мирната тишина на Ескуана.
— Прекрасно — отбеляза Харфекс. — Сега, Осден, вие ще ни разкажете какво знаете.
— Аз нищо не знам.
Осден изглеждаше съсипан и слаб. Томико го принуди да седне, преди да заговори.
— След като прекарах в гората три дни, аз си помислих, че от време на време приемам нещо като афект.
— Защо не докладвахте за това?
— Смятах, че полудявам като всички.
— Въпреки всичко трябваше да ни съобщите.
— Вие щяхте да ме върнете в базата. Не можех да го понеса. Разбирате, че включването ми в експедицията беше огромна грешка. Не съм способен да живея съвместно с девет неврастенични личности в тясно затворено пространство. Не съм бил прав, като се писах доброволец за Свръхдалечното търсене, и Съветът не беше прав, като ме одобри.
Никой не възрази, но Томико видя — този път съвсем ясно, че раменете на Осден се тресат, че лицевите му мускули са напрегнати, защото прие горчивото им съгласие.
— Както и да е, не исках да се връщам в базата, понеже съм любопитен. Дори да съм се побъркал, как бих могъл да приема емпатични афекти, щом няма същество, което да ги генерира? Освен това те не бяха толкова лоши. Твърде смътни. Странни. Като полъх в затворена стая, кратко припламване в периферното зрение. Нищо съществено. Наистина нищо. — За известно време млъкна, ободрен от вниманието им; те слушаха, значи той разказваше. Изцяло беше в тяхна власт. Ако не го обичаха, той трябваше да ги мрази, ако те му се присмиваха, налагаше му се да им се подиграва, ако го слушаха, той се превръщаше в разказвач. Осден беше безпомощен пленник на техните емоции, реакции, настроения. Сега те бяха седем; твърде много, за да угоди на всички, ето защо постоянно се натъкваше ту на нечий каприз, ту на нечия прищявка. Не можеше да намери хармония. Дори когато говореше, нечие внимание непременно блуждаеше: вероятно Олеро мислеше, че той не е толкова непривлекателен; Харфекс търсеше скрит смисъл в думите му; мозъкът на Аснанифойл, който не се задържаше задълго на нещо конкретно, се отнасяше в безкрайния свят на числата; а Томико се отклоняваше към съжаление и страх. Осден се запъна, изпусна нишката. — Аз… аз си помислих, че сигурно са дърветата — и млъкна.
— Не са дърветата — отрече Харфекс. — Те нямат нервна система, както и растенията от хайнски произход на Земята. Не.
— Заради дърветата не забелязвате гората, както казват на Земята — вметна Манон, усмихвайки се палаво. Харфекс се втренчи в него.
— Какво ще кажете за корените, които ни затрудняват вече двадесет дни, а?
— Е, и какво за тях?
— Безспорно имат родствена връзка. Дърветата са роднини. Вярно ли е? Сега нека предположим най- невероятното — че вие нищо не знаете за строежа на мозъка на животните. И ви е дадена само една отделна клетка. Бъдете така добър да определите какво е това? Нима сте видели, че тя е способна да чувства?
— Не, защото тя не е способна. Отделната клетка е способна само да реагира механично на дразнението. Нищо повече. Предполагате, че индивидуалните дървоформи са „клетки“, нещо като мозъка ли, Манон?
— Не точно. Аз само забелязах, че всички са взаимно свързани както на ниво кореново сцепление, така и чрез зелените епифити в клоните. Съединение с невероятна сложност и физически размери. Вижте, дори степните тревоформи имат коренови връзки, нали? Знам, че чувствителността и разумът не са нещо материално, не можете да ги намерите в клетките на главния мозък или да ги анализирате откъснато от тях. Това е функция на взаимно свързани клетки. В известен смисъл тази връзка е родственост. Тя не съществува. Не се опитвам да докажа, че съществува. Само предполагам, че Осден би трябвало да може да я опише.
Осден го прекъсна, говорейки сякаш в транс:
— Чувстваща материя без органи на чувствата. Сляпа, глуха, лишена от нервна система, неподвижна. Известна дразнимост — реакция на допир. Реакция на слънцето, на светлината, на водата, на химическите съединения в земята около корените. Всичко непостижимо за животинския разум. Присъствие без мозък. Осъзнаване на съществуването без обект или субект. Нирвана.
