— Ти дори не я готвиш? Ядеш я жива!
Момичето отказа да гледа към него, докато Гед, със сконфузено лице, но невъздържано продължи да отваря черупките една след друга.
Като свърши, той приближи до лодката в пещерата. Тя лежеше с носа напред и няколко трупи от плавей я крепяха на пясъка. Снощи Тенар възприе лодката с недоверие, без да разбира какво е това. Бе много по- голяма, отколкото си представяше лодките, три пъти по-дълга от собствения й ръст. Беше пълна с предмети, чието предназначение й бе неизвестно и й изглеждаше заплашително. От двете страни на предната част (която ние наричаме нос) личеше по едно изрисувано око. И в своя полусън Тенар имаше усещането, че лодката се взира в нея.
Гед известно време рови и се върна с пакет черен хляб, добре завит, за да се запази сух. Предложи й голямо парче.
— Не съм гладна. Той погледна свъсеното й лице. Остави хляба настрани, зави го както преди и седна на входа на пещерата.
— Приливът ще се отдръпне след около два часа. После ще можем да тръгнем — каза Гед. — Ти прекара неспокойна нощ. Защо сега не поспиш?
— Не ми се спи.
Той не отвърна. Седеше, обърнат в профил към нея, кръстосал крака в мрачната арка на скалите. Отвъд него се виждаше светло бушуващото, развълнувано море, както тя го наблюдаваше вътре от пещерата. Магьосникът не помръдваше. Беше застинал като самите скали. От него се излъчваше неподвижност, както пуснат във водата камък отделя кръгове. Мълчанието му не беше безсловесност, а нещо само за себе си, като мълчанието на пустинята.
Дълго след това Тенар се изправи и приближи до входа на пещерата. Той не помръдваше. Тя се взря в лицето му. То изглеждаше бакърено, неподвижно, тъмните му очи не бяха затворени, но сведени надолу, устата — успокоена.
Беше толкова далеч от нея, колкото самото море.
Къде ли се намираше сега? По какви пътища на духа се бе устремил? Тенар никога не би могла да го последва.
Накарал я беше да тръгне след него. Беше назовал името й и тя покорно се отзова на повикването, както малкият, див пустинен заек дойде от мрака при него. И ето че сега, когато притежаваше пръстена, сега, когато Гробниците бяха в развалини и тяхната жрица отрекла се завинаги, той не се нуждаеше от нея и отиваше някъде, където тя не можеше да го последва. Гед я бе измамил и щеше да я изостави в отчаяние.
Тенар протегна ръка и с рязко движение издърпа от колана му малкия стоманен нож, който му бе дала. Той помръдна не повече от ограбена статуя.
Острието на ножа беше дълго около четири инча, от едната страна наточено. Бе миниатюрен нож за жертвоприношения. Представляваше част от одеянието на Жрицата на Гробниците, което тя трябваше да носи заедно с обръча с ключовете, един пояс от конски косъм и някои други атрибути, чието предназначение не й беше известно. Никога не бе използвала ножа за нищо, освен че в един от танците при новолуние го хвърляше и улавяше пред трона. Харесваше и този танц. Беше див, без никаква музика, само тактът на собствените й нозе. Случвало и се бе да пореже пръстите си, когато го изпълняваше, докато овладя умението винаги да улавя дръжката му. Малкото острие бе достатъчно, за да пререже един пръст до кокала или пък артериите на врата. Тя ще продължи да служи на своите Повелители, въпреки че те я бяха предали и отхвърлили. Те ще напътят и водят ръката й в последното действие на мрака. Те ще приемат жертвата.
Тенар се отправи към мъжа, криейки ножа отзад, зад хълбока си. Както бе застанала така, той бавио повдигна лице и я погледна. Имаше вид на човек, който се завръща много отдалеч и е станал свидетел на ужасни неща. Лицето му бе спокойно, но изпълнено с болка. Когато я погледна и започна да я вижда все по-ясно, изразът му се избистри. Най-сетне продума:
— Тенар — като за поздрав и протегна длан да докосне ивицата пробито и ваяно сребро на китката й.
