Лей Грийнууд
Ваялид
ГЛАВА ПЪРВА
— Въобще не ме е грижа какви ангажименти имаш или какво става на пазара за стоки — каза Фърн на Джеф. — Все пак някой трябва да отиде до това училище и да се погрижи за близначките, а аз не мога да го направя.
Фърн се облегна върху възглавниците. Джеф се държеше ужасно, но тя не би трябвало да очаква нещо друго. Беше омъжена за брат му вече от девет години и за това време Джеф нито веднъж не се беше опитал да влезе в положението на някого и да го разбере.
— Не разбирам нищо от училища или от малки момиченца — каза Джеф.
— Трябваше да си помислиш за това, преди да настояваш Медисън да отиде в Лидвил — каза тя. — Знаеш много добре, че не мога да изляза от леглото за повече от няколко минути.
— Роуз трябваше да задържи момичетата в Тексас — отвърна Джеф. — Те са страшно палави.
— Тя ги изпрати тук, защото се надяваше, че в училище „Улф“ ще успеят поне малко да ги превъзпитат. Джордж каза, че явно на външен вид ще приличат на майка ти, а ще се държат като баща ти.
— По дяволите! Ако е така, най-добре ще е още сега да ги застреляш и да спасиш всички от много тревоги.
— Джеф, те са просто едни малки момиченца.
— Точно затова. Никой не би повярвал, че могат да бъдат толкова злобни, колкото беше баща ми.
— Изминали са много години, откакто за последен път си бил с тях. Те не са лоши, а просто са буйни. Моля те, върви да се срещнеш с мис Гудуин.
— Сигурна ли си, че няма да можеш да се надигнеш и да отидеш до там?
— Имам ли вид на човек, на когото му е приятно да стои тук? — попита Фърн. Беше разтревожена от факта, че Джеф не направи ни най-малко усилие да скрие своя скептицизъм по отношение на болестта й. Той никога не се разболяваше и затова не можеше да изпита състрадание към някой, който беше болен.
— Не бива да позволяваш на Медисън постоянно да те докарва до положение да си бременна.
— Това не е твоя работа — отговори рязко Фърн. — Но дори и да беше, вече е твърде късно. И след като смяташ, че имаш право да изпратиш съпруга ми в Лидвил, би трябвало да чувстваш някаква отговорност да се погрижиш за племенничките си.
— Не съм адвокат. Не мога…
— Би могъл да наемеш някого. Имаш достатъчно пари. За какво ги спестяваш? Знаеш ли, че близначките те наричат „Ръждиви пари“?
— Парите не ръждясват.
Фърн въздъхна.
— Изморих се да говоря с теб. Ейми има картичка с адреса на мис Гудуин и може да ти каже кога ще е удобно да се обадиш. Можеш да го вземеш от нея, като излезеш от тук.
— Ще се отбия там, когато имам време — каза Джеф и острата му реплика загрози иначе симпатичното му лице. — Мис Гудсан…
— Гудуин.
— … ще трябва да им намери място, където да живеят.
Фърн отново въздъхна.
— Опитай се да не влизаш в конфликт с нея. Ти би трябвало да помогнеш на момичетата, а не да прибавяш мис Гудуин към списъка от хора, които не искат никога да се срещат отново с теб.
— Аз не влизам в противоречие с хората.
— Не е вярно, ти постоянно се заяждаш с някого. Половината Денвър пропищява, когато види, че се задаваш. Ако не беше президент на най-голямата банка западно от Сан Франциско, никой не би си направил труда да говори с теб.
— Не бива да ми говориш така.
Джеф изглеждаше толкова засегнат, че на Фърн й се прииска да се изсмее.
— Защо не? Както често обичаш да ми напомняш, аз не съм някоя от твоите безценни красавици от Юга. А сега се махай и върви да говориш с мис Гудуин.
— Роуз би трябвало да дойде и сама да се заеме с тази работа.
