Варлам Шаламов
Иван Богданов
Иван Богданов, съименник на началника на района на Черното езеро, беше рус сивоок красавец с атлетично телосложение. Богданов беше осъден по член сто и девет — за служебно престъпление — на десет години, но добре се оправяше в ситуацията и разбираше за какво става дума в онези времена, когато сталинската коса сечеше главите. Богданов разбираше, че само чиста случайност го е опазила от смъртоносното клеймо на член петдесет и осем.
В нашето въглищно разузнаване Богданов работеше като счетоводител, нарочно счетоводител от затворниците, по когото можеш да крещиш, на когото можеш да заповядаш да закърпи, да изкърпи лошите разходни отчети, от които се хранеше семейството на първия началник на района Парамонов и неговото най-близко обкръжение, попаднало под златния дъжд на привилегиите, концентратите, полярните дажби и т.н.
Задачата на Богданов, както и на неговия съименник, началника на района, бившия следовател от тридесет и седма година — изчерпателно писах за него в очерка си „Богданов“ — беше не да разкрие злоупотребите, а обратното, да закърпи всички дупки и да ги докара до достатъчно праведен вид.
През 1939 година, когато започваше разузнаването, в района имаше само петима затворници (включително и аз — инвалид след бурите в златните забои от 1938 година) и, разбира се, тук нищо не можеше да се изстиска от труда на затворниците.
Традицията — тази многовековна лагерна традиция, започнала още от времето на Овидий Назон, който, както е известно, е бил началник на Гулаг в древния Рим — твърди, че всякакви дупки могат да се закърпят с безплатен, принудителен, незаплащан затворнически труд, който според трудовите изчисления на Маркс представлява основна ценност на продукта. Този път не можеше да се възползваме от труда на робите, ние бяхме прекалено малко за каквито и да било сериозни икономически надежди.
Възможно беше да се използва само труда на полуроби — на волнонаемни, на бивши затворници, а те бяха повече от четиридесет човека, на които Парамонов беше обещал, че след една година ще отидат на континента „с бомбета“. Парамонов е бивш началник на мини „Малдяк“, в които беше прекарал своите две или три колимски седмици генерал Горбатов, преди да успее да „издрапа“ и да влезе в редиците на „пътниците“. Парамонов имаше голям опит в „откриването“ на полярни предприятия и добре се оправяше в тях. В резултат Парамонов не отиде на съд за произвол, какъвто беше случаят в „Малдяк“, тъй като никакъв произвол нямаше, а имаше ръка на съдбата, размахваща косата на смъртта и унищожаваща волнонаемните, а най-вече арестуваните по член КРТД1.
Парамонов се оправда, тъй като „Малдяк“, където през тридесет и осма умираха по тридесет човека на ден, съвсем не беше най-лошото място в Колима.
Парамонов и неговият заместник по стопанската част Хохлушкин добре разбираха, че трябва да се действа бързо, докато в района няма ревизии, нито пък отговорно и квалифицирано счетоводство.
Това е кражба — а такова нещо, като хранителен концентрат, като консерви, чай, вино, захар, превръща в милионер всеки началник, който се е докоснал до царството на съвременния колимски Мидас — всичко това Парамонов го разбираше много ясно.
Разбираше също, че е обкръжен с тропачи, че всяка негова стъпка ще бъде изучена. Но, както гласи една апашка поговорка, нахалството е втори късмет, а Парамонов познаваше апашкия жаргон.
Накратко, след неговото много хуманно управление, което сякаш установяваше равновесие след произвола на миналата година, тоест на трийсет и осма година, когато Парамонов беше в „Малдяк“, се оказа, че има огромна липса на мидасовски ценности — ама съвсем, съвсем мидасовски.
Парамонов намери възможности да се откупи, да отрупа с подаръци следователите си. Не го арестуваха, а само го отстраниха от работа. За възстановяването на реда се явиха двама Богданови — началник и счетоводител. Редът беше въведен, но за всички разходи на началниците се наложи да плащат точно онези четиридесет волнонаемни, които нищо не бяха получавали (както и ние) — те получаваха десет пъти по- малко от това, което им се полагаше. С фалшиви актове Богданови успяха да закърпят зейналата пред очите на Магадан дупка.
