че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.
— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…
— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?
Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.
— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.
— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.
— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…
— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.
— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…
— Не се шегувай де…
— Не се шегувам.
Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.
— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
Надгробное слово,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Първо издание
Съставителство: Александър Талаков
Превод: Александър Талаков
Редактор: Иван Дойчинов
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Красимира Петрова
ISBN 954-411-015-I (том I)
ISBN 954-411-016-X (том II)
Издателство „Факел“, София, 1994
Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16721]
Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00
