оставени да умрат. Не зная защо, а подозирам, че и те самите не знаеха. Не познаваха нищо освен острова, вятъра и морето. Но когато си тръгнах, тя ми направи подарък. По-дари ми изчезналата половина от пръстена на Ерет-Акбе.
Той за миг прекъсна разказа си. — Не знаех какво е това, тя — също. Най-големият дар на този век и на този свят беше даден от една бедна, невежа старица, облечена в тюленова кожа, на един глупав развейпрах, който го пъхна в джоба си, каза „Благодаря“ и отплува… И така, аз продължих пътя си и сторих, каквото трябваше да сторя. После изникнаха други неща, ходих до Драконовия пробег на запад и така нататък. Но винаги носех това нещо със себе си, защото изпитвах благодарност към старицата, подарила ми единственото, което имаше. Сложих му верижка в една от пробитите дупки, носех го и никога не мислех за него. И тогава, веднъж в Селидор — най-отдалечения остров, земята, където Ерет-Акбе загина в битка с дракона Орм, — в Селидор аз говорих с един дракон от потеклото на Орм. Той ми разкри какво носех на гърдите си.
Видя му се смешно, че не зная. Драконите ни смятат за доста забавни. Ала те си спомнят Ерет-Акбе. За него говорят така, сякаш е бил дракон, а не човек.
Когато се завърнах във Вътрешните земи, отидох най-сетне в Хавнър. Аз съм роден в Гонт, далеч на запад от вашите Каргадски земи, и оттогава бях скитал много, но никога не бях ходил в Хавнър. Дошло бе времето да отида. Там видях белите крепости и говорих с великите мъже, с търговците, принцовете и господарите на стародавни владения. Разказах им за своето притежание. За това, че стига да поискат, ще тръгна да търся другата половина на пръстена в Гробниците на Атуан, за да се възстанови Изчезналата руна, ключът към мира. Защото до болка ни е нужен мир на този свят. Те щедро ме възхваляваха, а един от тях дори ми даде пари, за да стегна лодката си. И тъй, аз научих вашия език и дойдох в Атуан.
Той замлъкна, вгледан в сенките пред себе си.
— Хората от нашите градове не познаха ли по говора и по кожата ти, че си от Запада?
— О, да заблудиш хората е лесно — отвърна гостът с отсъстващ глас, — щом владееш някои трикове. Правиш илюзорни промени и никой освен друг магьосник не може да проникне зад тях. А тук, в Каргадските земи, вие нямате вълшебници и магьосници. Чудна работа. Прогонили сте толкова отдавна своите вълшебници, забранили сте Изкуството на магията. И вече едва ли вярвате в него.
— Мене са ме учили да не вярвам. То противоречи на ученията на Жреците-крале. Но зная, че само магия би могла да те доведе в Гробниците и да те преведе през вратата в червените скали.
— Не само магия, а и добро напътствие. Ние използваме писмеността, струва ми се, повече от вас. Ти можеш ли да четеш?
— Не, това е едно от черните умения. Той кимна:
— Обаче е полезно. Неуспял крадец някога е оставил описание на Гробниците на Атуан и напътствие как да се влезе, ако човек умее да използва едно от Великите заклинания за отваряне. Всичко това е записано в една книга в съкровищницата на принца на Хавнър. Той ми даде да го прочета. Така стигнах чак до Голямата пещера.
— До Подземието.
— Крадецът, който е описал пътя за влизане, смятал, че съкровището е там, в Подземието. Аз го търсих, но имах чувството, че трябва да е скрито по-добре навътре в Лабиринта. Знаех входа на Лабиринта и когато те видях, се спуснах нататък с намерение да се скрия в проходите и да потърся съкровището. Разбира се, сгреших. Безименните вече ме бяха уловили и влудяваха съзнанието ми. Оттогава ставам все по-слаб и по- глупав. Човек не трябва да им се покорява, трябва да се противопоставя, да поддържа духа си винаги силен и сигурен. Отдавна съм разбрал това. Ала е трудно да го постигнеш тук, където те са толкова могъщи. Те не са богове, Тенар. Но са по-силни от всеки човек. Дълго останаха в мълчание.