— Защо прие страх? — сухо попита Томико.
— Не зная. Не мога да виждам как възниква осъзнаването на обектите или на някого другиго: неосъзната ответна реакция… Но няколко дни наред се усещаше известен дискомфорт. А после, когато лежах между двете дървета и кръвта ми течеше върху корените им… — Лицето на Осден се изпоти. — Тогава дойде страхът — продължи той треперейки, — само страх.
— Ако подобна функция съществуваше — възпротиви се Харфекс, — тя нямаше да е способна да осъзнава самодвижещ се материален организъм или да реагира на него. Тя щеше да ни възприема не повече, отколкото ние можем да осмислим Вселената.
— Ужасява ме безмълвието на тези безкрайни пространства4 — промърмори Томико. — Паскал е осъзнал безкрайността. С помощта на страха.
— На гората ние трябва да й се струваме — продължи Манон — горски пожар, ураган, заплаха. Всичко, което се движи бързо, е опасно за растенията. А което няма корени, би трябвало да е чуждо, страшно. И ако това е разум, изглежда по-вероятно той да е осъзнал Осден, отколкото собственият мозък е отворен за връзка с всички други, докато разумът му е нормален, и който е лежал, страдайки от болка и умирайки от страх в рамките на този разум, фактически вътре в него. Не е чудно, че разумът се е изплашил.
— Не е „той“! — възрази Харфекс. — Това не е живо същество, не е личност! В най-добрия случай може да бъде функция…
— Това е само страх — прекъсна го Осден.
Известно време всички мълчаха и слушаха тишината на заобикалящия ги свят.
— Нима онова, което през цялото време усещам зад себе си, е точно то? — попита потиснато Джени Чонг.
Осден кимна.
— Ти го усещаш, макар че си глуха. С Ескуана работата е най-лоша, защото той наистина притежава известни симпатични способности. Би могъл да изпрати сигнал, ако знаеше как, но е твърде слаб и затова може да бъде само медиум.
— Чуй ме, Осден — каза Томико, — ти можеш да изпратиш сигнал. Тогава го изпрати — на гората, на страха оттам; кажи му, че ние не искаме да му навредим. Ако се е получило нещо като афект, в който се превръщат нашите емоции, нима не можем да извършим обратно превръщане? Да изпратим съобщение: „Ние сме безвредни, ние сме дружелюбни.“
— Трябва да знаете, че никой не е в състояние да изпраща лъжлива емпатична информация. Вие не можете да изпратите нещо, което не съществува.
— Но ние нямаме намерение да вредим, ние сме дружелюбни.
— Наистина ли? Когато ме намерихте в гората, ти почувства ли дружелюбие?
— Не, аз бях изплашена. Но това беше страх на гората, на растенията, не мой собствен, нали?
— Каква разлика има? Всичко това ти си го чувствала. Нима не разбирате — от раздразнение гласът на Осден се повиши — защо не ви обичам и защо вие не ме обичате, вие всички? Нима не разбирате, че аз изпращам обратно целия негативен и агресивен афект, който чувствате към мен от момента, когато ме срещнахте за пръв път? Връщам ви вашата враждебност с лихвите. Правя го като самозащита. Като Порлок. Все пак това е самоотбрана; това е единствената способност, която съм усъвършенствал, за да заменя първоначалната си защита — пълното изолиране от околните. За съжаление това създава затворена верига, самоподдържаща се и самоподсилваща се. Първата ви реакция към мен беше инстинктивна антипатия към изрода. Сега вече е омраза. Не видяхте достойнствата ми. Гората-Мозък сега предава само страх и единственото съобщение, което мога да предам, е страх, защото когато съм оставен беззащитен пред нея, не съм способен да изпитвам нищо друго, освен страх.
— Какво трябва да правим сега? — попита Томико и Манон бързо отговори:
— Да сменим мястото. Да отидем на друг континент. Ако там има растения, които образуват разум, няма
