По заповед на президента

на игото на комунизма. Тази заплаха вече не съществуваше.

Някои хора се питаха каква роля оставаше за североамериканската организация, чиито военни сили се оглавяваха от американски генерал, сега, когато съветската заплаха беше сведена до минимум, ако въобще съществуваше, а НАТО приемаше в своите редици държави, срещу които някога беше готово да воюва.

Аляското командване отговаряше за Аляска. Съществуваше съвсем малка заплаха руската армия да пресече Беринговия проток от Сибир с намерението да окупира Феърбанкс или Ноум.

Това оставяше на Централното командване отговорността за останалия свят, за повечето очаквани или вече водещи се войни. Ирак беше негова отговорност, Централното командване вече беше ръководило една война там и беше готово да води и друга.

Но причината генерал Алън Нейлър да вярва, че оглавява най-важния щаб в армията, беше, че това не беше просто щаб, а наистина комбинирано командване, което означаваше, че Нейлър по-често има, отколкото не, под свое командване военновъздушните сили, флота и армията.

Оперативната дума беше „командване“. Той беше оторизиран да издава заповеди, да отправя молби и да прави предложения на другите служби. И за това той беше благодарен на един от своите лични герои, генерал Дон А. Стари, вече пенсиониран. Стари, като Нейлър, беше млад полковник във Виетнам, беше болезнено ранен в лицето, раната беше превързана, той беше пренесен до танка си и нападението беше подновено. Един от неговите майори, който беше излязъл от танка, за да помогне на командира си, беше също лошо ранен и изгуби крака си.

Много хора в армията бяха приятно изненадани, когато Стари беше удостоен с първата си генералска звезда. Офицерите, които казваха какво мислят, често откриваха, че тона пречи на повишението им, а Стари не само казваше, каквото мислеше, но беше известен с това, че не позволява на чувството за такт да попречи на изясняването на гледната му точка. И следователно хората бяха повече от изненадани, когато той беше удостоен с втора звезда и пое командването на Форт Нокс, после получи третата звезда и командването на Пети корпус във Франкфурт, Германия, и натоварен с отговорността да попречи на Червената армия да нахлуе в Западна Европа, а после получи и четвъртата си звезда.

Армията реши, че четиризвездният генерал Стари е повече от подходящ да заеме главния пост в така нареченото „винаги в бойна готовност командване“ във въздушната база „Макдил“ във Флорида. Генерал Стари обаче каза: „Не, благодаря. Мисля да се пенсионирам. Не искам хората да ме запомнят като книжен плъх.“

Отказът на Стари да поеме командването беше сведен до вниманието на президента Рейгън, който го извика в Белия дом за обяснение. Стари каза на Рейгън, че мисли това командване за напълно излишно такова, каквото е в момента. Предполагало се, че то трябва да отговори незабавно на всяка заплаха, но когато получело заповед да отиде в някоя точка на света, командващият генерал трябвало да помоли Военновъздушните сили за самолети — които те винаги можело да използват по-добре за други цели или другаде по света, — да помоли флота за корабите му — а те също можели да ги използват по-добре — и накрая да помоли, например европейското командване, за две дивизии, което, на свой ред, също можело да откаже. Говореше се, че за да опише това командване на президента Рейгън, Стари беше използвал думите „шега“ и „цирк“. Никой обаче не знаеше със сигурност, защото се бяха срещнали насаме. Знаеше се още, че когато излязъл от Овалния кабинет, Стари бил поел командването, а президентът му бил обещал, че ще му даде всички искани правомощия.

Президентът винаги спазваше дадената дума. Стари реорганизира онова, което по-късно щеше да се превърне в Централно командване, за да може то да функционира, когато възникне нужда, а после се пенсионира. Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и президентът Буш-Старши нареди на Централното командване да отговори, тогавашният му командир, генерал Х. Норман Шварцкопф, се впусна във войната, като използва правомощията, дадени от Рейгън на Стари.

Главен командир на Шварцкопф в пустинната война беше генерал Фред Франкс. Франкс беше първият еднокрак генерал. Беше загубил крака си поради лошо раняване във Виетнам, когато се беше втурнал да помогне на ранения си полковник, Дон Стари.

