е сърцето на света. В крепостта Хавнър е положен мечът на Ерет-Акбе, там стои тронът на Сериад, на Акамбар, на Махарион. Вече осемстотин години сърцето на света е празно! Ние имаме корона, а нямаме крал, който да я носи. Притежаваме Загубената руна, Руната на кралете и Руната на мира, които са ни възвърнати, но имаме ли мир? Нека на трона се възцари крал и отново ще намерим покой, и дори в най- далечните разливи магьосниците ще практикуват своите умения необезпокоявани, ще има ред и време за всички неща.
— Така е — намеси се Повелителят на ръката, слаб и подвижен човек, скромен в обноските си, с ясни и внимателни очи — Съгласен съм с теб, Певецо. Защо да се чудим, че чезне магията, щом всичко останало е объркано? Когато стадото се заблуди, нима само нашата черна овца ще се завърне в кошарата?
Повелителят на вратата се засмя на това, но нищо не каза.
— И тъй, според всички нас — започна Върховният жрец — оказва се, че няма нищо особено тревожно или ако има, то е в слабото или недобро управление на тези земи, при което всички изкуства и висши умения на хората се забравят. С туй аз до голяма степен съм съгласен. Наистина, тъкмо защото Югът е почти откъснат от мирната търговия, ни се налага да разчитаме на слухове. А кой разполага със сигурни данни от Западния разлив освен тези от Нарвидуен? Ако корабите плаваха и се завръщаха благополучно както едно време, ако всички краища на Землемория бяха сплотени, щяхме да знаем какво става и в най- отдалечените места. Това щеше да ни позволи да вземем мерки и аз мисля, че сме длъжни. Защото, повелители мои, когато Енладският принц твърди, че е изрекъл словата на Сътворение в заклинание, обаче смисълът му е убягнал в момента на изричането, когато Повелителят на градежа твърди, че страх се таи в корените, но няма да каже нищо повече — нима това са нищожни основания за тревога? Бурята, когато се задава, е само облаче на хоризонта.
— Винаги виждаш нещата откъм черната им страна, Ястребе — произнесе Повелителят на вратата. — Нека приемем, че предположението ти е невярно.
— Не зная. Силата отслабва. Липсва решителност. Слънцето потъмнява. Имам чувството, повелители мои, имам чувството, че всички ние, които седим тук и приказваме, сме смъртно наранени, и както говорим ли, говорим, кръвта ни бавно изтича от вените.
— И ти си решил да предприемеш нещо.
— Да — кимна Върховният жрец.
— Е, добре, могат ли совите да спрат Ястреба да полети? — рече Повелителят на вратата.
— Но къде би отишъл? — попита Повелителят на промените. А този на песните му отговори:
— Да открие нашия крал и го доведе на трона! Върховният жрец го погледна изпитателно, ала каза само:
— Ще отида там, където е бедата.
— На юг или запад — поясни Повелителят на вятъра.
— И на север или изток, ако стане нужда — добави Повелителят на вратата.
— Но ти си нужен тук, Върховни — обади се Повелителят на промените. — Наместо да бродиш в безпросветно дирене сред неприятелски народи и чужди морета, не е ли по-разумно да останеш тука, дето магията е силна, и с помощта на своето изкуство да разбереш къде се крият злината и безпорядъкът?
— Изкуството не ми помага — отвърна Върховният жрец. В гласа му имаше нещо, което накара всички да се обърнат към него отрезвени и разтревожени. — Аз съм наставник на Роук. И не го напускам лесно. Бих искал да има съгласие между вашите мисли и моите. Сега обаче няма надежда за това. Решението принадлежи на мене. И аз ще трябва да замина.
— Ние се покоряваме на твоето решение — каза Повелителят на призоваването.
— Тръгвам сам. Вие сте Съветът на Роук, а той не бива да бъде разцепван. При все туй ще взема със себе си един човек, ако получа неговото съгласие — и погледна към Арен. — Вчера ти пожела да ми служиш. Повелителят на градежа снощи спомена: „Не случайно попада човек на бреговете на Роук. Не случайно синът на Моред е носителят на тази вест.“ И ни дума повече не поиска да промълви той оная нощ. Затова, Арен, обръщам се към тебе — ще тръгнеш ли с мен?