Направи го, сякаш да си вдъхне увереност, доверчиво. Не обърна никакво внимание на ножа в ръката й. Погледна встрани към вълните, които се надигаха издълбоко към скалите, и произнесе с усилие:
— Време е… Време е да вървим. При звука на неговия глас гневът я напусна. Почувства се уплашена.
— Ще ги оставиш зад себе си, Тенар. Сега ще поемеш свободна — каза той, изправяйки се с ненадейна жизненост и пристегна отново наметката си. — Помогни ми за лодката. Тя е поставена върху трупи като валове. Така, блъскай… пак. Така, така, достатъчно. Бъди готова да влезеш вътре, когато ти кажа: „Скочи!“ Това място подвежда при отплаване. Още веднъж. Ето! Скачай! — и прехвърляйки се след нея, Гед я прихвана да не загуби равновесие, постави я на дъното на лодката, закрепи се с разкрачени крака, изправи се с греблата и оттласна корпуса навътре по една отливна вълна отсам скалите, покрай носа, който бучеше, окъпан в пяна.
Щом излязоха от плитчините, той прибра греблата и стъпи до мачтата. Когато вече се намираше в лодката, тя и се стори твърде малка на фона на морето.
Гед вдигна платното. Всички приспособления изглеждаха продължително, силно износени, въпреки че избелялото червено платно бе много внимателно закърпено и лодката бе съвсем чиста и спретната. Те бяха като своя господар — доста пътували, видели сурово посрещане.
— Ето че сега — каза той, — сега сме далеч, сега сме на чисто, отпътувахме напълно, нали, Тенар? Не чувстваш ли?
Тя наистина го почувства. Една тъмна ръка беше отпуснала сърцето й от доживотната си прегръдка. Но не изпитваше радостта, която бе усетила в планините. Захлупи глава с длани и заплака, бузите й станаха солени и мокри. Плачеше за годините, загубени във веригите на ненужно зло. Плачеше от болка, защото бе свободна.
Започваше да разбира колко е трудна свободата. Свободата е тежък товар, бреме, огромно и странно, което духът не може да схване. Тя не е лека. Не е дар, който получаваш, а избор, който правиш, и изборът може да се окаже суров. Пътят води нагоре към светлината, но съсипаният пътник може никога да не достигне неговия връх.
Гед я остави да се наплаче и не й каза нищо за утеха. Не проговори той и когато сълзите й спряха и тя седна, взряна назад в ниската синя земя на Атуан. Лицето му беше сурово и бдящо, сякаш стоеше сам. Следеше платното и управлението, бърз и мълчалив, като гледаше все напред.
В следобедните часове той кимна вдясно от тях по посока на слънцето, накъдето плаваха сега:
— Това е Карего-Ат.
И Тенар проследи ръката му, съзирайки в далечината очертанията на възвишения, които се сливаха с облаците — големия остров на Бога-крал. Зад тях Атуан вече не се виждаше. Тежко й беше на душата. Слънцето пулсираше в очите й като златно чукче.
Следобедната им закуска бе сух хляб, пушена сушена риба, която се стори на Тенар с противен вкус, и вода от бурето на лодката, което предишната вечер Гед напълни от един извор на Облачния нос. Зимната привечер скоро спусна своята прохлада над морето. Някъде на север те зърнаха слаби отблясъци от жълтите огньове в далечните селища на Карего-Ат. Двамата потънаха в омарата, надигнала се от вълните, и останаха сами в звездната нощ, в дълбоките води.
Тенар се бе свила на кърмата. Гед лежеше на носа, използвайки бурето за вода като възглавница. Лодката се движеше равномерно, ниските вълни леко се плискаха от двете и страни, макар че вятърът съвсем неуловимо полъхваше от юг. Тук, на открито, далеч от скалистите брегове, морето бе съвсем тихо; едва нашепваше само когато досегнеше лодката.
— Щом духа южен вятър, лодката на север ли се движи? — запита Тенар, шепнейки по подобие на морето.
— Да, ако не променим курса. Но аз съм изпратил в платната й магически вятър в западна посока. До утре сутринта ще излезем от каргадските води. Тогава ще я оставя да плава по естествения вятър.
— Тя може ли да се самонасочва?
— Може — отвърна сериозно Гед. — Ако се напъти правилно. Не й е необходимо много. Била е в
