нямаше да се справи.
— Не бях справедлива към теб, бедни ми хлапако…, но ти вече не си хлапак, нали?… защото реших, че говориш глупости… — Тя замълча и ръцете й стиснаха дървените облегалки на креслото толкова силно, че пръстите й първо почервеняха, а след това побеляха. Попитай ме защо онази вечер не пожелах да те целуна, Тристан Торн.
— Твое право е да не ме целуваш — отвърна Тристан. — Не съм дошъл тук, за да те натъжавам, Вики. Не намерих звездата ти, за да те правя нещастна.
Виктория Форестър наклони глава.
— Значи наистина си намерил звездата, която видяхме онази вечер?
— О, да. Но я оставих отвън на поляната. Все пак направих каквото поиска от мен.
— Тогава направи за мен още нещо. Попитай ме защо не те целунах онази вечер. Все пак, когато бяхме по-малки, сме се целували няколко пъти.
— Добре, Вики. Защо не ме целуна онази вечер?
— Защото — започна тя с огромно облекчение, все едно камък й беше паднал от сърцето, — в деня преди да видим падащата звезда, Робърт ме помоли да се омъжа за него. Вечерта, когато се видяхме, бях дошла в магазина с надеждата да го видя и да говоря с него и да му кажа, че приемам, за да може той да поиска ръката ми от баща ми.
— Робърт ли? — объркано попита Тристан.
— Робърт Мънди. Ти работеше в неговия магазин.
— Господин Мънди? — повтори като ехо Тристан. Ти и господин Мънди?
— Точно така. — Вече го гледаше в очите. — И точно тогава ти трябваше да вземеш приказките ми на сериозно и да тръгнеш да ми донесеш паднала звезда. Ден не мина, без да знам, че съм направила много глупаво и лошо нещо. Защото ти обещах ръката си, ако се върнеш със звездата. Имаше дни, Тристан, в които настина не знаех кое беше по-лошото — че заради любовта ти към мен ще те убият някъде в Отвъдните земи или че лудостта ти ще успее, ще се върнеш със звездата и ще поискаш да се омъжа за теб. Имаше хора, които ми говореха да не го вземам толкова навътре и че било неизбежно да отидеш в Отвъдните земи, че такава ти била природата и че ти поначало си си бил от там, но аз дълбоко в сърцето си знаех, че вината е моя и че един ден ще се върнеш да ме поискаш.
— А ти обичаш господин Мънди, така ли? — вкопчи се Тристан в единственото, което беше разбрал със сигурност.
Тя кимна и си вирна брадичката към Тристан.
— Но дадох дума. И ще спазя думата си, както казах и на Робърт. Аз съм виновна за всичко, което си преживял — та дори за горката ти изгорена ръка. И ако ме искаш, съм твоя.
— Честно казано, мисля, че сам съм си отговорен за всичко, а не ти. И не съжалявам за нищо, макар понякога да ми липсваше мекото легло и макар до края на живота ми да се очертава да гледам на съселите с друго око. Но ти не ми обеща ръката си, ако се върна със звездата, Вики.
— Така ли?
— Да. Обеща всичко, което пожелая.
Виктория Форестър скочи от стола и заби поглед в пода. Бузите й пламнаха, сякаш някой й беше зашлевил шамар.
— Да разбирам ли тогава, че… — започна тя, но Тристан я прекъсна.
— Не. Не това. Ти каза, че ще ми дадеш всичко, което желая.
— Да.
— Тогава… желая да се омъжиш за господин Мънди. Желая да се омъжиш за него възможно най- скоро — даже още тази седмица, ако може да се уреди. И желая да сте много, много щастливо семейство.
Виктория Форестър изпусна трепетна въздишка на облекчение и вдигна поглед.
— Наистина ли?
— Омъжи се за него с моята благословия и ще бъдем квит — каза Тристан. — Звездата сигурно също ще го приеме така.
На вратата се почука.
— Всичко наред ли е? — попита мъжки глас.
— Напълно е наред — отвърна Виктория. — Влез, Робърт. Нали помниш Тристан Торн?
— Добро утро, господин Мънди — каза Тристан и стисна ръката на г-н Мънди: тя беше потна и влажна.
— Разбрах, че скоро ще се жените. Позволете да изкажа поздравленията си.
Г-н Мънди се ухили, но усмивката му приличаше малко на гримаса от зъбобол. Протегна ръка на Виктория и тя стана от стола.
— Ако искате да видите звездата, госпожице Форестър… — каза Тристан, но Виктория поклати глава.
— Радвам се, че сте се прибрали жив и здрав, господин Торн. Надявам се да присъствате на сватбата ни.
— За мен няма да има по-голямо удоволствие — отвърна Тристан, въпреки че съвсем не беше сигурен.
В нормален ден би било съвсем необичайно „Седмата сврака“ да се напълни с хора още преди закуска, но днес беше пазарният ден и населението на Стената и чужденците се бяха струпали в кръчмата над пълни чинии с агнешко, бекон, гъби, бъркани яйца и черен пудинг.
Дънстън Торн чакаше Тристан на бара. Щом го видя, стана, отиде при него и мълчаливо го тупна по рамото. А после каза гордо:
— Значи се върна жив и здрав.
Тристан се зачуди дали пък не е пораснал, докато го нямаше, защото помнеше баща си като по- едър.
— Здравей, татко. Малко си осакатих ръката.
— Майка ти те чака за закуска във фермата — каза Дънстън.
— Много съм гладен — призна Тристан. — И много ще се радвам да видя мама. Но трябва да поговорим. — Защото в мислите му натрапчиво продължаваше да витае нещо, което беше казала Виктория Форестър.
— Май си пораснал — каза баща му. — И се нуждаеш от подстрижка.
Дънстън пресуши чашата си и с Тристан излязоха от „Седмата сврака“.
Прескочиха оградата на една от техните ливади и докато крачеха през тревата, където си беше играл като малък, Тристан повдигна въпроса, който го глождеше, а именно въпроса за произхода си. По дългия път към фермата баща му отговори възможно най-откровено, разказа му цялата история така, сякаш се е случила преди много, много време на някой друг. Любовна история.
И после стигнаха до вкъщи. Луиза вече се беше прибрала. А до топлата приготвена с обич закуска на печката стоеше жената, която Тристан винаги беше смятал за своя майка.
Мадам Семела нагласи и последното кристално цвете на сергията си и огледа пазара презрително. Вече минаваше пладне и купувачите бяха започнали да се точат към поляната. Още никой не беше спрял пред сергията й.
— Все по-малко и по-малко с всяка година. Помни ми думите, няма да мине много и от този пазар ще остане само спомен. Има пазари и пазари. Поне аз така мисля. Този е почти на отмиране. Още четирийсет, петдесет, шейсет години и няма да го има.
— Сигурно — каза прислужницата с виолетовите очи, — но това мен въобще не ме интересува. Това е последният пазар, на който присъствам.
Мадам Семела се втренчи в нея.
— Мислех, че отдавна съм ти избила наглостта от главата.
— Не е наглост. Ето, виж — каза робинята и вдигна сребърната верига. Тя проблесна на слънцето, но беше по-тънка и по-прозрачна от всякога; на места изглеждаше като направена от дим, а не от сребро.
— Какво си направила? — От устните на старицата изхвърчаха слюнки.
