на трето похлупиха лицето му върху черна мраморна плоча зад олтара, а гласове, изпълнени с тъга, виеха жалейка за мъртвите. Нито то, нито някоя от жриците прие храна или вода през всичките тия часове. Когато Вечерницата изгря, сложиха момиченцето да си легне голо между опърляни овчи козяци, в стая, необитавана от него никога преди. Къщата бе стояла заключена от години, за да бъде отворена едва днес. На височина стаята бе по-голяма, отколкото на ширина, и нямаше прозорци. Миришеше на мърша, застояло и смрадно. Безмълвни, жените оставиха момиченцето в тъмното.
То не помръдваше. Лежеше, както беше оставено. С широко отворени очи. И така лежа дълго.
Мярна му се светлина, която трепна по високата стена. Някой тихо приближаваше по коридора, засланяйки свещта, която просветваше бледа като светулка. Чу се дрезгав шепот:
— Хей, тук ли си, Тенар?
Детето не отвърна.
През вратата се подаде една странна глава, приличаща на обелен картоф, с картофеножълт цвят. И очите й бяха като картофчета — кафяви и мънички. Носът приличаше на джудже между огромните, изпити, сплеснати бузи, а устата беше само една цепка. Детето гледаше това лице неподвижно, с големи, тъжни, самовглъбени очи.
— Хей, Тенар, къде си, сладурчето ми? Гласът бе дрезгав, по женски тънък, но не принадлежеше на жена.
— Не бива да съм тук, мястото ми е вън, пред вратата, натам съм се запътил. Ала трябваше да видя как се чувства моята малка Тенар след целия този дълъг ден. Как е моето бедно малко сладурче, а?
Той я доближи, безшумен и едър, и протегна ръка, сякаш да поглади косата й.
— Не съм вече Тенар — промълви детето, загледано в него. Ръката му спря. Гостът не я докосна.
— Не си, зная — прошепна скоро той. — Зная. Сега ти си малката Погълната. Но аз… Тя нищо не каза.
— Беше тежък ден за едно малко момиченце — рече мъжът провлечено. Свещта просветваше в огромната му жълтеникава длан.
— Не биваше да влизаш в този дом, Манан.
— Не, не. Зная. Не биваше да влизам в този дом. Добре, лека нощ, малката ми… Лека нощ.
Детето не отвърна. Манан бавно се обърна и се отдалечи. Светлината се отдръпна от високите килийни стени. Момиченцето, което вече нямаше друго име освен Арха, Погълнатата, лежеше по гръб и гледаше неотклонно в мрака.
2. СТЕНАТА, ОГРАЖДАЩА МЯСТОТО
Когато порасна, споменът за майка й се бе заличил, тя дори не знаеше, че я е загубила. Принадлежеше тук, на това Място на Гробниците, винаги бе принадлежала тук. Само понякога, в дългите юлски вечери, когато съзерцаваше Западните планини — сухи, с оттенъка на лъвска козина при последните отблясъци на залеза, — в паметта й изплуваше споменът за огън, за едно някогашно огнище, което бе горяло със същата прозрачножълта светлина. Припомняше си как я държат на ръце — нещо странно, защото тук рядко даже я докосваха. И някакъв приятен дъх, ухание на коса, мита и изплакната с ароматна пелинова отвара — дълга руса коса с цвят на залез и огън. И това беше всичко.
Разбира се, тя знаеше повече, отколкото си спомняше, защото й бяха разказали цялата история. Когато бе на седем години, за първи път се запита коя е всъщност Арха, отиде при своя страж, надзирателя Манан, и рече:
— Разкажи ми как съм била избрана, Манан.
— О, ти знаеш всичко, малката ми.
Тя наистина знаеше. Тара, високата жрица със сухия глас, й бе разправяла историята, додето запамети думите й и започне да ги декламира.
— Да, зная. Щом умре Първата жрица на Гробниците на Атуан, ритуалите по погребението и предаването на душата се изпълняват в продължение на месец по лунния календар. Подир това някои от жриците и надзирателите на Мястото на Гробниците поемат през пустинята към селищата на Атуан, за да дирят и разпитват. Търсят момиченце, родено в същата нощ, когато е умряла Първата жрица. След като открият такова дете, те чакат и го наблюдават. Детето трябва да е телесно и психически здраво и докато порасне, не трябва да се разболява от рахит, дребна шарка или друга някоя болест, нито да ослепее. Достигне ли петгодишна възраст неувредено, става ясно, че тялото му наистина е прероденото тяло на умрялата жрица. Тогава детето се представя на Бога-крал в Авабат, довеждат го в храма на жрицата и го обучават в течение на една година. В края на годината го завеждат в Тронната зала и връщат името му на неговите Повелители, Безименните, понеже Вечно прераждащата се жрица е безименна.
