отблъсне всеки, но не успяваше. Липсваше й необходимата сила.
— Кой е? Кой е там? О, миличка, о, миличкото ми дете, малкото ми изгоряло детенце, хубавицата ми, какво те води насам? Тя къде е, къде е майка ти ? И тя ли е тук? Нима е дошла? О, не влизай, не влизай, миличка. Над мене тегне проклятие, той хвърли проклятие над старата жена, не ме приближавай!
Мос плачеше. Момичето протегна длан да я погали:
— Студена си — рече то.
— Ти си като огън, детето ми, ръката ти ще ме изгори. О, не гледай към мене. Той направи така, че плътта ми да гние, да съхне и пак да гние, ала не ми дава да издъхна. „Ще ги докарам в Ри Алби“ — казва. Опитвах се да умра, опитвах, но онзи ме държи тук, жива ме държи въпреки волята ми. Не ме оставя да умра, о, искам да умра.
— Не трябва да умираш — свъси вежди Теру.
— Дете — прошепна старата жена, — миличка, назови ме с истинското ми име.
— Хатха — каза момичето.
— Ох, знаех си аз… Освободи ме, миличка!
— Трябва да почакам — обясни детето. — Докато те дойдат.
Знахарката почувства облекчение. Дишането й стана по-леко.
— Кой трябва да дойде, миличка?
— Моите хора.
Едрата, студена длан на старицата лежеше като сноп съчки в нейната ръка. Тя я държеше здраво. Стъмни се и навън, и вътре в къщурката. Хатха, наричана Мос, заспа. Тогава детето, седнало край леглото й, с една кацнала наблизо кокошка, също заспа.
Когато съмна, се появиха няколко мъже.
— Хайде, кучко, ставай! — кресна онзи и Тенар се изправи на колене и ръце. Той се разсмя:
— Изправи се цялата! Умна кучка си ти, нали можеш да ходиш на задните си крака? Ха тъй! Направи се на човек. Хайде сега да вървим.
Ремъкът бе още около врата й и мъжът я дръпна за него. Тя го последва.
— А сега ти ще я водиш — каза онзи и ето че я поведе другият, когото вдовицата обичаше, но вече не си спомняше името му.
Всички излязоха на светло. Каменната врата се разтвори да ги пусне и пак се затвори след тях.
Главатарят ги следваше отблизо — нея и другия, който дърпаше ремъка. Останалите трима-четирима мъже крачеха подире им.
Полята бяха посивели от роса. Планината се издигаше тъмна върху фона на бледото небе. Птиците сред овощните градини и храстите подемаха песните си все по-високо и по-високо.
Най-сетне дойдоха до края на света и повървяха още малко, докато пред тях се изпречиха само голи и стръмни скали. Имаше някаква следа в скалата и тя се загледа в нея.
— Ето че Ястреба може да я блъсне, а после и сам да полети — рече онзи.
Развърза ремъка от шията й:
— Върви да застанеш на ръба.
Тенар тръгна по следата в камъка и застана на ръба, Под нея беше небето и нищо друго, над нея — същото.
— И ето, сега Ястреба ще я блъсне — изръмжа мъжът. — Но може би тя ще иска да каже нещо преди това. Има толкова неказани неща. С жените винаги е така. Имаш ли да кажеш нещо, лейди Тенар?
Тя не можеше да говори, ала посочи с ръка към небосвода над морската шир.
— Албатрос — каза онзи.
Вдовицата високо се разсмя.
Сред потоци от светлина, откъм небесната врата идеше дракон и люспестото му тяло оставяше зад себе си огнена диря. Тогава Тенар проговори.
— Калесин! — извика тя, обърна се, хвана Гед за ръката и го дръпна към скалата.
Огнената вихрушка прелетя над тях. Люспите на дракона стържеха, въздухът свистеше под разперените му криле и ноктите му се забиха като остриета в камъка.
Вятърът духаше откъм морето. Мъничък магарешки бодил, израснал в скалната пукнатина, се кланяше ли, кланяше на вятъра досам ръката на Тенар.
До нея беше Гед. Бяха се сгушили един до друг, с гръб към залива. Пред тях стоеше драконът.
Той ги погледна странично с продълговатото си жълто око.
Ястреба му заговори със сипкав, разтреперан глас на драконовия език. Тя разбра думите. Гед казваше само:
— Благодарим ти, Първородни.
Калесин се обърна към Тенар и запита с могъщия си глас, който наподобяваше удар на гонг:
— Аро Техану?
— Детето! — извика вдовицата. — Теру!
Тя скочи и се втурна да търси момичето. Видя го да приближава към дракона, вървейки по ръба на скалата между планината и морето.
— Не тичай, Теру! — провикна се Тенар, но малката я беше забелязала и тичаше право към нея. Те се хвърлиха в обятията си.
Гостът извърна своята огромна рижаво-черна глава, за да ги види и с двете си очи. Ноздрите му, големи като котли, бълваха огън и дим на кълба се виеше от тях. Горещината, която излъчваше неговото тяло, разсея студения морски вятър.
— Техану — кача драконът. Детето се обърна и го погледна.
— Калесин — каза то.
Тогава Гед, който още стоеше на колене, се изправи, макар че трепереше, и се хвана за ръката на Тенар да се подпре. Засмя се.
— Сега разбирам кой те е повикал, Първородни! — рече той.
— Аз го повиках — промълви детето. — Не знаех какво друго да направя, Сегой.
Теру продължаваше да гледа към дракона и да говори на драконовия език с думите на Сътворението.
— Добре си сторила, дете — каза Калесин. — Отдавна те търся.
— Ще вървим ли сега? — попита Теру. — При другите, от другата страна на вятъра?
— Готова ли си да оставиш тези двамата?
— Не — отвърна детето. — Не могат ли да дойдат и те?
— Не могат. Техният живот е тук.
— Ще остана с тях — рече то и леко въздъхна.
Драконът се обърна настрани и изригна като вулкан — може би смях, може би презрение, може би радост или гняв:
— Ха!
После отново погледна към момичето:
— Това е добре. Имаш още работа да вършиш тук.
— Зная — отговори то.
— Ще се върна да те взема — каза Калесин. — Когато му дойде времето.
А на Гед и на Тенар:
— Давам ви своето дете, както един ден вие ще ми дадете вашето.
— Когато му дойде времето — обеща Тенар.
Калесин леко се поклони с огромната си глава. Издължените му устни, оголили остри като саби зъби, едва помръднаха по крайчетата.
Гед и Тенар заедно с Теру се отдръпнаха, за да направят път на дракона, който се извърна, влачейки люспесто тяло по ръба на скалата. Стъпваше внимателно с ноктестите си ходила. Сетне присви черните си бедра подобно котка и се оттласна напред. Разперените му криле, пурпурни на утринната светлина, изплющяха, люспестата му опашка пропълзя, съскайки по камъните — и той отлетя, изчезна: като чайка, като лястовица, като мисъл.
На неговото място останаха обгорени парчета плат, кожа и разни други неща.
