Андрей Гуляшки
Открадването на „Даная“
Това се случи по времето, когато Авакум събираше материали за втория том на своята „История“. Привличаха го предимно южните райони на Италия — Калабрия, Апулия, сицилийското крайбрежие, но много често му се налагаше да престоява някой и друг ден и във вечния град. В Рим беше наел постоянна квартира, една мебелирана стая на „Виа Кола ди Риенцо“, която госпожа Витория Ченчи, вдовица на убит от екстремисти журналист, даваше под наем. Братът на госпожа Витория, сеньор Чезаре Савели, командуваше охраната на музея „Боргезе“, а тъкмо във филиала на музея „Боргезе“ се развиха събитията, за които ще стане дума в нашия разказ. Аз си мисля сета, че ако Авакум не беше наел тази квартира на „Виа Кола ди Риенцо“, той нямаше да се намесва в никаква музейна история и разказът за открадването на „Даная“ щеше да остане ненаписан… Но знае ли човек какво може да му се случи, когато наема една стая под наем?
И тъй, на 26 октомври, четвъртък, в девет часа и пет минути по мраморните стълби на музея тичешком се спускаше един силно развълнуван младеж. Той имаше вид на човек, открил най-неочаквано под възглавницата си пластична бомба. Младежът се казваше Ливио Перети и пазачите на „Боргезе“ го познаваха. Той изглеждаше хубавец, южняшки тип, с чувствителни устни и бляскави тъмни очи, но си личеше по облеклото му и по мършавата му фигура от пръв поглед, че е бедняк. Той се учеше в академията по изящните изкуства, караше четвърти курс и напоследък дохождаше в „Боргезе“ почти всеки ден, за да рисува Кореджовата „Даная“. Защо недохраненият Ливио беше се влюбил в пищната дъщеря на цар Акрисий, беше една голяма загадка. Но тъй или иначе, той имаше разрешително да рисува в „Боргезе“ и документът беше подписан от главния директор на музея.
Та в тоя час, пет минути след като портиерът отвори тежката врата на преддверието, обкована със стилизирани бронзови лалета, Ливио Перети се спускаше стремглаво по широките стълби от мрамор и с неудържим спринт гонеше партерния етаж. Ние току-що отбелязахме, че по лицето му беше изписан израз на човек, открил ненадейно под възглавницата си пластична бомба. Ако се съдеше по вестниците, това се случваше на някои хора и за пластични бомби се говореше много. Оня ден помощникът на главния прокурор беше открил едно такова яйце в бюрото си. Изхвърлено мигновено през прозореца, то експлодирало във въздуха, изкъртило няколко каси на прозорци и превърнало стъклата им на цепленки. Изобщо е пластичните бомби трябва да се действува бързо, види ли човек подобно яйце около себе си, не бива да се бави, а мигновено да го изхвърля в открито пространство. Аз не зная какъв израз е бил изписан върху лицето на помощник-прокурора, когато е открил това нещо в чекмеджето си, но си мисля, че в първата секунда по лицето му ще да са се появили чувства на изумление и страх. Именно чувства на неописуемо изумление и на ужасен страх.
Дохожда ми наум тоя пример с помощник-прокурора, защото по лицето на Ливио Перети, който се спущаше стремглаво по стълбите, беше изписано само чувство на неописуемо изумление. Липсваше всякакъв страх. С лявата си ръка Ливио пазеше равновесие, като едва докосваше с пръсти облата червена рамка на перилата, а с дясната махаше предупредително, за да му се прави път. Всъщност от тоя предупредителен жест нямаше нужда, тъй като никой не се изкачваше насреща му. Той напразно махаше и ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше много да се учуди. Искаше път, а пък нищо и никой не се препречваше на пътя му. Малкото ранни посетители се суетяха още около касата и гардероба, едни лъскаха обувките си на автомата, други доизпушваха цигарите си, а трети си избираха и купуваха цветни картички и каталози. Нагоре към залите в тая минута бяха се запътили най-много пет-шестима посетители от най- нетърпеливите. Тъй че Ливио Перети ръкомахаше и искаше път напразно, защото по стълбите в тия утринни минути нямаше никакво движение и не един и двама, а дори трима посетители можеха свободно да тичат нагоре и надолу, без да си пречат.