— Ако нещо объркаш при това посещение, тя вероятно ще го направи.
Джеф никога нямаше да си го признае, но Фърн знаеше, че той всъщност беше малко изплашен от Роуз. Отношението му тревожеше Джордж, а никой не би си позволил да дразни Джордж, защото щеше да бъде наказан. Роуз беше дребна, но заприличваше на разярена тигрица, когато трябваше да защити съпруга си.
Фърн отново се облегна върху възглавниците, след като Джеф излезе и затвори вратата. Вече не си мислеше за близначките или за лошия характер на Джеф. Ръката й бавно се отпусна върху издутия корем. След като беше изкарала четири лесни раждания, този път нещата не бяха тръгнали добре от самото начало. Оставаше още един месец и тя постоянно мислеше за майка си, която беше умряла при раждане. Страхуваше се, че и с нея може да се случи същото. Промълви името на съпруга си. Знаеше, че той щеше да остане, ако го беше помолила. Сега й се искаше да го бе направила.
След десет дни Джеф вече беше застанал на алеята, която водеше към училище „Улф“. Преди пет години богатите майки от Денвър бяха решили, че трябва да имат собствено училище, в което да се обучават дъщерите им, вместо да ги изпращат на изток. Бяха открили подписка и построиха училището. То се състоеше от няколко каменни сгради и заемаше доста голямо пространство в края на най-изискания квартал на Денвър. Дъщерите на местните милионери ходеха целодневно на училище. За останалите, включително за дъщерите на собствениците на мини за сребро и злато и на няколкото едри собственици на едър рогат добитък, които не живееха в Денвър, управителният съвет беше подсигурил обща спалня. Бяха насадени цели акри кафява трева и стотици млади дръвчета, за да се промени тази малка част от прерията в подножието на Скалистите планини в нещо, което да напомня за някои от градовете в източната част на щатите. Камъкът по сградите беше започнал да посивява и да напомня за нещо старо. След няколко години училището „Улф“ щеше да изглежда като една достопочтена институция, каквато жените на Денвър мечтаеха да стане един ден.
— Ще намерите мис Гудуин в общата спалня — каза една жена на Джеф. — Когато отново излезете навън, втората сграда от дясната ви страна, точно до параклиса. Скъпи боже — каза тя, като погледна към празния ляв ръкав на Джеф. — При нещастен случай в мината ли изгубихте ръката си?
— Един услужлив янки ми раздроби лакътя в битката при Гетисбърг — отговори Джеф и в гласа му се усети раздразнителност. — Лекарите янки решиха, че е по-добре да я отрежат, вместо да се опитат да я лекуват.
— Не е нужно да ходите с празен ръкав. Вече се произвеждат такива хубави протези.
— Не, не са хубави. Ужасни са дори.
Джеф се обърна и се измъкна от сградата. Толкова му се искаше хората да си спестяват коментарите, а също и да не проявяват излишно любопитство. Вероятно се опитваха да бъдат любезни, но в незнанието си му причиняваха повече болка, отколкото добрина.
Той извади златния часовник от джоба си, погледна го и се намръщи. Забърза надолу по алеята. Вече беше закъснял с пет минути. Ако не побързаше, вероятно щеше да закъснее за срещата. Банковите директори щяха да решават дали да закупят повече минни участъци в Лидвил. Намерението му беше да ги накара да го направят. Погледна към параклиса, докато минаваше покрай него — малка сграда с квадратна форма. Не беше влизал в църква от времето, когато загуби ръката си.
Спалнята беше огромна, с квадратни размери и освен това грозна. Джеф вече натискаше бравата, когато се сети, че щеше да е по-добре, ако първо беше позвънил. Мисълта, че ще нахълта в стая, обитавана от момичета, някои от които разсъблечени, го ужаси. Прислужничка в униформа отвори вратата.
— С какво мога да ви услужа? — попита младата жена с британски акцент.