— Какво друго намери в сандъците със съкровищата? — попита тя с безразличие.
— Боклук. Злато, скъпоценни камъни, корони, мечове. Нищо, което да принадлежи на жив човек… Кажи ми, Тенар, как си била избрана за Жрица на Гробниците ?
— Когато умре Първата жрица, тръгват из целия Атуан да търсят момиченце, родено в нощта на нейната смърт. И винаги намират. Защото то е Преродената жрица. Щом детето навърши пет години, те го довеждат тук, в това Място. А когато стане шестгодишно, отдават го на Силите на мрака да погълнат душата му. Така то им принадлежи и им е принадлежало от началото на времето. И е лишено от име.
— Вярваш ли в туй?
— Винаги съм вярвала.
— И сега ли? Арха нищо не каза.
Отново помежду им се спусна сенчесто мълчание. Дълго след това тя помоли:
— Разкажи ми… разкажи ми за драконите на Запад.
— Тенар, какво ще правим? Не можем да останем тука и да си разправяме истории, докато изгори свещта и отново падне мрак.
— Не зная какво да правя. Страх ме е. Тя бе седнала изправена върху каменния сандък със скръстени ръце и приказваше високо като през болка.
— Страхувам се от мрака. Той нежно й заговори:
— Трябва да направиш избор. Или да ме оставиш, да заключиш вратата, да се изкачиш пред твоите олтари и да ме предадеш на Повелителите си; после да отидем при жрицата Косила — и това ще бъде краят на всичко. Или да отключиш вратата и да излезеш през нея заедно с мене. Остави Гробниците, остави Атуан и ела с мен отвъд морето. И това ще бъде началото. Трябва да бъдеш или Арха, или Тенар. Не можеш да бъдеш и двете.
Дълбокият глас беше нежен и сигурен. Тя се вгледа през сенките в лицето му, което бе строго и белязано но в което нямаше жестокост, нямаше измама.
— Ако се откажа да служа на Силите на мрака, те ще ме убият. Ако изоставя това Място, ще умра.
— Ти няма да умреш. Ще умре Арха.
— Не мога…
— За да се прероди, човек трябва да умре, Тенар. Не е толкова трудно, колкото изглежда от обратната страна.
— Те няма да ни пуснат да излезем никога.
— Може би. Обаче си струва да опитаме. Ти имаш познание, а аз имам умение. Помежду ни е… Той направи пауза.
— Помежду ни е пръстенът на Ерет-Акбе.
— Да, така е. Но аз мислех за още нещо помежду ни. Наречи го доверие… Това е неговото име. То е нещо велико. Макар и всеки от нас поотделно да е слаб, с него ние сме силни, по-силни от Силите на мрака.
Очите му, ясни и светли, се открояваха върху белязаното му лице.
— Чуй, Тенар. Дойдох тук като крадец, като враг, опълчен срещу тебе. А ти ми оказа милост и ми се довери. И аз ти се доверих от първия път, в който за миг зърнах лицето ти в пещерата под Гробниците, красотата му в мрака. Ти доказа своето доверие. Аз не се разочаровах. Ще ти дам всичко, което имам. Истинското ми име е Гед. То е твое, за да го пазиш.
Беше се изправил и й подаваше един полукръг от пробито и изваяно сребро:
— Нека да съединим пръстена.
Тенар го пое от ръката му. Махна от шията си сребърната верижка и изхлузи другата половина от нея. Постави двете части върху своята длан, така че счупените ръбове се съединиха и пръстенът стана цял.
Тя не вдигна лице. Само каза:
— Ще дойда с тебе.
10. ГНЕВЪТ НА МРАКА
При тези думи мъжът на име Гед сложи ръка върху нейната, която държеше счупения талисман. Тя се стресна, вдигна глава и го видя зачервен от живот и ликуване, усмихнат. Това я разтревожи и уплаши.
— Ти направи и двама ни свободни — каза той. — Сам никой не постига свободата. Хайде, нека не губим повече време, докато все още го имаме. Покажи ми отново пръстена за малко.
Тенар бе скрила сребърните половини, но по негова молба пак ги показа на дланта си. Счупените
