Братя Грим
Гъсарката на кладенеца
Имало едно време една стара, много стара жена. Тя си имала къщичка в планината и живеела там с гъските си. Всяка сутрин старицата взимала патерицата си и отивала в гората. Там, по-пъргаво, отколкото прилягало на възрастта й, събирала трева за гъските, късала диви плодове, които можела да стигне с ръце, и занасяла всичко на гръб у дома.
Човек би помислил, че старицата просто ще грохне на земята под тежкия товар, но тя винаги го занасяла благополучно вкъщи. Срещнела ли някого, поздравявала го дружелюбно:
— Добра среща земляк! Хубаво е времето днес. Ех, сигурно се чудиш как мъкна тая трева, но така е — всеки трябва да носи на гръб товара си.
Ала хората не обичали да я срещат и предпочитали да минават по някой обиколен път. А когато я зърнел някой баща с момчето си, пошепвал му:
— Пази се от тази старица, защото тя е по-хитра и от дявола; вещица е.
Една сутрин през гората вървял един хубав момък. Греело ясно слънце, пеели птички, свеж ветрец полюшвал листата по дърветата и затова момъкът бил весел и бодър. Още не бил срещнал жива душа, когато внезапно съгледал старата вещица. Тя била коленичила на земята и режела трева със сърпа си. В торбата си била събрала вече цяла купчина, а до нея имало две кошници, пълни с диви круши и ябълки.
— Как ще носиш всичко това, стара майчице? — викнал той.
— Ще го нося, какво ще правя, момко — отвърнала тя. — Богатските деца няма нужда да носят, но за селяните има една приказка:
А щом той спрял до нея, тя рекла:
— Няма ли да ми помогнеш? Гърбът ти е още прав и краката ти са млади, няма да ти дотежи много. Пък и къщата ми не е далече оттук, хей там, на една поляна отвъд хълма. Докато се обърнеш, ще стигнеш.
Съжалил се момъкът над старицата и казал:
— Макар че баща ми не е селянин, а богат благородник, ще ти нося торбата.
— Ще ти бъда много благодарна, ако се потрудиш — рекла тя. — Наистина ще вървиш един час, но какво е това за тебе! Ще трябва да носиш и кошниците с ябълки и круши.
Като чул, че ще върви един час, младият граф се постреснал, но старицата не го пуснала вече; натоварила торбата на гърба му, а двете кошници провесила на ръцете му.
— Виждаш ли колко е леко! — рекла тя.
— О, не, не е никак леко — отвърнал момъкът и по лицето му се изписала болка. — Бохчата тежи така, като че в нея има камъни, а ябълките и крушите сякаш са от олово. Просто не мога да дишам.
Искало му се да свали отново всичко на земята, но старицата не му позволила.
— Гледай ти — рекла тя подигравателно, — младият господин не иска да носи товар, какъвто аз, старата жена, толкова пъти съм мъкнала! Да, на думи всичко е лесно, но стигне ли се до дела, всеки гледа да избяга. Какво стоиш и се бавиш — продължила тя, — размърдай си краката! Никой няма да свали бохчата от гърба ти.
Докато вървели по равно, момъкът все още издържал, но щом стигнали до стръмнината и поели нагоре, а камъните се затъркаляли като живи под краката му, силите почнали да го напускат. По челото му избили капки пот. Ту гореща, ту студена пот се стичала и по гърба му.
— Стара майчице — рекъл той, — не мога да вървя повече, ще си почина.
— Не бива — отвърнала старицата. — Стигнем ли у дома, можеш да си почиваш, колкото искаш, но сега ще вървиш напред. Откъде знаеш, може да е за твое добро!
— Ти нямаш вече срам, бабо — рекъл момъкът.
И понечил да хвърли торбата на земята, но усилията му отишли напразно: тя така здраво била прилепнала на гърба му, сякаш се била сраснала с него. Въртял се момъкът, извивал се, но не успял да се отърве от нея. А старицата се смеела и подскачала весело край него с патерицата си.
