— Какво правиш, Зед?
— Господарю Рал — отвърна Кара тихичко точно зад гърба му, — май дядо ти е откачил.
Зед се обърна и изгледа Ричард и Кара, които стояха на прага. Вълнистата бяла коса на стареца, която стърчеше във всички посоки, леко оранжевееше на светлината на свещите, но при всяко проблясване на светкавицата ставаше бяла като сняг.
— Малко сме заети точно в момента, момчето ми.
В средата на стаята Ничи висеше във въздуха над една масивна маса. Ричард примигна, за да се увери, че наистина вижда това, което му се стори, че вижда. Краката й бяха отделени на цяла педя от плота. Тя стоеше неподвижна във въздуха.
Колкото и невъзможно и смайващо да изглеждаше това, не то беше най-ужасното. Върху масата беше начертан магически символ, наречен Милостта. Май беше изобразен с кръв. Над самия знак, подобно на завеса около Ничи, бяха увиснали неподвижни линии. Ричард не за пръв път виждаше магьосник да чертае магически символ, така че беше убеден, че може да вярва на очите си — макар че точно подобна картина срещаше за пръв път.
Изключително сложният символ от сияещи зелени линии висеше във въздуха като триизмерна фигура.
Ничи, неподвижна като статуя, се носеше в средата на тази сложна геометрична фигура. Изящните й черти сякаш се бяха вкаменили. Едната й ръка беше леко повдигната. Пръстите на другата, спусната покрай тялото й, бяха разперени. Стъпалата й не бяха хоризонтални, като на изправен човек, а бяха увиснали като при скок. Пищната й руса коса бе леко повдигната, сякаш насред скока й във въздуха се бе отлепила от главата й, точно преди краката й да докоснат земята… и точно в този миг нещо я бе превърнало в камък.
Не изглеждаше съвсем жива.
Четвърта глава
РИЧАРД, ОСТАНАЛ БЕЗ УМА И ДУМА, гледаше как Ничи се рее във въздуха над масивната маса, заобиколена от кръстосващи се геометрични линии, които пулсираха в зелено край нея. По тялото й не потрепваше нито фибра. Сякаш изобщо не дишаше. Сините й очи бяха втренчени в далечината, без да мигат, като че взрени в свят, достъпен само за тях. Познатите й изящни черти изглеждаха като консервирани на фона на зеленикавата светлина, която струеше от опасващите я линии.
Ричард си помисли, че прилича повече на мъртва, отколкото на жива — като труп в ковчег точно преди да бъде положен в земята.
Гледката беше едновременно невъзможно красива и дълбоко разтърсваща. Ничи приличаше на безжизнена статуя от плът и светлина. Кичури руса коса бяха застинали на плавни вълнички, дори отделни дълги косми бяха спрели неподвижно във въздуха. Ричард имаше чувството, че тя всеки миг ще се строполи върху масата.
В един момент установи, че е престанал да диша, и си пое дълбоко дъх.
Сякаш в унисон с бушуващата сила ка светкавиците отвъд прозорците, въздухът в стаята пращеше от енергията, съсредоточена в тази изключително — дори за нетренираното око на Ричард — сложна магия. Именно това необичайно състояние на въздуха бе привлякло вниманието му и го бе подмамило да напусне малката читалня.
Ричард по никакъв начин не можеше да си обясни случващото се, не можеше да разбере какво е наложило използването на подобен род магия. Мигновено бе запленен от нея, но в същото време се чувстваше и разочарован, понеже всичките тези неща му бяха доста далечни. Преди всичко обаче гледката му се струваше някак зловеща и плашеща.
Тъй като бе израсъл в Западната земя, където магията бе непозната, понякога се чудеше какво ли е пропуснал — особено в моменти като този, когато се чувстваше безнадеждно невеж. В други случаи обаче, както при залавянето на Калан, изпитваше дълбока омраза към магията и му се искаше никога да не му се бе налагало да се сблъсква с нея.
Верните последователи на Императорския орден биха намерили цинично задоволство в подобни хладни мисли по отношение на магията, родени от Господаря Рал.
Въпреки че бе израсъл далеч от всяка магия, с течение на времето Ричард беше принуден да научи едно-друго за нея. най-малкото, поне беше наясно, че Милостта, начертана под Ничи, е мощно средство, използвано от хората, родени с дарбата. Знаеше още и че изобразяването на този символ с кръв се прави рядко и само в изключително сериозни случаи.
Докато оглеждаше искрящите кървави нишки, които очертаваха Милостта, Ричард забеляза нещо, от което косъмчетата по тила му настръхнаха. Едното стъпало на Ничи бе повдигнато точно над центъра на Милостта — онази част, която представляваше светлината на Създателя, откъдето извираше не само животът, но и лъчите, изобразяващи дарбата, която минава през живота, през воала и накрая отива във вечността на Отвъдния свят.
Другото й стъпало беше застинало на сантиметри над масата, извън най-външния обръч на символа — над онази част, която представляваше Отвъдния свят.
Ничи висеше между света на живота и света на смъртта. За Ричард беше ясно, че това не е нещо обичайно.
Плъзна поглед отвъд стряскащата гледка на реещата се в пространството Ничи и различи в сенките силуетите на Натан и Ан, които сегиз-тогиз биваха осветявани от светкавици — заприличаха му на призраци, които ту се скриваха, ту се появяваха. Двамата също бяха вперили очи в издигнатата над сияйното заклинание Ничи.
Зед, вдигнал ръка на кокалестия си хълбок, докато с другата се почесваше по голобрадото лице, бавно заобиколи масата и огледа внимателно набъбващата и все по-сложна плетеница от светещи зелени линии.
Отвъд високите прозорци светкавиците продължаваха да блестят ослепително, но тътенът на гръмотевиците бе заглушен от дебелите стени на Кулата. Ричард се вгледа в лицето на Ничи.
— Тя… добре ли е?
Зед го изгледа така, сякаш напълно бе забравил за присъствието му в стаята.
— Моля?
— Питах дали е добре?
— Откъде да знам? — повдигна вежди Зед.
Ричард разпери ръце и ги остави да се отпуснат безпомощно покрай тялото му, невярващ и изумен.
— Нима не си ти този, който я постави в това положение, Зед?
— Не съвсем — пророни Зед и пристъпи напред, като разтъркваше длани една в друга.
Ричард се приближи към масата под Ничи.
— Какво става тук? Ничи добре ли е? В опасност ли е? най-сетне Зед го погледна и въздъхна.
— Не сме съвсем сигурни, момчето ми.
Натан се измъкна от сенките и се приближи до масата, обляна от зеленикава светлина. В тъмносините очи на Пророка се четеше недвусмислена тревога. Разпери ръце в успокоителен жест, дългата му бяла коса обърса раменете му, които се повдигнаха леко.
— Надяваме се, че е добре, Ричард.
— Нищо й няма — увери го Ан, която бе пристъпила зад Натан.
Широкоплещестият Пророк се надвеси над нея. С непретенциозната си вълнена рокля и посребряла коса, събрана на тила на хлабав кок, край Натан тя изглеждаше още по-скромно облечена. Ричард си помисли, че всъщност почти всеки би изглеждал скромно в сравнение с Натан.
Ричард вдигна ръка към гнездото от геометрични линии, които опасваха Ничи.
— Какво е това?
— Верификационна мрежа — отвърна дядо му.
— Верификационна ли? — свъси чело Ричард. — Че какво проверява?
— Лавинния огън — отвърна мрачно Зед. — Опитваме се да разберем как точно работи едно лавинообразно събитие, за да намерим начин да преобърнем процеса.
