Шестте лебеда

Братя ГримШестте лебеда

Веднъж един цар отишъл на лов в гората и подгонил някакъв дивеч, но препускал толкова бързо, че никой от свитата не можел да го следва. Щом се свечерило, той спрял коня, огледал се и видял, че към него идва една стара жена, която непрекъснато си клатела главата. А тя била вещица.

— Любезна жено — рекъл й той. — Не може ли да ми покажеш пътя, та да изляза от гората.

— Да, царю — отвърнала тя, — мога, но при едно условие. Ако не го изпълниш, никога няма да излезеш от гората и ще умреш в нея от глад.

— Какво е това условие? — попитал царят.

Имам дъщеря — рекла старицата, — която е толкова хубава, че няма да намериш равна на нея в света и тя заслужава да стане твоя съпруга. Ако я направиш царица, ще ти покажа пътя и ще излезеш от гората.

Измъчван от голям страх, царят се съгласил и старицата го завела в къщурката си. Там дъщеря й седяла пред огнището. Тя посрещнала спокойно царя, като че го очаквала, а той се уверил, че е много хубава. Но въпреки това не му се понравила и не можел да я погледне, без да изтръпне. След като качил девойката на коня пред себе си, старицата му показала пътя и царят се завърнал в двореца си, където скоро вдигнали и сватбата.

Царят бил вече женен веднъж и имал от покойната си съпруга седем деца, шест момчета и едно момиче, които обичал повече от всичко на света. Понеже се опасявал, че мащехата няма да се отнася добре с тях и може да им стори някакво зло, той ги завел в един усамотен замък сред гъста гора.

Замъкът се издигал сред такива потайни места и било толкова трудно да се намери пътят, който водел натам, че и царят нямало да се оправи, ако една орисница не му била подарила кълбо прежда с чудно свойство: щом го хвърлел пред себе си, то се размотавало самичко и му показвало пътя. Но царят ходел толкова често при своите деца, че отсъствието му обърнало внимание на царицата; започнало да я мъчи любопитство и тя решила да разбере защо царят ходи в гората. Дала много пари на прислужниците му и те й издали тайната; казали й също за кълбото, което можело да показва пътя.

Но тя не намерила покой, докато не узнала къде царят крие кълбото; после ушила бели копринени ризки и понеже била изучила от майка си магьосничеството, вшила във всяка по една магия.

Веднъж царят отишъл на лов. Тогава царицата взела ризките и тръгнала към гората, а кълбото й показало пътя. Като видели отдалече, че някой идва, децата помислили, че пристига баща им и изтичали радостно да го посрещнат.

В това време царицата бързо хвърлила върху всяко по една ризка и в същия миг, в който ризките докоснали телата им, децата се превърнали в лебеди; литнали над гората и изчезнали.

Царицата се прибрала много доволна в двореца и била уверена, че се е отървала от своите завареничета; ала момичето не било заедно с братята си и тя не знаела нищо за него.

На другия ден царят отишъл да навести децата си, но заварил само момичето.

— Къде са братята ти? — попитал царят.

— Ох, мили татко — отвърнало то, — те си отидоха и ме оставиха самичка.

— И разказало, че от прозорчето си видяло как братята му литнали като лебеди над гората и изчезнали. Показало и перата, които събрало на двора.

Много се наскърбил царят, но не се сетил, че царицата е извършила това злодеяние. И понеже се страхувал, че може да му откраднат и момичето, решил да го вземе със себе си. Но то изпитвало голям страх от мащехата и помолило царя да му позволи да остане още една нощ в горския замък.

Клетото момиче си казало: „Не бива да стоя по-дълго тук, ще тръгна да търся братята си“. И щом се спуснала нощта, побягнало и тръгнало през гората.

Вървяло непрекъснато цяла нощ и после цял ден, но накрая умората го сломила. Зърнало една колиба, влязло и видяло стая с шест креватчета; но не се решило да легне на някое от тях, а се пъхнало под едно от креватчетата с намерение да прекара нощта там.