Тара и беше разказала дословно това и повече тя не посмя да разпитва. Без да бъде жестока, слабата жрица бе много студена и имаше свои железни закони, тъй че Арха се страхуваше от нея. Но от Манан не се боеше, съвсем не. Тя му заповядваше:
— А сега ми разкажи как съм била избрана! И той разказваше отново:
— На третия ден от пълнолунието поехме на северозапад. Защото Арха, покойната, бе умряла на третия ден от предишното пълнолуние. Първо отидохме в Тенакбах. Това е голям град, макар виделите да говорят, че в сравнение с Авабат прилича на бълха пред слоница. Според мене той си е голям — трябва да имаше поне хиляда къщи! После отидохме в Гар. Никой в онези градове нямаше бебе момиченце, родено на третия ден от предишното пълнолуние. Някои имаха момчета, но момчетата не вършеха работа … И така, упътихме се към хълмистите земи северно от Гар, из селата и градовете. Това е моето родно място. Роден съм отвъд, сред онези хълмове, където текат реки и зеленеят поля. Не в тази пустиня.
Дрезгавият глас на Манан прозвучаваше странно при тия думи, очичките му съвсем се скриваха в кухините. Той прекъсваше разказа си за малко, сетне отново продължаваше:
— Дирехме и разговаряхме с всички родители, които имаха деца, родени предишния месец. Някои ни мамеха: „А, да, разбира се, нашето бебе е родено на третия ден от пълнолунието!“ Защото, знаеш ли, бедните често са доволни да се отърват от момичетата си. А имаше и такива, които бяха толкова бедни и живееха в такива самотни къщурки в долините сред хълмовете, че не брояха дните и трудно можеха да пресметнат изтеклото време, тъй че не знаеха със сигурност на колко дни са бебетата им. Винаги обаче може да се разбере истината, ако дълго се пита. Макар и бавно. Накрая намерихме едно момиченце в село, състоящо се от десет къщи в овощните долини западно от Ентат. Беше на осем месеца — времето, през което го бяхме търсили. Родило се бе в същата нощ, когато умря Жрицата на Гробниците, при това в часа на нейната смърт. Хубаво бебе беше. Седнало на коленете на майка си, то ни гледаше със светлите си очи, а ние се тълпяхме като прилепи в пещера в едничката стая на къщата. Бащата беше беден човек. Грижеше се за ябълките в овощната. градина на богаташа и нищо свое си нямаше освен петте деца и една коза. И къщата дори не бе негова. И така, натъпкахме се вътре и човек не можеше да види как жриците разглеждат бебето и си говорят, че по тяхному Преродената най-сетне е открита. И майката разбираше това. Тя притискаше бебето в ръце и дума не проронваше. Е, и тъй, на следващия ден се върнахме. Но що да видим! Малкото светлооко бебе лежеше в отделна люлка, цялото обринато, плачеше и простенваше. Тялото му бе покрито с трескави петна и червени обриви, а майката виеше по-силно и от него:
— Ох, ох, Баба Шарка е налегнала бебенцето ми!
Имаше предвид варицелата. И в моето село я наричаха Баба Шарка. Косила обаче, която сега е Върховна жрица на Бога-крал, се приближи до люлката и взе бебето на ръце. Всички други се отдръпнаха, заедно с тях и аз. Не че кой знае колко ме е грижа за живота, но кой влиза в къща, където има шарка? Ала тя не се страхуваше. Вдигна бебето и каза:
— Никаква треска няма.
Наплюнчи пръст, потърка червеникавите белези и те се изтриха. Бедничката глупава майка си бе наумила да ни излъже, за да запази детето си!
Манан се засмя от сърце. Жълтото му лице не се промени особено, но страните му се издуха.
— Тъй че мъжът й я наби, понеже се уплаши от гнева на жриците. Скоро ние се завърнахме в пустинята, обаче всяка година някой от Мястото наминаваше към селото сред ябълковите градини, за да провери как расте детето. Пет години изтекоха и тогава Тара и Косила потеглиха на път, придружени от надзирателите на храма и стражите на Червения шлем за охрана. Доведоха детето, защото наистина то бе Преродената
