Варлам Шаламов
Жената в престъпния свят
Аглая Демидова я докараха в болницата с фалшиви документи. Не че беше фалшифицирано „личното й дело“, нейният арестантски паспорт. Не, в това отношение всичко беше наред, само че нейното „лично дело“ имаше нови жълти корици — свидетелство, че Аглая Демидова е с втора присъда, която е започнала да тече отскоро. Тя пристигна под същото име, под което я бяха докарали в болницата преди две години. Нищо не се беше променило в „изходните й данни“ освен присъдата. Двадесет и пет години, докато преди папката на личното й дело беше синя, а присъдата — десет години.
Към няколкото двуцифрени числа, написани с мастило в графата „член“, се беше прибавило още едно — трицифрено. Но всичко това си беше съвсем истинско, неподправено, фалшиви бяха медицинските й документи — копието на историята на заболяването, епикризата, лабораторните анализи, фалшифицирани от хора, които заемаха напълно официално положение, разполагащи с щемпели и печати, ползващи се с добро или с лошо — все едно — име. На началника на санитарната част на мината са му били нужни много часове, за да скалъпи фалшивата история на заболяването, да съчини фалшивия медицински документ с истинско артистично вдъхновение.
Диагнозата туберкулоза сякаш беше логично следствие от всекидневните хитроумно записвани наблюдения. Дебела пачка температурни листове с типични за туберкулозата диаграми и криви, попълнени бланки за всевъзможни лабораторни изследвания със застрашителни показатели. За лекаря такава работа напомня писмен изпит, на който ти се е паднало да опишеш туберкулозен процес, развил се в организма до степен, когато единственият изход е хоспитализация по спешност.
Подобна работа може да бъде извършена и от чисто спортен хазарт — да успееш да докажеш на централната болница, че хората от здравния пункт на златната мина също не пасат трева. Просто е приятно да си спомниш подред всичко, което някога си учил в института. Разбира се, никога не си предполагал, че ще ти се наложи да използваш знанията си по такъв необикновен, „художествен“ начин.
Най-важно беше, че Демидова на всяка цена трябваше да бъде настанена в болницата. И болницата не може, няма право да откаже да приеме такава болна, ако ще у лекарите да са се появили дори хиляди подозрения.
Подозренията възникваха веднага и докато въпросът за приемането на Демидова се решаваше в местните „висши сфери“, тя седеше сама в огромната стая на приемното отделение на болницата. Впрочем тя беше „сама“ единствено в „честъртъновото“ значение на тази дума. Явно фелдшерът и санитарите на отделението не влизаха в сметката. Същото се отнасяше и за двамата войници от конвоя на Демидова, които не се отделяха от нея нито на крачка. Третият войник от конвоя се луташе с документите някъде в канцеларските дебри на болницата.
Демидова дори не си свали шапката, а само разкопча яката на късия си овчи кожух. Спокойно пушеше цигара след цигара, като хвърляше фасовете в дървения плювалник със стърготини.
Тя кръстосваше отделението от венецианските прозорци с решетки до вратата, а войниците повтаряха движенията й и се спускаха подир нея.
Когато дежурният лекар и третият войник се върнаха, вече се беше стъмнило — бързо, както става на Север — и се наложи да запалят лампата.
— Не искат ли да ме приемат? — попита Демидова войника.
— Не — начумерено й отвърна той.
— Знаех си, че няма да ме приемат. За всичко е виновна Малката. Тя пречука докторката, а си отмъщават на мене.
— Никой не ти отмъщава — каза лекарят.
— Аз по-добре знам.
Демидова тръгна пред конвоя, външната врата се затръшна, моторът на камиона забоботи.
Секунда след това безшумно се отвори вътрешната врата и в приемното отделение влезе началникът на болницата с цяла свита офицери от специалната част.
— Но къде е тя? Къде е тая Демидова?
— Вече я откараха, гражданино началник.
— Жалко, много жалко, че не можах да я видя. Ами вие сте виновен, Пьотър Иванович, с тези ваши вицове… — И началникът напусна приемното отделение заедно с придружаващите го.
