никога не вземай решение днес, ако можеш да го отложиш за другата седмица или, още по-добре, за следващия месец.
Аташето по отбраната беше с кавказки черти, което Милър отдаваше на недостиг на офицери с подходящ ранг от черната раса, когато постът се е освободил.
Милър беше подчинен и на двамата. На посланика, защото той беше най-старшият служител на американското правителство в Ангола, и на аташето по отбраната, защото той беше подполковник, докато Милър беше само майор, а също така и защото аташето по отбраната трябваше да контролира всички военни и морски аташета.
Но, на практика, нещата не стояха точно така. Постът на Милър като помощник на военния аташе беше прикритие за истинската му длъжност и тези двамата го знаеха. И когато вършеше работата си, той не само не трябваше да казва на аташето по отбраната какво прави, но това дори му беше забранено, освен в случаите, когато аташето наистина трябваше да знае.
Посланикът, както Милър бързо беше научил, малко се страхуваше от него. По две причини. Едната беше, че Милър беше служил в
Вероятно по-важна от това беше снимката, която Милър държеше, не особено натрапчиво, но все пак видимо, в коридора в апартамента си. От Милър се очакваше веднъж в месеца да организира коктейл за своите колеги дипломати. Всеки, на когото се наложеше да отиде до банята или тоалетната, неминуемо виждаше снимката.
На нея се виждаха двама усмихнати черни офицери в американски униформи от войната във Виетнам. Единият беше полковник и на табелката на гърдите му беше изписано името Милър. Той беше прегърнал през раменете майор, който явно току-що е бил награден с „Бронзова звезда“. Неговото име беше Пауъл.
И двамата офицери бяха от доста висок ранг. Бащата на Милър се беше пенсионирал като генерал- майор. Майорът се беше пенсионирал с четири звезди и беше заемал длъжността държавен секретар.
Милър си помисли, че страхът на посланика вероятно идва и от подозренията му, че Милър е наследил влиянието на баща си във високите коридори на властта и че е възможно да изпраща у дома доклади за действията на посланика до държавния секретар Пауъл, който, все още — според списание „Форбс“ — беше един от десетте най-влиятелни мъже в САЩ.
Това бяха глупости, разбира се. Милър познаваше Пауъл достатъчно добре, за да знае каква огромна брадва ще се стовари на врата му, ако му станеше навик да изпраща несъдържателни или досадни доклади до държавния секретар или до някой от неговия кръг. Той обаче не правеше нищо, за да разсее страховете на посланика.
— Казахте, че е нещо важно, майор Милър? — каза посланикът.
— Не, сър. С уважение, вземането на такова решение не е нещо, което човек с моя ранг може да направи. Казах само, че вие и подполковник Портър може да го сметнете за важно. Затова и реших веднага да го сведа до вашето внимание.
— И за какво става въпрос, Дик? — запита подполковник Портър.
— За „Боинг 727“, сър. Онзи, който стоеше тук, на летището, вече четиринайсет месеца.
— И как, по дяволите, са успели да направят това? — запита подполковник Портър. — Човек не може просто да се качи в самолет, който е стоял на земята цели четиринайсет месеца, и да запали двигателите.
— Не знам как са го направили, сър, знам само, че самолетът излетя. Без разрешение. След което просто изчезна.
— Ти си експертът, подполковник — каза посланикът. — Възможно ли е този самолет да стигне до Съединените щати?
„Защо не съм изненадан, че посланикът се сети първо за удара по двете кули на Световния търговски център?“, помисли си Милър.
— Не, сър, не мисля, че би могъл да стигне до там — отговори подполковник Портър, после добави: — Не и без да зареди гориво някъде. А и дори да го направи, резервоарите му ще са почти празни в мига, в който достигне Щатите. — Той се обърна към Милър. — Сигурен ли си в това, Дик?
— Да, сър. Имам източник на летището. Той ми каза, че самолетът не обърнал никакво внимание на заповедите „Излитането не е разрешено“ и „Върнете се незабавно на мястото си“. Просто излетял.
— В каква посока е поел?
— На изток, сър. После се е скрил от радарите.
— Не знаем със сигурност дали в това са замесени терористи, нали? — запита посланикът.
— Не, сър — отговори подполковник Портър. — Не знаем със сигурност. Но също така със сигурност не можем да отхвърлим тази възможност.
— Възможно е, сър, той просто да е бил откраднат — каза Милър.
— Какво би могъл да направи някой с откраднат самолет? — запита посланикът.
— Може би да го „канибализира“ за резервни части, сър — каза подполковник Портър.
— Да го разглоби?
— Да, сър.
— И наричат това „канибализъм“?
— Да, сър.
„Защо ли ми се струва, че нашият посланик в Африка се чувства неудобно при споменаването на тази дума?“
— Е, Милър, абсолютно си прав, че доведе това до моето знание — каза посланикът. — По-добре да уведомим хората.
— Да, сър — казаха подполковник Портър и майор Милър почти едновременно.
— Милър, ти очевидно ще… уведомиш твоите хора?
— Реших, че е по-добре първо да съгласувам действията си с вас, преди да го направя, господин посланик.
„Но като не знаех дали ще ви намеря и дали вие ще ми отделите време заради пълния си график и като подозирах, че можете да ми кажете: «Преди да предприемем каквото и да било, мисля, че трябва добре да обмислим ситуацията», изпратих телеграма на Ленгли точно преди да дойда тук.“
— Мисля, че трябва веднага да уведомим Вашингтон — каза посланикът.
„Мили Боже, той взе решение веднага! Нима няма да имат край чудесата?“
— Да, сър — казаха в хор Портър и Милър.
— Също така ще е добре, ако ми донесете копия от вашите съобщения — каза посланикът. — Веднага, щом можете. Ще са ми от полза, когато подготвям доклада си до Държавния департамент.
„В превод: В моя доклад няма да кажа нищо, което вие не сте казали във вашите. Така, ако стане някакъв провал, виновните ще сте вие. Наистина не е отговорност на посланика да предаде такава информация. Той трябва да разчита на тези, които могат да поемат такава отговорност.“
— Да, сър — казаха двамата, отново хорово.
Десет минути по-късно друга спешна телеграма, предадена чрез сателит, беше излъчена от антената на покрива на посолството. Тя беше идентична е първото съобщение на Милър, с изключение на последното изречение, което гласеше: „Излъчена по заповед на посланика.“
Като излезе от стаята за радиопредаване, Милър си помисли, че неговото съобщение вече сигурно е стигнало — то имаше статут СВЕТКАВИЦА, най-висок приоритет — до бюрото на неговия началник, шефа на регионалния отдел на ЦРУ в Ленгли.
Милър отиде в офиса си, включи лаптопа си и като пишеше бързо, изпрати електронно съобщение на двама приятели:
HALO101@WEB.NET
