Иван Грозев
Иксклетън — Великият меч
1 глава
Легендата
„Говори се — това започнало отдавана, във времената на древните лютисри, изчезнали много преди ние да се появим. Минали са хилядолетия, но делото на този велик народ ще се помни вовеки. Не са ясни началото, появата на лютисрите, но съзнаваме едно — най-ранната ни информация започва и свършва с Легендата…“
Тишина и възрастен глас редящ старинни слова, и думи, леещи се волно, прилични на разпенените води на поток, и реч — мека, мелодична:
— Началото е в древните времена, мои малки слушатели. В ера, далеч преди появата на нашия вид, по земята бродели чудовища. Легендата разказва, че еволюцията не се развивала добре. Ужасяващи, грозни и мръсни същества скитали в търсене на живот за унищожение. Легендата рязко е прекъсната. И започва се с история на времената, когато лютисрите покорили ширещото се зло и прекроили света в шарките на доброто. Встъплението е красиво, но авторът въвежда: „… Смърт! Смърт!…“ — дава ни е информация за времената, когато великите завоевателства са преминали и лютисрите измират наред. Оставал златният град със заглъхващия живот…
„Древните са били велики със своите градове от скъпоценни материали и непобедими мечове. Но не са имали врагове — до един момент. Нещо ги е унищожавало, поваляло сградите им в пламъци и разкъсвало труповете им…“
Старият глас редеше своите мелодични слова:
— За врага сме наясно само, че е бил чудовищно жесток. Доказателствата лежат погребани от хилядолетия в земните надра — разрушени, древни градове. … Лютисрите събрали сили в последното си укрепление. Древни магове и ковачи, с дни, втъкавали заклинания в сребърна матрица — майката на велик меч. Металът му бил от тридесет различни сплави, говори се дори, че към сместа била добавена магическата кръв на нейните създатели. Месеци минали преди сплавта да изстине, но в денят, когато злото наобиколило Ратерот, над златните стени се чул матовият рог на крал Арнаст, стиснал великия меч „Иксклетън“…
— Какво станало после? — запита нежен, детски гласец.
— Задействало се „Проклятието на Иксклетън“ — малцина оцелели.
— И, какво е това проклятие? — мъжки, силен глас, без следа от мелодичността на околните.
Разказвачът се сепна:
— Не се казва. Древните решили да предпазят бъдещето от него и дори скрили меча.
2 глава
Странникът
Слушателите се разотидоха — разказът бе свършил. Бе гола поляна, заобиколена с дървета. Тревата, цветята, гигантските стволове, околността изливаше живот — мека, светла, зелена светлина. Елфовете знаеха, какво да правят. Техните гори не отстъпваха на гласовете им по красота, нежност и извитост.
На поляната стояха, очи в очи, човек (черни, дълги да рамената, коси, мускулесто тяло, набръчкано от болка, но млада лице, изразителни, кафяви очи, тъмни като наболата му брада) и двама елфи. Човекът ги оглеждаше явно и без следа от срам, сякаш му бяха равни, което не се харесваше на красивия народ. Единият бе млад, носещ дълги панталони, фланелка и мантия, сливащи се с околния пейзаж. Джуджетата ги наричаха „мантии невидимки“, защото не можеха да ги забелязват, когато се появяха елфи шпиони. Костюмът му контрастираше на мечите кожи, в които се бе препасал мъжът-човек. Златните, подобни на житни, коси, на младия елф се повяваха от вятъра. Човекът бавно отмести погледа си върху разказвача. Той се различаваше от младежа единствено, че очите му бяха зелени, а не сини. Малко бяха чужденците, които знаеха факта, че елфите се състаряват на всеки петстотин години. А след двадесет години се подмладяват, но завършеният цикъл оставя огромна бръчка на челата им.Старецът гордо носеше три знака. За младежа бе сигурен, че е поне на сто, така че бе с най-малко седемдесет и пет години по-стар от него.
Елфът-младеж направи крачка напред — човекът бе враг. Но Арен, син на Тонан, хвърли своя меч на земята — идваше в мир.
— Кой сити? — запита мелодично, с нотка на неприязън и предизвикателство, младежът.
— Аз съм Арен, син на Тонан, по настоящем бивш крал на разгромената империя Ретона.
— Какво желаеш? — запита старият елф.
— Идвам за Иксклетън — зная, че е тук.
Наоколо се разнесе аромат на борови иглички. Арен бе запознат с хормоните на елфите и знаеше, че тази миризма се разнася, когато сърцата им забият на пръсване, адреналинът им се повиши и страх вледени смелите им сърца.
Лесонир, син на Рутинор, по настоящем наследник на елфическото кралство Лесория, извади светкавично стрела от близък дънер и заледи лък, положен във високата трева. Ароматът задушаваше дробовете на Арен. Той бе по-бърз от летяща стрела, но бе ли от елфически изстрел.
— Спри, Лесонир! Той знае за великия меч, а само ако е приятел би могъл да го научи. Елфите не признават тайните си дори и ако са подложени на мъчения.
Арен реши, че е негов ред, а и стрелата, сочеща към гърдите му, не му даваше избор:
— Аз съм Арен, син на Тонан, останал без наследство, но знаещ, какво е приятелството. Защото аз съм Арен, син на Тонан, приятел на… Естроп.
Драматичната пауза и гръмкото име подействаха на елфите. Мирисът на борови иглички се замени от този на цветето имбрихус — хормонът на заинтересуваността.
Старият елф заговори на пресекулки:
— Може би… за по-голяма сигурност… доказателство…
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки. — прекъсна го човекът.
Хормоните във въздуха се разпръснаха и остана ароматът на пролетния лес — знакът на приятелството.
3 глава
Олтарът
С триумфална крачка го въведоха в просторно помещение със застоял, ароматен въздух.
Превръзката се свлече от очите му — за него това бяха излишни мерки за сигурност, но… е, това не бяха негови води. Хиляди малки сфери, въртящи се около стените и тавана, отделяха слаба светлина, но каква бе тя… внушаваше спокойствие. Подът бе гладък, покрит с пръст. Стените го шокираха, макар че знаеше доста за елфите. Представляваха стволове на стотици дървета, помолени да образуват помещение. Корени, кори, корони — мрак, контраст между тях и централната част на помещението.
Голям поток разполовяваше поляната, в него плуваха мършави риби. В кристалните му води се издигаше олтар — висока, стъпаловидна пирамида. По нея бяха вградени литнели — скъпоценните камъни на елфите. Околността вливаше почит пред магическата сила в сърцето на натрапника. Елфите уважават живота, те се опитват да го
съхранят под всичките му форми. Това е и причината толкова силно да уважават литнелите — те учат младото съзнание на добро, защото са богати на чиста енергия.
До него бе Лесонир, напълно разоръжен, не носеше даже и късия меч, за кръстната препаска. Религията не им разрешаваше да носят оръжия около светите места — олтарите. Лесонир приклекна и му заговори:
— Дойдат ли елфите-пазители не давай знак, че си изненадан от вида им — обиждат се лесно на тази тема.
От гората се приближиха дузина елфи. Арен бе силно потресен — разрушиха представите му за безсмъртността на елфическия вид. Брадите и косите им бяха бели и почти отскубнати. Лицата им — сбръчкани, съсухрени, отрупани с рани, а очите — слабо мърдащ в своите ями и излъчващи слабост. Но бе най-дълбоко изненадан от факта, че повечето имаха по една-две бръчки, а най-високите (новите) бяха на не повече от половин век. Те трябваше да са в перфектно, елфическо здраве.
Разговорът започна на древния, елфски език, който бе разбираем за Арен и той им отговори на
