Течеше пролетта на четиридесет и четвърта, ярка колимска военна пролет.
Следствените, които са в изолатора, са изкарвани на работа в опит да се избие поне един работен час от транзитния ден — и следствените не обичат тази устойчива традиция на лагерите и на транзитките.
Аз, разбира се, не ходех на работа, за да се опитам да изкарам някаква норма в каменната дупка, а просто за да подишам въздух, да помоля, ако ми дадат, за допълнителна паница супа.
В града, дори и в лагерния град, какъвто беше Ягодное, беше по-добре отколкото в изолатора, където всяко парче дърво беше просмукано от мъртвешка пот.
За излизане на работа даваха супа и хляб или супа и каша, или супа и сельодка. Един ден ще напиша химн за колимската сельодка, единствената белтъчина за арестанта, защото ако нещо пази баланса на белтъчините в Колима, това все пак не е месото. Сельодката е тази, която подхвърля последни съчки в енергийното кълбо на пътника. И ако пътникът си е запазил живота, то е точно защото е ял сельодка — солена, разбира се, и защото е пил, но в този смъртоносен баланс водата не се брои.
А най-важното — навън можеше да се сдобиеш с тютюн, да си дръпнеш или поне да помиришеш това, което другарят ти пуши, ако не успееш да пушиш ти самият. Нито един арестант не би повярвал, че никотинът е вреден, а тютюнът — канцерогенен. Впрочем всичко може да се обясни с разтварянето на онази нищожна капка никотин, която можела да убие кон.
„Да си дръпнеш“ означава да всмукнеш веднъж и това май е сигурно, че носи малко отрова и много мечти, удовлетворение. Тютюнът е висша радост за арестанта, той е продължение на живота. Повтарям, аз не знам дали животът е ценност или не.
Движех се по улиците на Ягодное, като се доверявах само на животинското си чувство. Работех, дълбах дупки с лост, стъргах с лопата, за да може поне нещо малко да е изстъргано за стълбовете в това селище, което познавах много добре. Там ме бяха съдили само преди година и ме бяха осъдили на десет години, бяха ме картотекирали като „враг на народа“. Тази десетгодишна присъда, новата присъда, която беше започнала да тече съвсем неотдавна, беше точно това, което, разбира се, спря завеждането на ново дело, този път за отказ от работа. За отказ от работа, за кръшкане, можеха да ти добавят още една присъда, но това беше трудна работа, ако изтърпяването на последната ти присъда е току-що е започнало.
Водеха ни на работа с голям конвой — все пак ние бяхме хора с висящи дела, ако изобщо бяхме хора…
Аз заемах мястото си в каменната дупка и се стараех да разглеждам минувачите — ние работехме точно на пътя, а през зимата нови пътеки в Колима не се пробиват нито в Магадан, нито в Индигирка.
Поредицата от дупки беше по протежение на улицата — колкото и да ни беше голям конвоят, той беше разположен извън полагащите се по инструкция очертания.
Към нас се приближаваше голяма бригада или просто група хора, още не образуващи бригада — водеха ги покрай нашите дупки. За да минат оттам хората трябваше да се разделят на групи от по трима и да им се даде конвой с автомати. Тези хора току-що бяха свалени от камионите. Камионите бяха наблизо.
Войникът от охраната, която беше довела хората в нашия ОЛП Ягодное, попита нещо нашия конвой.
И изведнъж чух глас, един сърцераздирателен радостен вик:
— Шаламов! Шаламов!
Това беше Родионов от бригадата на Полупан, бачкатор и „пътник“ като мен, от наказателната мина „Спокойни“.
— Шаламов! Утрепах Полупан! С една брадва в столовата. Водят ме на следствие по това дело. От раз го утрепах! — в изстъпление подскачаше Родионов. — В столовата с една брадва.
Това радостно известие наистина породи в мен топло чувство.
Конвоят ни замъкна на различни страни.
Моето следствие не доведе до нищо, нова присъда не ми трупнаха. Някой от висшите беше стигнал до мисълта, че държавата няма да има голяма изгода, ако ми добави нова присъда.
Бях пуснат от следствения арест в една от витаминните командировки.
Не знам с какво приключи следствието за убийството на Полупан. Тогава се режеха доста бригадирски глави, а в нашата витаминна командировка криминалните бяха отвинтили главата на омразния бригадир с трион жага.
Льоша Чеканов, моя познат от Бутирския затвор, повече не съм го срещал.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
Варлам Шаламов
Леша Чеканов, или однодельцы на Колыме,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Фондация „Комунитас“
Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев
Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг
Художник на корицата: Красимир Апостолов
Предпечат и корекции: П. Трифонова
Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5
Печат: Полиграфически комбинат - София
ISBN 978-954-9992-06-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16772]
Последна редакция: 2010-07-13 21:30:00
