, ден след ден свикват със съдбата си, започват да разбират някои неща.
Алексеев беше от друг тип. Сякаш бе мълчал в продължение на дълги години и сега арестът, килията му бяха върнали дар словото. Тук бе намерил възможност да разбере най-важното, да налучка хода на времето, да прозре собствената си съдба и да разбере защо… Да намери отговор на онова огромно, надвиснало над целия му живот и съдба и не само над неговите, но и на стотиците хиляди други огромно, исполинско „защо“.
Алексеев разказваше без да се оправдава, без да пита, просто се мъчеше да проумее, да сравни, да открие.
От сутрин до вечер кръстосваше килията, огромен, истинска мечка с черната рубашка без колан, прегърнал някого през раменете с огромната си лапа и питаше ли, питаше… Или разказваше.
— Защо те изключиха, Гаврюша?
— Разбираш ли как стана. Имахме политкръжок. Темата — Октомври в Москва. Пък аз съм бил войник при Муралов1, като артилерист, два пъти съм раняван. Лично съм прицелвал оръдията срещу юнкерите пред Никитските врата. На политкръжока преподавателят ми вика: „Кой командва войските на съветската власт в Москва в момента на преврата?“. Отвръщам му: „Муралов Николай Иванович.“ Добре го познавах, лично. Как можех да го река другояче? Какво да кажа?
— Това е бил провокационен въпрос, Гавриил Тимофеевич. Нали си знаел, че генерал Муралов е обявен за враг на народа?
— Че как иначе да го речеш. Това го знам не от учебниците по политика. Арестуваха ме още същата нощ.
— А как попадна в Наро-Фоминск? В пожарната?
— Много пиех. Демобилизираха ме от чека още през осемнадесета година. Муралов ме беше изпратил там. Като много сигурен човек… Е, а там започна тази моя болест.
— Каква болест, Гаврюша? Ти си такава здрава мечка…
— Ще видите. И аз не знам каква е… Не мога да я запомня. Не помня какво е ставало с мен през това време. А нещо става… Обзема ме безпокойство, злоба и идва Тя…
— От водката ли е?
— Не, не е от нея… От живота. Водката си е едно на ръка.
— Да беше започнал да учиш… Всички пътища са били отворени пред теб.
— Как да уча? Едни учат, а други трябва да бранят това тяхно учене. Да не приказвам сладки приказки, а, земляк? После минаха години — за рабфак ли съм? Остана тая проклета вохра2. И водката. И Тя.
— Имаш ли деца?
— Имах дъщеря от първата жена. Напусна ме. Сега живея с една тъкачка. А, ще припадне, че са ме арестували, ако и не умре. На мен обаче след ареста ми олекна. За нищо не трябва да мисля. Всичко се решава без мен. Други ще имат тази грижа как да живее занапред Гаврюша Алексеев.
Минаха няколко дни, само няколко. Дойде Тя.
Алексеев жално извика, размаха ръце и падна възнак. Лицето му посивя, от посинялата му уста, от отпуснатите устни се стичаше мехуреста пяна. По сивите бузи и косматите му гърди изби гореща пот. Съседите му го хванаха за ръцете, натиснаха краката му. По тялото му на талази преминаваха конвулсии.
— Главата, пазете му главата. — И някой подпъхна черния шинел под потната рошава глава на Алексеев.
Беше дошла Тя. Епилептичната криза продължи много дълго, мощните кълба на мускулите му непрекъснато се издуваха, юмруците удряха някого и съседите му се мъчеха с непохватни пръсти да разтворят тези огромни юмруци. Краката му тичаха нанякъде, ала тежестта на неколцината души, легнали връз тях го удържаше на нара.
Но ето, мускулите постепенно се отпуснаха, пръстите се разтвориха. Алексеев спеше.
През цялото това време дежурните по килия блъскаха вратата, с цяло гърло викаха за лекар. Та нали в Бутирка3 трябваше да има поне един лекар. Някой Фьодор Петрович Гааз. Или просто дежурен военен лекар с какъв да е ранг — дори лейтенант от медицинската служба.
Оказа се, че не е лесно да бъде извикан лекар, но все пак дойде. Появи се с престилка, облечена върху