— Не се сърди, момко — рекла тя, — станал си червен като рак. Носи търпеливо торбата, пък щом стигнем у дома, ще ти дам да се почерпиш добре.
Какво можел да стори? Трябвало да се примири със съдбата си и да върви търпеливо след старицата. Струвало му се, че тя става все по-пъргава, а неговият товар все по-тежък.
Внезапно тя подскочила високо и седнала върху торбата; и макар че била слаба като вейка, тежала повече от най-дебелата селска мома. Коленете на момъка вече треперели, но щом забавел крачките си, старицата го шибвала с една пръчка и го жулела с коприва по краката. Момъкът пъшкал и охкал непрекъснато, но прехвърлил планината и най-сетне, когато вече щял да грохне на земята, стигнали до къщата на старицата.
Като зърнали господарката си, гъските разперили крила, източили шии, закрякали и се спуснали да я посрещнат. Зад тях пък с пръчка в ръка вървяла една позастаряла селска мома, висока и яка, но грозна като плашило.
— Случи ли ти се нещо, мамо? — попитала тя. — Много се забави.
— Не, дъще — отвърнала тя, — не ми се е случило нищо лошо, напротив, този любезен господин носи товара ми. Представи си, понеже аз се уморих, той качи и мене на гърба си. И пътят съвсем не ни се стори дълъг, бяхме весели и постоянно се шегувахме.
Най-сетне старицата се свлякла на земята, смъкнала торбата от гърба на момъка и кошниците от ръцете му, погледнала го дружелюбно и казала:
— Седни сега на пейката пред вратата и си почини. Ти заслужи честно и почтено наградата си и тя няма да закъснее.
После казала на гъсарката:
— Прибери се вътре, дъще! Не е прилично да оставаш насаме с млад господин, не бива да се налива масло в огъня; момъкът може да се влюби в тебе.
Графът не знаел да плаче ли или да се смее. „Дори да беше с трийсет години по-млада — рекъл си той, — сърцето ми пак не би трепнало.“
Старицата погалила гъските си като деца и после влязла с дъщеря си в къщата.
Момъкът се изтегнал на пейката под една дива ябълка. Въздухът бил топъл и мек, наоколо се разстилала зелена поляна, осеяна с иглики, мащерка и хиляди други цветя. Сред поляната течал бистър поток, водата му искряла на слънцето; белите гъски се разхождали нагоре-надолу или плували в потока.
„Много е приятно тук — рекъл си момъкът, — но аз съм толкова уморен, че вече не мога да държа отворени очите си: ще поспя малко“.
Като поспал малко, дошла старицата, разтърсила го и го разбудила:
— Ставай — рекла тя, — не бива да оставаш тук. Наистина поизпати с мене, но не съм ти взела живота, я! Сега ще ти дам наградата. От пари и имот нямаш нужда, та ще ти дам нещо друго.
Казала това, пъхнала му в ръката една малка кутийка, изрязана от смарагд, и добавила:
— Пази я добре, тя ще ти донесе щастие.
Графът скочил и понеже почувствал, че отново е бодър и силен, благодарил на старицата за подаръка и тръгнал обратно по пътя, без дори да се обърне да види за последен път хубавата й дъщеря. Вървял и бил вече доста далеко от къщата, но все още чувал веселото крякане на гъските.
Цели три дни се лутал графът, докато намери пътя. Най-сетне стигнал в един голям град и понеже там никой не го познавал, завели го в царския дворец при царя и царицата. Графът коленичил, извадил от джоба си смарагдовата кутийка и я сложил пред нозете на царицата.
Тя му дала знак да се изправи й да и подаде кутийката, но щом я отворила и погледнала в нея, паднала като мъртва на земята.
Придворните хванали веднага графа, за да го отведат в затвора, но в този миг царицата отворила очи и заповядала да го пуснат и всички да излязат, защото искала да поговори тайно с него. Като останали сами,