Като цъфна в преддверието, Ливио Перети хукна право към пазача Монтано, който беше застанал вече на обичайното си място, между стълбището за първия етаж и коридора, водещ за директорския кабинет. Марко Монтано беше на фигура представителен мъж, едър, плещест, а по лице изглеждаше или зъл, или добряк, в зависимост от това, дали човек го гледаше отстрани или анфас. Гледан отстрани, той имаше вид на жесток човек. Впечатлението идеше от орловия му нос, сякаш клюн на граблива птица, от долната му челюст, която беше подчертано издадена напред, като на булдог, и от перестия му посивял мустак, литнал над устата му като ястребово крило. Но погледнато отпред, лицето му издаваше добродушие, склонност към отлежало вино и сладки приказки, уважение към следобедната дрямка и искрена привързаност към излъскания мундир. Отначало Ливио се стряскаше от него, а после се престраши, заприказва го, дори започна да си изпросва цигари. Марко Монтано го черпеше с удоволствие, предлагаше му да си вземе и за после, но Ливио се преструваше на засегнат и казваше, че за после е лесно, като излезе навън, ако не забрави, ще си купи половин дузина „Кент“ или „Марлборо“ и утре двамата ще пушат само от неговите цигари. Но той все забравяше и това близко „утре“ не беше настъпило, поне досега нито веднъж.
Ние отбелязахме вече как Ливио Перети налетя върху Монтано като вихър, но тук ще забавим мъничко действието, за да кажем още няколко думи за най-представителния от пазачите на музея „Боргезе“. Да, той беше най-представителният и с това май се изчерпваше най-главното. А най-главното за нашия човек започваше и свършваше между стените на музея. Оттатък тия стени се разиграваха какви ли не шумни събития, екстремисти взривяваха бомби, марксисти устройваха многолюдни демонстрации, лирата падаше стремглаво, бензинът и макароните неудържимо поскъпваха, но за Марко Монтано тия неща като че ли ставаха в някакъв друг свят. Той не искаше много да знае за тоя друг свят. В музея, слава богу, още не мятаха бомби, посетителите не устройваха протестни демонстрации; той не притежаваше кола, за да се безпокои от поскъпването на бензина. Цените на макароните и на другите вкусни неща за ядене скачаха непрекъснато нагоре, но това не забъркваше в душата му каша, защото Бойната и събитията бяха затрили семейството му и той беше останал сам и харчеше само за себе си. Затова заплатата му стигаше. Стигаше му за двете големи порции макарони (едната с месо, другата с доматен сос), които изяждаше дневно, и за двете чаши добро вино, които изпиваше на обяд и на вечеря. Дори можеше да сложи настрана някоя и друга лира, ако го нямаше на света неговия непрокопсан племенник. Или по-точно — ако не вирееше в сърцето му една необяснима обич към въпросния пропаднал екземпляр. Негодникът дохождаше веднъж, два пъти в месеца и обираше с нахална и безмилостна ръка онова, което не беше похарчено за макарони и вино и разходвано за цигари „народен тип“. Дните, когато той пръкваше пред очите му, било в музея, или в таванската му стаичка на улица „Санта Барбара“, бяха за Монтано едновременно и Рождество Христово, и Разпети петък. Друго по-особено събитие не се случваше в безметежното му битие. Неговият живот беше раздвоен и равен като работата на ония най-стари будилници, дето рядко някой поглежда, но които съвестно и почтено отмерват времето върху някой кухненски рафт.
— Сеньоре! — извика високо Ливио Перети. Той протегна ръце и опря длани върху широките рамене на Монтано. — Сеньоре!
— Света Богородице, какво ви стана? — учуди се безкрайно Монтано. — Какво ви стана, за бога? — повтори той, като се мъчеше да прочете във възбудените и пламнали очи на младежа причината за този небивал крос.
Миг, два Ливио Перети наистина имаше вид на ужасно разтревожен човек, на човек „не на себе си“, както се казва. В средните векове такива хора били изгаряни без много разправии, защото се вярвало, че били „обсебени“ от зли и нечестиви духове. Ливио Перети имаше щастие, че тази история с него не се разиграваше през средните векове, пък и „обсебването“ му от нечестивите сили не продължи кой знае колко. Сякаш осъзнал изведнъж, че се държи непристойно (нали за такова държане някога изгаряли), той свали бързо ръцете си от раменете на Монтано, успокои донякъде лицето си и с глас, който странно не приличаше на оня, разтревожения, с който току-що викаше „Сеньоре!“, запита делово пазача дали господин директорът е дошъл.
Монтано се ококори удивен и само дето не ахна от изненада. Ето какъв необикновен бил тоя млад човек, на когото толкова често услужваше с цигари! Той можеше да говори спокойно, да гледа в същото време безумно, а на лицето си да изписва нещо средно между досада и страх. Какъв актьор! Като че ли в него бяха се вселили три човешки души и всяка показваше сега своето лице и малко искаше да знае за другите.
Не му идваше наум какъв тон да държи. Случвало се беше наистина да му услужва с цигари, значи, момчето беше сиромашко и нямаше какво толкова да се церемони с него. Да, но то имаше една академия зад гърба си все пак и в музея беше дошло да рисува с препоръки от големи хора Пък и нали избраниците на