Структурата на Централното командване беше дала добри резултати в първата пустинна война, както и в новата. И генерал Алън Нейлър беше твърдо решен, че тя ще остане все така функционална. Понякога мислеше, че тази битка е също толкова трудна, колкото и войните в Ирак и Афганистан.

Един от начините да подобри работата на Централното командване беше поведението му след 11/9, когато ФБР и ЦРУ — както и някои други агенции — бяха изпратили свои „служители за свръзка“, а той им беше казал, че ще приеме само офицери, които се смятат за истински членове на неговия тим, а останалите ще връща като „незадоволителни“. Щеше да приеме съвместна работа с другите агенции само ако те признаеха неговата ръководна роля и наистина бяха способни да работят в екип. Това, разбира се, не го беше направило популярен сред директорите на ФБР и ЦРУ, но накрая той беше успял да се наложи.

— Не ги карам да бягат по пет мили преди закуска — беше казал той на мисис Нейлър. — Още не. Но те не бива да мислят, че са дошли тук, за да пишат рапорти или за да казват коя моя преценка смятат за погрешна още преди да са се потопили изцяло в работата.

За Нейлър нямаше съмнение, че ФБР и ЦРУ бяха изгубили ръководната си роля поради това, че не бяха предвидими какво ще се случи на 11/9. Както и Агенцията за вътрешна сигурност. Той не знаеше подробности и не направи никакво усилие да се сдобие с повече информация. Но без да задава въпроси, дочу неща, които доказваха правотата му.

Също така разбра, че президентът е с вързани ръце. Той не можеше да уволни шефовете на ЦРУ и ФБР веднага след 11/9, независимо колко очаквано и закономерно е това. Уплашените американци имаха нужда да бъдат успокоени, а не да научат, че шефовете на ФБР и ЦРУ са некомпетентни и затова са уволнени.

Друг пряк резултат от 11/9 беше създаването на допълнителен отдел Вътрешна сигурност и назначаването на Мат Хол за негов шеф. Нейлър мислеше, че идеята за създаването му е отлична не само защото той щеше да има свое ухо на срещите на кабинета. Новият отдел нямаше „служител за свръзка“ с Централното командване. Такъв не беше необходим. Секретарят на отдела и командващият генерал разговаряха всеки ден по сигурна телефонна линия.

„И, разбира се, Чарли е с Мат.“

Генерал Нейлър отново погледна съобщението на Чарли и отново се зачуди на намекването за „ние“ в неговото начало.

„Исусе Христе, Чарли! Ние? Ти си просто един въшлив майор!“

Но се усмихваше с любов, не беше смръщил вежди.

— Генерале?

Нейлър погледна към вратата на залата за конференции. Старши сержант Сагинс стоеше на прага.

— Сър, генерал Потър ви чака в офиса ви.

Това беше неизречен въпрос — „Какво да правя с него?“ — както и обикновено съобщение.

— Идвам веднага — каза генерал Нейлър, затвори капака на адската черна кутия, издърпа щепсела от контакта, после занесе лаптопа в офиса си, остави го на бюрото и отново го включи в контакта.

(ЧЕТИРИ)

Генерал Джордж Потър наливаше на себе си и на генерал Нейлър по още една чашка кафе, когато мистър Лорънс П. Фримонт, служителят на ЦРУ за свръзка с Централното командване, застана на вратата на офиса на генерал Нейлър.

— Горят ли ти ушите, Лари? — каза Нейлър и му направи знак да влезе и да си сипе кафе.

— Не, благодаря — каза Фримонт, после добави: — Мен ли обсъждате?

— Агенцията, в която работиш — каза Нейлър. — Джордж ми каза, че познава вашия човек в Луанда. И се питахме защо са изпратили специален агент в Ангола.

— И какво е твоето предположение, Джордж?

— Ами, той е чернокож, вероятно говори португалски и е специален агент. В Ленгли вероятно са решили, че там той е в по-малка опасност.

— В по-малка опасност, Джордж?

— В смисъл, че той ще има много по-малка възможност да предизвика някакво объркване, няма да привлече вниманието върху себе си — каза Потър без никакво съмнение, че е прав. — Казах също, че