Навярно затова тамошните хора наричат днес селото си не Горянино, а Видрина дупка.
Беше преживял дълго и тежко изпитание и бе поел огромен риск срещу могъща сила. Телесните му сили скоро се върнаха, защото беше млад, ала умът му бавно намираше себе си. Беше изгубил нещо, беше го изгубил безвъзвратно, беше го изгубил точно когато го бе намерил.
Ровеше в спомени, луташе се в сенки, ровеше и ровеше сред бледи образи: нападението на родния му дом в Хавнър; каменната килия и Хрътката; тухлената килия в робските жилища и магическите окови там; обиколките с Лизача; седенето с Гелък; робите, огъня, каменните стъпала, виещи се нагоре през изпаренията и пушеците към високата зала на върха на кулата. Трябваше отново да възстанови всичко това, да го обходи, да издири. Отново и отново заставаше в онази зала и гледаше жената, а тя гледаше него. Отново и отново крачеше през малката долина по сухата трева, през огнените видения на магьосника, с нея. Отново и отново виждаше как магьосникът пропада в бездната и как земята се затваря. Виждаше червения планински хребет призори. Аниеб умираше в ръцете му, израненото й лице бе притиснато до гърдите му. Питаше я коя е и какво са направили, и как, но тя не можеше да му отговори.
Майка й Айо и сестрата на майка й, Мийд, бяха мъдри жени. Полагаха всички усилия да изцерят Видрата с горещи масла и разтривки, с треви и баене. Приказваха му и го слушаха, когато заговореше. Никоя от двете не се съмняваше, че той притежава огромна сила. Той го отричаше.
— Нищо нямаше да мога да направя без дъщеря ви — уверяваше ги.
— Какво направи тя? — тихо го попита Айо.
Той й каза всичко, което можеше.
— Бяхме непознати. Но тя ми даде името си. И аз й дадох своето. — Говореше на пресекулки, с дълги паузи. — Аз бях този, който вървеше с чародея, принуден от него, но тя беше с мен и беше свободна. Така, заедно, двамата успяхме да обърнем силата му срещу самия него, тъй че да се самоунищожи. — Помисли дълго и добави: — Тя ми даде силата си.
— Знаехме, че в нея се таи голяма дарба — каза Айо, помълча дълго и продължи: — Не знаехме как да я учим. Тук, в планината, не са останали учители. Магьосниците на крал Лоусън избиват заклинателите и вещиците. Няма към кого да се обърнеш.
— Веднъж бях високо по бърдата — каза Мийд, — връхлетя ме една пролетна виелица и се изгубих. Тя дойде там. Дойде при мен безтелесно и ме изведе на пътеката. Тогава беше само на дванайсет.
— Понякога вървеше с мъртвите — много тихо промълви Айо. — В гората, надолу към Фалиерн. Познаваше древните сили, онези, за които ми е разправяла баба ми, силите на земята. Казваше, че там те са могъщи.
— Но пък и беше само момиче, като всички други — рече Мийд и скри лицето си. — Добро момиче.
След малко Айо каза:
— Беше слязла долу към Фърн, с младите. Да купят вълна от тамошните овчари. Лани беше, пролетта. И магьосникът, с когото се заговорили, хвърлил заклинания. Взел ги за роби.
После и тримата дълго мълчаха.
Айо и Мийд си приличаха много и Видрата видя в тях онова, което щеше да стане от Аниеб: нисичка, слаба и пъргава женица с кръгло лице и ясни очи, с буйна тъмна коса, не права като на повечето хора, а къдрава, вълниста. Много хора западно от Хавнър имаха такава коса.
Но Аниеб беше оплешивяла като всички роби в топилнята.
Прозвището й беше Перуника, синьото цвете на пролетта. Когато говореха за нея, майка й и леля й я наричаха Перуника.
— Каквото и да бъда, каквото и да направя, няма да е достатъчно — въздъхна той.
— Никога не е достатъчно — каза Мийд. — А и какво може да направи човек сам?
Тя вдигна палеца си и изпъна останалите пръсти, а после ги сви в юмрук; сетне бавно извърна китката си и я разтвори с дланта нагоре, като за приношение. Той беше виждал Аниеб да прави същия жест. „Това не е заклинание — помисли Видрата. Гледаше жената напрегнато. — Знак е.“ Айо го наблюдаваше.
— Това е тайна — каза тя.
— Мога ли да науча тайната? — попита след малко той.