Ала към залез слънце чуло някакво шумолене и видяло, че през прозореца влетели шест лебеда. Те кацнали на пода, а перата им започнали да падат по земята едно по едно. Погледнало ги момичето и познало братята си, зарадвало се и излязло изпод креватчето. Братята също много се зарадвали, като видели сестричето си, но радостта им не продължила много.

— Ти не можеш да останеш тук — рекли му те, — тази колиба е убежище на разбойници. Щом се приберат и те заварят тук, ще те убият.

— Не можете ли вие да ме закриляте? — попитало момичето.

— Не — отвърнали те, — защото ние можем да сваляме лебедовите си пера всяка вечер само за четвърт час и през това време добиваме човешки образ, но после пак се превръщаме в лебеди.

Разплакало се момичето и рекло:

— Не можете ли да се спасите някак?

— Ох, не — отвърнали те, — условието е много тежко. Ти не бива цели шест години нито да говориш, нито да се смееш и през това време трябва да ни ушиеш шест ризки от коприва. Но ако от устата ти излезе дори една-едничка дума, целият ти труд ще отиде напразно.

И ето, че изтекъл четвърт час и братята отново се превърнали в лебеди и отлетели през прозореца.

Ала момичето решило да спаси братята си, дори ако това щяло да му струва живота. Напуснало колибата, отишло навътре в гората, качило се на едно дърво и прекарало там нощта. На другата сутрин тръгнало из гората, набрало коприва и започнало да шие. Нямало с кого да говори, не му било до смях — седяло и гледало само работата си.

След като прекарало доста дълго време така, един ден господарят на тази земя отишъл на лов в гората и ловците му спрели под дървото, на което седяло момичето. Повикали го и попитали:

— Коя си ти?

То не отговорило.

— Слез при нас, няма да ти сторим никакво зло — казали те.

То само поклатило глава. И понеже не го оставили на мира с непрекъснатите си въпроси, то им хвърлило златната си огърлица, като мислело че това ще ги задоволи. Но те продължавали да го викат и тогава то им хвърлило колана си. Но когато и това не помогнало, хвърлило и панделките от чорапите и лека-полека всичко, от което можело да се лиши. Накрая останало само с ризката на гърба си. Но ловците пак не си отишли. После се покатерили на дървото, свалили момичето на земята и го завели пред царя.

— Коя си ти? Какво правеше на дървото? — попитал царят.

Но то не отговорило.

Царят му заговорил на всички езици, които знаел, но момичето пак останало нямо като риба. Но понеже било много хубаво, царят се развълнувал дълбоко и силно го обикнал. Загърнал го с плаща си, сложил го на коня пред себе си и го завел в двореца.

Заповядал да го облекат в скъпи дрехи и тогава то засияло с цялата си хубост като ясен ден, но пак не казало нито дума. На трапезата царят го накарал да седне от дясната му страна, а скромността и целомъдрието на момичето толкова му се понравили, че той рекъл:

— Искам да се оженя за това момиче и за никое друго на света.

И след няколко дни се оженил за девойката.

Но царят имал зла майка, която била недоволна от тази сватба и говорела лошо за младата царица:

— Кой знае откъде е тази мома, която не може да говори. Тя не е достойна за жена на цар.

След една година младата царица родила първото си дете. Веднъж, докато спяла, старицата взела детето и намазала устните й с кръв. После отишла при царя и казала, че царицата е изяла детето си.

Царят не повярвал и не позволил да й сторят зло. А тя само седяла и шиела ризките. Друго не я интересувало.

Когато родила за втори път едно хубаво момченце, коварната майка на царя си послужила със същата измама. Но синът й отново не повярвал на приказките й, а казал:

— Тя е толкова чиста и добра, че никога не би могла да извърши такова нещо. Ако не беше няма и ако можеше да се защити, то невинността й щеше да излезе наяве.