На началника му се искаше да зърне прочутата апашка Демидова — историята й наистина беше необикновена.
Преди половин година Аглая Демидова, осъдена на 10 години за убийството на нарядчицата — беше удушила прекалено отраканата началничка с един пешкир — я карали от съда към златната мина. Съпровождал я само един войник, понеже не се предвиждали нощувки: от селището на управлението, в което съдили Демидова, до златната мина, където работела, имало само няколко часа път с кола. В Крайния север пространството и времето са сходни величини. Често пъти пространството се измерва с време — така правят якутите чергари: от хълм до хълм са шест прехода. Всички, които живеят около главното шосе, измерват разстоянието с автомобилни преходи.
Конвойният на Демидова бил „стара пушка“, отдавна свикнал с волностите на конвойния живот, с неговите особености, където войникът от конвоя е пълен господар на арестантските съдби. Не за пръв път съпровождал „фуста“ — такова пътуване винаги обещавало известни развлечения, каквито не се случват често на редовния войник на Север.
Тримата — конвойният, шофьорът и Демидова — обядвали в един крайпътен стол. Конвойният пийнал за кураж спирт (на Север водка пият само много големите началници) и помъкнал Демидова към храстите. Край всяко селище в тайгата има предостатъчно върбалак, ракитак или млада трепетлика.
В храстите конвойният оставил автомата на земята и се вкопчил в Демидова. Тя се отскубнала, грабнала автомата и с два откоса забила девет куршума в тялото на похотливия конвоен. Сетне захвърлила автомата в храстите, върнала се при стола и заминала с един попътен камион. Шофьорът вдигнал тревога, трупът на войника и автоматът му били намерени много бързо, а Демидова я задържали след две денонощия на неколкостотин километра от мястото на флирта й с конвойния. Отново съдили Демидова и й лепнали двадесет и пет години. Тя и преди не искала да работи, грабила съседите си по барака и началството на златната мина решило на всяка цена да се отърве от тази рецидивистка. Надявали се, че след болницата няма да я върнат при тях, а ще я пратят някъде другаде.
Демидова крадяла от магазини и от жилища, била „печизчийка“ според терминологията на апашите.
Престъпният свят дели жените на две категории: истински апашки, чиято специалност са кражбите, както и при мъжете апаши, и проститутки, приятелки на криминалните.
Първата група е значително по-малобройна от втората и апашите, които смятат жените за същества от по-долна категория, се отнасят към тях с известно уважение — принудени са да признаят техните заслуги и делови качества. Обикновено любовницата на някой крадец (думите „крадец“, „крадла“ винаги се употребяват в смисъл на принадлежност към подземния „орден“ на апашите), когато самата тя е крадла, често пъти участва в разработването на плановете на грабежите, а и в самите кражби. Но не участва в мъжките „съдилища на честта“. Тези правила са продиктувани от самия живот — в местата за изтърпяване на наказанията мъжете и жените са разделени и това обстоятелство е внесло известни различия в бита, в навиците и правилата на единия и другия пол. Жените все пак са малко по-меки, техните „съдилища“ не са толкова кървави, присъдите не са толкова жестоки. Убийствата, извършвани от жените-престъпнички, са по-редки, отколкото в „мъжката половина“ на апашкия дом.
Абсолютно изключено е някоя „крадла“ да „живее“ с „балък“.
Проститутките са втората, по-голямата група жени, свързана с престъпния свят. Това е официална приятелка на крадеца, която му осигурява средства за живот. Разбира се, когато е необходимо, проститутките участват и в кражбите, и в „показването“ на подходяща жертва, и в „киризенето“, и в укриването, и в продажбата на краденото, но в никакъв случай не са пълноправни членове на „престъпния свят“. Те са неизменни участнички в гуляите, но дори не могат да мечтаят за „съдилищата“.
Потомственият „апаш“ от дете се учи да презира жените. „Теоретичните“, „педагогическите“ занятия се редуват с нагледните примери, давани му от по-възрастните. Жената, това нисше същество, е създадено само за да засити животинската страст на апаша, да бъде мишена за грубите му шеги и предмет на публични
