Фридрих Герстекер
Борба с бикове в мисията „Долорес“
В мисията имаше празненство. Тръгвайки от Сан Франциско, стотици хора газеха жълтия пясък по „мисионерския път“ към отдалечената на около три английски мили „Долорес“. Запъхтени, те преодоляваха трудния и изморителен маршрут, като се изкачваха и слизаха по хълмовете и обикновено си отпочиваха едва на последния склон, покрит с лаврови дръвчета и дъбове джуджета, откъдето се откриваше чудесна гледка към ширналата се пред погледите им малка долина.
Това беше една изпълнена с живот картина, чийто своеобразен чар не можеше да се намали дори и от издигащите се в далечината голи планини.
Недалеч от лявата страна се простираше обточеният тук-там от нисък върбалак „залив на мисията“, част от огромния залив на Сан Франциско, чиято просветваща водна повърхност блестеше свежо сред посърналата зеленина на околните склонове. Надясно тясна необработваема долина се извиваше нагоре сред хълмовете, в чието западно подножие се блъскаше и пенеше прибоят на Тихия океан, а в средата се намираха няколкото къщи, които дължаха името си на старата посивяла от дъжд, слънце и вятър постройка, образуваща най-западното крило на поселището.
Мисията „Долорес“, основана в стари времена от йезуитите, привлече най-напред съседните индиански племена, които бяха накарани ме само да построят сградите за нуждите на монасите, а по-късно да започнат да обработват и техните ниви, както и да пасат добитъка им… в замяна на това те бяха цивилизовани. После постепенно там се заселиха калифорнийци от разположените по̀ на юг градове или пък от Сан Франциско, възникнаха и пътища, а над ниските къщи продължаваше да гледа извисоко и мрачно сивият покрив на сградата на мисията.
Но ето че дойде златната треска, а с нея като с вълшебна пръчица се промени и цялата страна — поне една част от сградата на мисията бе превърната в кръчми. Предвождани от отделни калифорнийци, индианците зарязаха и християнство, и мисия и потеглиха към планините, а в старата порутена и отчасти изоставена сграда се заселиха по-енергични обитатели — немци, американци и французи. Вярно, че свещеникът остана в жилището си и служеше в църквата, обаче самата мисия продължи да съществува само формално. И когато сутрин малките камбани започваха да бият, зовейки благочестивите богомолци на молитва, онези, които откликваха на този зов, бяха малко, много малко. Даже индианците не обръщаха вече внимание на тържествения звън, призоваващ ги да се помолят на техния нов бог. Едни от тях копаеха земята в далечните планини, за да търсят злато, а онези, които по една или друга причина бяха останали, се мотаеха край кръчмите на европейците, за да робуват на алкохола и да тровят кръвта си със замъгляващите съзнанието им спиртни напитки.
Но от време на време на многобройните пивници в мисията им беше необходима някаква извънредна инициатива, която да донесе на собствениците им на бърза ръка толкова много злато, колкото те си мислеха, че може да се промива в златоносните залежи… защото ако това не станеше, тези собственици изобщо нямаше да проумеят по какви причини самите те не са предпочели да отидат в планините, за да съберат повечко от скъпоценното злато, а са останали тук край океана да продават лош коняк. Но за тази цел в никакъв случай не им вършеха работа индианците, които изобщо не притежаваха суха пара, а самите обитатели на мисията бяха крайно недостатъчни, малобройни бяха и отделните посетители от Сан Франциско. За да привлекат многобройна клиентела, им беше необходимо някакво далеч по-притегателно средство от коняка или дори от красивата приветлива околност и ето защо се организираха конни надбягвания и танцови забави, различни състезания и борби и един бог знае още какви увеселения и празненства, само и само да се даде повод на зяпачите и пиячите да донесат дотук през пясъците и прахоляка своето злато и да го разменят срещу някакво дивашко, често отвратително зрелите, както и срещу цяла нощ, прекарана в разюздано веселие и пиянство.
Този път такъв повод даваше организираната борба с бикове. Арената беше в средата на поселището, а мястото бе заобиколено с яка ограда, около която бяха сковани още по-нависоко пейки, та с това удобство донякъде да обезщетят платилите входния си билет хора за крайно посредственото зрелище. Впрочем кръчмарите от мисията, изглежда, доста добре познаваха жителите от околността, които действително само чакаха удобен случай, независимо какъв ще е той, за да си хвърлят парите на вятъра, понеже широките улици на малкото поселище бяха изпълнени от човешки тълпи, които се блъскаха около преградните стени на арената, караха се за местата, докато други пък разиграваха конете си пред мисионерската сграда, на чиято веранда, изглежда, се бе събрал цветът на красивия пол, и откъдето не една черноока прелестна девойка отправяше пламенни погледи към смелите ездачи.