— Вече я знаеш. Дал си я на Перуника. Тя я е дала на теб. Доверие.
— Доверие — каза младежът. — Да. Но срещу… срещу тях? Гелък повече го няма. Сега може би ще падне Лоусън. Нима нещо ще се промени? Нима робите ще се освободят? Или просяците ще се нахранят? Ще настъпи ли справедливост? Мисля, че злото е в нас, в човечеството. Доверието го отрича. Прескача го. Прескача бездната. Но то е тук. И всичко, което правим, накрая се оказва, че служи на злото, защото сме такива. Алчност и жестокост. Гледам света, горите и планините тук, небето, и всичко си е наред, както трябва да е. Но ние не сме. Хората не са. Ние сме грешни. Вършим грехове. Никое животно не извършва грях. Как биха могли? Но ние можем и го правим. И не се спираме.
Те го слушаха. Нито се съгласяваха, нито отричаха, ала приемаха отчаянието му. Думите му потъваха в заслушаното им мълчание и се утаяваха там с дни, и се връщаха към него, променени.
— Не можем нищо да направим, без да се крепим един друг — казваше той. — Но тъкмо алчните и жестоките са тези, които се държат един за друг и укрепват силата си. А онези, които не искат да са с тях, си остават сами. — Образът на Аниеб, както я бе видял първия път, умираща, сама в залата на кулата, не го оставяше. — Похабява се истинска сила. Всеки магьосник използва изкуствата си срещу другите, в служба на алчните. Каква е ползата от едно изкуство, щом се използва по този начин? Така то се разваля и пропада. Като живота на робите. Никой не може да се освободи сам. Дори да е магьосник. Всички те вършат магиите си в пленнически килии, без никаква полза. Няма как да се използва силата за добро.
Айо сви шепата си и я разтвори с длан нагоре — мимолетен жест, смътен знак.
От Фърн горе в планината, в Горянино пристигна въглищар.
— Жена ми Нести праща съобщение на мъдрите жени — каза той и селяните му посочиха къщата на Айо. Щом застана на прага, той направи бърз жест — юмрук, който разтвори с дланта нагоре. — Нести ви казва, че враните са се разлетели рано и че хрътката е тръгнал подир видрата — каза той.
Видрата, който седеше до огъня и белеше орехи, се скова. Мийд благодари на пратеника и го покани на чаша вода и шепа белени орехи. Двете с Айо побъбриха с него за жена му. След като си отиде, тя се обърна към Видрата.
— Хрътката служи на Лоусън — каза той. — Ще си тръгна днес.
Мийд погледна сестра си.
— Тогава е време да поговорим малко за теб — рече тя и приседна на пода до огнището, срещу него. Айо остана смълчана до масата. Огънят в огнището грееше хубаво. Беше влажно и студено, но тук, в планината, ако не друго, дърва поне имаше в изобилие.
— Из тия краища, а сигурно и отвъд, има хора, които мислят също като теб, че никой не може да бъде мъдър сам. Затова тези хора се мъчат да се крепят един друг. Затуй нас ни наричат „Ръката“ или „жените от Ръката“, макар да не сме само жени. Но е полезно да ни наричат жени, защото големците не търсят жени, които действат заедно. Или мислят за такива неща като право и криво. Или владеят сили.
— Казват — заговори от сенките Айо, — че имало някакъв остров, където правото и справедливостта се пазят, както е било при Кралете. Острова на Моред, така му викат. Но не е Енлад на Кралете, нито Еа. На юг бил, а не северно от Хавнър, разправят. Там, казват, жените на Ръката са опазили старите изкуства. И ги предават, не ги пазят в тайна всяка за себе си, като магьосниците.
— Може би с такова учение ще можеш да дадеш урок на магьосниците — каза Мийд.
— Може би ще успееш да намериш този остров — рече Айо.
Видрата запремества поглед от едната към другата. Беше ясно, че му споделят най-голямата си тайна и най-съкровената си надежда.
— Островът на Моред — промълви той.
— Това ще да е само името, с което го наричат жените на Ръката, криейки значението му от магьосници и пирати. За тях несъмнено би трябвало да има друго име.
— Пътят може да се окаже ужасен и дълъг — каза Мийд.
За сестрите и за всички техни съселяни планината Онн беше светът, а бреговете на Хавнър бяха краят на вселената. Отвъд съществуваше само мълва и сън.
— Ще стигнеш морето, като тръгнеш на юг, казват — рече Айо.
