Жената, която обичам, моята съпруга, е отвлечена от Сестрите на мрака и животът и е заличен посредством формулата на лавинния огън. Сега огънят прогаря живота на всички, които са я познавали, и постепенно ще опожари всичко живо. — Посочи статуйката „Дух“. — Издялах това от духа на твоята внучка, Зед. За нея това бе изключително ценна вещ. Оставила я е там, върху каменния олтар, обляна в кръвта и. Искам да си върна Калан.
Нужна ми е помощ. Нито Ничи, нито Кара си спомнят Калан, но и двете осъзнаха, че това е така заради въздействието на описаните в тази книга, „Лавинен огън“, неща, а не, защото Калан не съществува. Всички вие сте загубили по нещо изключително ценно, което си е отишло от вас заедно със спомена за Калан. В живота на всеки от вас е зейнала яма, която не би могла да бъде запълнена по никакъв друг начин. Загубили сте един от най-добрите…
Изречението му увисна насред думата. Буцата в гърлото му не му позволяваше да каже нищо повече. По масата покапаха сълзи.
Ничи пристъпи към него и вдигна ръка на рамото му.
— Всичко ще се оправи, Ричард. Не се притеснявай, ще си я върнем.
Кара също го утеши с приятелска ръка на рамото.
— Наистина, Господарю Рал. Ще я върнем на всяка цена.
Той кимна, още не можеше да говори, пък и брадичката му трепереше.
— Ричард, надявам се не се съмняваш, че втори път няма да те предадем — надигна се Зед. — С теб сме. Имаш думата ми на Първи магьосник.
— Предпочитам да ми дадеш дума като мой дядо.
— Разбира се, момчето ми, то се знае — усмихна се през сълзи Зед.
— И моята шпага е готова за бой, момчето ми — скочи Натан.
Ан го изгледа изпод вежди.
— Твоята шпага ли? Това пък какво означава?
— Ами така, де, нали разбираш… — Натан вдигна ръка във въздуха и описа широка дъга. — Означава, че ще се включа в битката, за да възтържествува доброто.
— Да възтържествува доброто! Вижда ми се по-полезно просто да помогнеш да открием Калан.
— Ама и ти си една, жено…
— От теб ли се научи да се изразява така? — Ан възмутено изгледа Зед. — Преди да прекарате известно време заедно, никога не ми е говорил на „жено“.
— А, нямам нищо общо — невинно повдигна рамене Зед.
Ан изфуча първо към единия магьосник, после към другия, накрая се обърна усмихната към Ричард.
— Спомням си деня на раждането ти, Ричард. Беше мъничка топчица, изпълнена с живот, скътана в прегръдката на майка си. Тя толкова се гордееше с теб, беше ужасно щастлива, че плачеш така силно. Така де, сигурна съм, че и сега би се гордяла с теб ужасно много. Както всички нас, Ричард.
— Право казваш — отри носа си Зед.
— Ако имаш сили да ни простиш — додаде Ан, — с удоволствие бихме ти помогнали да се пребориш с тази заплаха. А лично за себе си определено мога да твърдя, че с най-голямо усърдие бих се погрижила за онези Сестри.
Ничи стисна Ричард за ръката.
— Май ще трябва да хвърляме чоп за това. Мисля, че всеки от нас с удоволствие би се заел с тази задача.
— Да бе, ти нали вече си направи кефа — надвеси се към нея Кара. — Нали уби Сестра Тови!
Шейсет и седма глава
РИЧАРД СТОЕШЕ НА НАСИПА, вдигнал единия си крак на ниския парапет, загледан към обления в слънчева светлина Ейдиндрил в подножието на планината. Над долината се стелеха пухкави облаци.
Зед се приближи в гръб и застана до него, като остави погледа си да се рее свободно.
— Не мога да си спомня Калан — рече накрая. — Колкото и да се мъча, нищо не се получава.
— Знам — отвърна Ричард, без да извръща глава.
— Но след като е твоя съпруга, съм сигурен, че е удивителна жена.
— Виж, тук си съвсем прав — не можа да сдържи усмивката си Ричард.
Зед вдигна кокалестата си ръка на рамото на внука си.
— Ще я намерим, момчето ми. Ще ти помогна. Ще я намерим — обещавам ти.
Грейнал в усмивка, Ричард прегърна дядо си.
— Благодаря ти, Зед. Наистина ще ми е нужна помощта ти.
— Започваме веднага — вдигна пръст във въздуха магьосникът.
— Напълно ме урежда. Първата ми задача е да си върна меча.
— О, мечът! Мечът не е толкова важен. Той е просто средство. Оръжието е Търсачът, а за всички е напълно ясно, че Търсачът си ти.
— Като го спомена, Зед… виж, доста мислих и като че ли съм склонен да приема, че Шота не поиска меча ми от егоистични съображения в замяна на информацията, която ми даде.
— И как стигна до този извод?
— Ами, Мечът на истината черпи сили от дарбата ми. Когато използвам дарбата си, както онзи ден, когато бяхме в библиотеката и аз се зачетох в пророческата книга, дарбата ми отключва реалната възможност да призове звяра на Джаганг при мен.
Зед поглади голобрадото си лице.
— Да, предполагам, че наистина е така. Може би в известен смисъл мечът не е бил твоя защита. — Смръщи чело и изгледа строго Ричард. — Но тя го даде на Самюъл! Той е най-обикновен крадец!
— И какво открадна, откакто мечът е у него?
Зед го изгледа изпод вежди.
— Какво открадна ли? Ами, не знам. Накъде биеш?
— Той едва не уби една от Сестрите на мрака, взе кутията на Орден, която тя бе откраднала, като по този начин попречи на Сестрите да се сдобият с всичките три кутии и да се възползват от магията на Орден.
Зед сбърчи чело още по-мрачно.
— И как мислиш, какво би направил този мизерен крадец с кутията?
— Не знам — сви рамене Ричард, — но поне ни спечели малко време. Вече можем да тръгнем след него и да попречим на Сестрите да се сдобият с трите кутии — поне това.
Зед се почеса по бузата и изгледа косо внука си.
— Защо ли ми напомня за предния път…, когато Мрачният Рал се опитваше да се добере до последната кутия…
— Какво имаш предвид?
— А, нищо — сви рамене Зед. — Само си говоря.
— И какво по-точно казваш?
— Ами само това, че ми напомня за последния път. — Зед плесна Ричард по рамото. — Е, да вървим, Рика е готова с вечерята. Първо да се нахраним добре, а после идеите сами ще дойдат и ще съставим подробен план за действие.
— Звучи страхотно.
— Откъде знаеш? Още не съм ти казал какво е сготвила.
— Не, просто имах предвид… Все едно. Да вървим.
Информация за текста
© 2005 Тери Гудкайнд
© 2005 Невена Кръстева, превод от английски