— Да, повелителю — отвърна с пресъхнало гърло Арен.
— Принцът, твоят баща, за нищо на света не би ти разрешил да поемеш по този гибелен път — забеляза рязко Повелителят на промените и после се обърна към Върховния жрец: — Момъкът е млад и не владее изкуството на магията.
— Моите години и моите заклинания са достатъчни за двама ни — отговори сухо Ястреба. — А що се отнася до баща ти, какво ще кажеш, Арен?
— Баща ми щеше да разреши.
— Откъде знаеш? — запита Повелителят на призоваването.
Арен не разбираше накъде се иска от него да тръгне, нито кога, нито защо. Бе смутен и засрамен в присъствието на тези сериозни, честни мъже, внушаващи страх. Ако му бе останало време да помисли, не би казал нищо. Но време нямаше. Върховният жрец се обърна към него:
— Тръгваш ли с мен?
— Когато баща ми ме изпроводи насам, ето какво ми рече: „Страхувам се, че на света настъпват тъмни времена, времена на опасност. Изпращам теб, а не друг вестоносец, защото ти ще можеш да отсъдиш дали да потърсим помощ от Острова на мъдреците, или на тях да предложим помощта на Енладите.“ И тъй, ако съм нужен — ето ме.
Забеляза как Върховният жрец се усмихна. Огромна доброта се разля в усмивката му, макар и за кратко.
— Виждате, нали? — обърна се той към седмината жреци. — Възможно ли е годините и уменията да добавят нещо към това?
Арен почувства, че гледат към него одобрително, но и някак със замислени или учудени очи.
Думата взе Повелителят на призоваването, извитите му вежди се изтеглиха в смръщена гримаса:
— Не те разбирам, повелителю. Решен си да заминеш — добре! Цели пет години стоиш заключен тук като в клетка. Ала преди винаги си бил сам, тръгвал си сам. И ето че сега с другар — защо?
— Преди никога не съм се нуждаел от помощ — каза Ястреба с нотка на заплаха или ирония в гласа си. — А и днес намерих другаря, от когото се нуждая.
Беше придобил някак опасен вид и Повелителят на призоваването не зададе повече въпроси, макар че остана намръщен.
Но ето че Повелителят на билките, с неговите спокойни очи и мургаво лице, като мъдър, търпелив бивол бавно се надигна от мястото си и застана във внушителна поза.
— Върви, повелителю — произнесе той. — Вземи този момък със себе си. И нека нашето доверие те съпровожда.
Един след друг и останалите дадоха своето съгласие и се оттеглиха сами или по двама, докато от седмината остана едничък Повелителят на призоваването.
— Ястребе — започна той, — не искам да оспорвам твоето решение. Само ще ти кажа: ако са се появили неравновесие и заплаха от огромна злина, тогава може би ще трябва да се отиде и отвъд Уотхорт или Западния разлив, или дори отвъд края на света. Дали там, където ще трябва да отидеш, можеш да вземеш и своя спътник, ще бъде ли справедливо към него?
Застанали бяха на разстояние от Арен и Призователят говореше със снижен глас, обаче Върховният жрец отвърна открито:
— Справедливо е.
— Не казваш всичко, което знаеш — рече Призователят.
— Щях да ти кажа. Но не зная нищичко. Само долавям много неща.
— Позволи ми да те последвам.
— Някой трябва да охранява входа.
— Повелителят на вратата го прави.
— Не само входа на Роук. Остани тук и следи дали е светъл изгревът и кои преминават през каменната стена, накъде сочат лицата им. Появил се е пролом, Торион, появило се е разкъсване, рана и нея отивам да търся. Ако аз се загубя, може би ще я откриеш ти. Ала почакай. Моля те, почакай ме.
Беше заговорил на Древната реч, езика на Сътворението, на който се изричат истинските заклинания и се гради върховната магия. Но в разговор той се използва много рядко освен между драконите.