Междувременно буйната и шумна публика, американци и мексиканци, индианци и други бели в пъстроцветна смесица бе заела местата, до които всеки бе успял да се докопа както може: една част, насядала по издигнатите дървени седалки, друга — по съвсем наблизо намиращия се нисък хълм, тези хора бяха обсадили арената и с дюдюкане и ревове, тропане с крака и крясъци се мъчеха да предизвикат появяването на тъй дългоочакваните бикове и бикоборци.
Докато това очакване продължаваше, на арената се бяха появили неколцина младоци с пъстро облекло, доста нахални на вид, но, изглежда, и твърде непохватни в действията си, които, ако се съдеше по външността им, бяха мексиканци, а с тях имаше и някакъв метис с обезобразено лице от дълбоките белези на едра шарка. Те танцуваха и пееха и с шегите си се опитваха да накарат публиката да запази спокойствие поне още известно време. Но ако това им се удаваше с испанскиговорещата част от хората, които често избухваха в силен и груб смях при още по-грубите шеги и остроумия, то успехът им сред англичаните и американците, които не разбираха и дума испански, бе равен на нула.
В крайна сметка тази част от публиката даже се ядоса, че другите се забавляваха, докато самите те също си бяха дали парите, а никак не можеха да разберат защо „паплачта“ се смееше.
Шумът ставаше все по-невъобразим и неколцина полупияни американски моряци, на които тези шеги започваха да доскучават, скочиха долу на арената, за да вземат дейно участие в танците и песните на намиращите се под тях мексиканци. Тъкмо в този момент обаче тясната врата в оградата рязко се отвори и съвсем неочаквано сред, естествено, немалко изненаданите моряци се втурна кафяв, сравнително дребен, но пъргав и наперен бик, тъй че в първия миг хората замръзнаха безпомощно на местата си и ако животното действително кроеше нещо лошо или замисляше веднага да нападне, те щяха лесно да станат негова жертва и никой нямаше да е в състояние да ги спаси.
Ликуването на зрителите при това малко интермецо изобщо не може да се опише. То избухна едновременно от всички страни, но пък беше и единственият начин за спасение на слисаните хора, станали по неволя бикоборци, защото, озовал се пред страшния шум, който кипеше около него, пуснатият на арената наперен бик остана в първите мигове стъписан на мястото си, като само в израз на недоволство виреше рога и ровеше земята с острите си копита.
Първоначалната моментна уплаха премина и с напълно охладено желание за борба, под смеховете, дюдюканията и виковете на зрителите, моряците избягаха обратно през оградата колкото им бе възможно по-бързо. А отстъплението им бе улеснено същевременно и от това, че хукнаха в различни посоки, и бикът, който ги забеляза и се накани да догони кой да е от тях, не можа веднага да си избере някоя от тъй примамливо обърнатите към него във всички посоки задни части… и така остана на сухо.
Но ето че в този миг от специалната дъсчена преграда на арената изскочиха истинските бикоборци и започнаха да измъчват и бездруго раздразненото вече животно със своите методи и начини, описвани хилядократно — с бомбички, фишеци и къси копия. Но те никога не се изправяха срещу побеснялото животно и накрая публиката даде израз на недоволството си с истинска буря от най-ужасни звуци и шумове.
Междувременно от загубата на кръв и лудешкото тичане насам-натам бикът дотам се изтощи, че не реагираше вече на никакво дразнене. Той разбра, че страхливата тълпа от нападатели никога няма да се изправи срещу него в честен бой, и като ревеше и земята, животното се спря сред арената, търпеливо понасяйки истинска градушка от малки стрели, къси копия, бомбички и фишеци, които валяха върху него от всички страни.
Шумът и беснеенето на недоволната публика достигна вече такава степен, че един от хората на арената хвърли ласо върху рогата на бика и под освиркването и виковете на зрителите го изведе през отново отворения вход.
Сред публиката особено се отличаваше един индианец, строен, висок, добре сложен млад човек, който