Точно тази задача беше поставена пред Иван Богданов. По образование той беше със завършено средно училище и с изкарани курсове за счетоводител.
Богданов беше съселянин на Твардовски и ни разказваше доста подробности от истинската му биография, но тогава съдбата на Твардовски слабо ни вълнуваше — имаше и по-сериозни проблеми…
Сприятелихме се с Иван Богданов и макар че по инструкция битовият трябва да се извисява над лагерника, какъвто бях аз — по време на миниатюрната ни командировка Богданов действаше по съвсем друг начин.
Иван Богданов обичаше да се шегува, да слуша истории, лично той да разкаже нещо — тъкмо от един негов разказ влезе в живота ми класическата история за панталоните на младоженеца. Историята се разказваше от първо лице и смисълът й беше в това, че младоженката поръчала нови панталони за младоженеца Иван за деня на сватбата. Женихът бил по-беден, семейството на годеницата — по-богато и това беше постъпка напълно в духа на времето.
При мен също при първия ми брак по настояване на годеницата ми бяха изтеглени всички пари от книжката и бяха поръчани черни панталони от най-добро качество при най-добрия шивач на Москва. Е, вярно, че моите панталони не преживяха същите превъплъщения, като панталоните на Иван Богданов. Но психологическата истина, достоверността на документа бяха в Богдановия епизод с панталоните.
Сюжетът на панталоните на Богданов е в това, че преди сватбата годеницата му поръчала костюм. И костюмът бил ушит едно денонощие преди сватбата, но панталоните били с около десет сантиметра по- дълги. Решили, че на следващия ден ще ги откарат на шивача. Но майсторът живеел на десетки километри, а денят на сватбата бил насрочен, гостите били поканени, питките — изпечени. Сватбата се проваляла заради едни панталони. Самият Богданов бил съгласен и със старите дрехи да се яви на сватбата, но годеницата не щяла и да чуе. Така в спорове и упреци годениците се разотишли по къщите.
А през нощта станало следното. Жената решила собственоръчно да поправи грешката на шивача, отрязала десет сантиметра от панталоните на бъдещия си мъж и с радост на душата легнала да спи, като заспала със здравия сън на една всеотдайна жена.
В това време се събудила тъщата, за която проблемът имал същото решение. Тъщата станала, въоръжила се с креда и със сантиметър, отрязала още десет сантиметра, здраво минала с ютия по новия ръб и заспала със здравия сън на една всеотдайна тъща.
Катастрофата била установена от самия младоженец, чиито панталони били съкратени с двайсет сантиметра и били безнадеждно развалени. Наложило се да се отпразнува сватбата със старите панталони, което, всъщност, и без това бил предлагал младоженецът.
После прочетох целия този разказ — или беше на Зошченко, или на Аверченко, или на някакъв московски Декамерон. Но за първи път този сюжет възникна в моя живот именно в бараките на Черното езеро във въглищното разузнаване на Далугол.
При нас се беше освободило място за нощен пазач — много важен проблем, възможност за блажено съществуване за дълго време.
Пазачът беше волнонаемен, от свободните, а сега това беше място за завиждане.
— Че ти защо не го поиска това място? — попита ме Иван скоро след тези важни събития.
— На мен няма да ми дадат такова място — казах аз, като си спомних трийсет и седма и трийсет и осма година, когато в мина „Партизан“ се обърнах към началника по КВЧ, волнонаемния Шаров, с молба да ми се даде някакво заплащане по писателска линия.
— Ти при нас даже етикетчета на консерви няма да надписваш! — радостно възвести началникът по КВЧ и нагледно ми припомни беседата с другаря Йожкин във Вологодското РОНО2 от 1924 година.
Началникът на КВЧ Шаров беше арестуван и разстрелян по берзинското дело два месеца след този разговор, но аз не си въобразявам, че съм някакъв дух от „Хиляда и една нощ“, макар че всичко, което съм видял, превишава въображението на персийците, пък и това на всички останали народи.
— На мене няма да ми дадат такава работа.
— Защо?
— Аз съм с КРТД.
