преминаха на отсрещния бряг.
Гърмящото стадо изчезна от погледа им. А гърмежът му се превърна в бумтене, после в глухо тътнене и най-после изчезна.
Пийлчак се надигна, погледна отвъд реката в пурпурната далечина, която погълна бизоните. Той имаше вид на човек, който е изживял нещо ужасно.
— Последното стадо — каза той с хриплив глас. — То прекоси Бразъс и никога вече няма да се върне.
И Том се надигна, залитащ и загледан на юг. Какво чувстваше, какво мислеше, не може да се предаде с думи. Той се изплъзна от смъртта, която според него напълно заслужаваше. Беше видял една грандиозна гледка, неизмерима по въздействието си върху духа на човека.
Напразно беше голямото бягство на гърмящото стадо — жестоките ловци го преследваха по петите. Том обаче беше почувствал огромната жизнена сила на бизоните, които вече никога нямаше да убива. И мъка заседна в сърцето му. Докато се мъчеше да намери думи и да каже нещо на Пийлчак, един грамаден бизон бик, един от многото, които бяха затънали в тинестите пясъци, освободен от затъването, се впусна през реката и избяга на отсрещния бряг. После спря и объркано се заоглежда на всички страни. Загубен, самотен, символ на стадото, което без него беше продължило бягството си. След малко той побягна в тръс на юг в тъжната сивота на прерията.
— Пийлчак, аз ще тръгна на север — извика Том, задушен от многото думи, които не излязоха от устата му.
— Съгласен! — отвърна старият разузнавач бързо, като му протегна жилавата си ръка.
XIX част
От гребена на дългото прерийно възвишение, което беше започнало да се обагря в златистокафяво от септемврийското слънце, Том Доун погледна селището, някогашния пост на Спрейг. То беше станало толкова голямо, че той едва го позна. Ферми покриваха хубавата ивица плодородна земя.
Въпреки горчивата мъка, която гнетеше сърцето му, въпреки болезненото нежелание да се върне на това място, въпреки страха, който го беше мъчил дълго време. Том забеляза за голямо негово учудване, че му беше приятно да види наново това селище. Неутешима беше загубата, която беше претърпял. Пустошта на бизоновите пасбища и самотният живот на ловците бяха убили надеждите му и потушили старата му амбиция да се радва на собствен дом. Но не можеше ли бъдещето да му донесе някаква утеха, щастие?
Дългият керван от коли, натоварен с кожи и лагерни съоръжения, се точеше през прерията, достигна покрайнината на поста и спря върху зелената ливада между градчето и реката. Хижи и големи сгради бяха заместили палатките.
Новината за новия керван се беше разнесла и много хора се бяха събрали на поляната, за да поздравят пристигналите. Половин дузина коли имаше пред Том, а последната от веригата караше Пийлчак. Старият разузнавач веднага беше заобиколен от ловците, любопитни да чуят новини от бизоновите пасбища. Том видя Бърн Хаднъл и Дъв Стронгхърл, преди те да го зърнат. Как добре изглеждаха те — понапълнели и не така обгорени от слънцето, както когато яздеха из откритата прерия. Видяха му се обзети от необикновена възбуда. Да, те се радват, че наново го виждат. Да би могъл да избегне поне срещата с жените!
Бърн го беше забелязал и дойде при него. Том метна поводите над спирачката и слезе от колата.
— Хей, момчета! Драго ми е, че ви виждам пак — каза той сърдечно.
Те го поздравиха със здраво стискане на ръцете. По лицата им личеше сдържана радост и особено смущение. После те го взеха при тях.
— Кажете ми, момчета, пропихте ли се? — отвърна Том на техните шумни поздрави, за да потули вълнението си от тяхната сърдечност. — Аз още не мога да дойда на себе си.
— Том, стари приятелю, ние се страхувахме, че не ще се върнеш вече — каза Бърн. — Изглеждаш чудесно. Малко отслабнал и обгорял… Боже мои, как се радвам!
— Том, а аз имам дете, момченце! — извика Дъв със сияещо лице.
— Хайде, де! Честито, Дъв… Как лети времето! Като че ли бе вчера.
— Има още много новини — го прекъсна Бърн, — но най-хубавата ще я запазим за фермата. Да, Том, аз си купих петстотин акра, които татко така много хареса. Спомняш ли си? Ти можеш да се заселиш до мен, край реката. Дъв стана съдружник на Спрейг. Градчето расте. Имаме банка, църква и училище. А пък да видиш учителката!…
Той бъбреше като малко момче, докато погледът на Дън го накара да млъкне. Тогава Дъв пое инициативата в свои ръце и тъй като беше практичен, той донесе чантата, пушката и вързопа с одеялата на Том от колата.
— Ще дойдеш веднага с нас — отсече той, когато Том се опита да се извини. — Бърн, опаковай някои неща. Смятам, че тази кола принадлежи на Пийлчак.
— Да — отвърна Том.
— И така, ти ще дойдеш с нас, ти, ловецо на бизони и победител на команчите — продължи Дъв. — Ние имаме заповед да те замъкнем вкъщи, преди момичетата от градчето да са ти завъртели главата.
Те издърпаха Том из тълпата любопитни и го настаниха да седне, докато Бърн нахвърля багажа му в колата. Дъв се качи на капрата и подкара пъргавите си коне по шосето край реката.
Ако поздравленията, които Том получи от Бърн и Дъв, до известна степен го трогнаха, то посрещането от страна на жените разтърси дълбоко душата му. Всички те бяха събрани в хубавата къща на Бърновата ферма. Жената на Бърн плака, трогната от радост, а Сали Хаднъл шумно целуна Том за негово голямо смущение. Госпожа Хаднъл, по чието майчинско лице се забелязваха следи от много грижи, го посрещна със сърдечност, която смути Том, защото той трябваше да си признае, че отдавна беше забравил тези хора. Те го обкръжиха и въведоха вкъщи, докато другите изостанаха назад. Всички му се виждаха особено смутени и бързащи. Том си ги спомняше малко по други.
Госпожа Хаднъл затвори вратата. Том видя една голяма стая, осветена в двата си края от по един прозорец. Той се изкашля, обърна се и искаше да заговори. Обаче лицето на госпожа Хаднъл и пълните й със сълзи очи го смутиха.
Тук нещо не беше в ред.
— Вие сте се изменили, Том — започна бързо тя. — Не сте вече младо момче! Виждам как ви е мъчно, че идвате у нас.
— Да. Заради Мили — отвърна просто той. — Но не мислете, че не ме радва, като ви виждам всички отново. Вие сте ми най-добрите приятели. Срамувам се, че никога не съм оценил приятелството ви. Тежкият живот на ловец!
— Не, не — прекъсна го тя почти прегракнала. — Оставете миналото, Том. Мислете за настоящето.
— Сърцето ми е погребано в миналото. Така отдавна беше. Аз…
— Не сте ли помислили никога, че Мили е могла да се спаси?
— Да, дълго поддържах тази мисъл, докато всяка надежда изчезна — отвърна бавно Том.
— Не, мой приятелю, ние чухме, че тя не е убита и че не е пленена — каза тихо госпожа Хаднъл.
— Чухте? Боже мой! Не ме мъчете! — тръпки полазиха по тялото му. Какво означаваше това? Този въпрос стоеше като стена пред мисълта му.
— Том, ние го знаем — извика госпожа Хаднъл и внезапен възторг изпълни лицето й.
Том се отдръпна. Като камък падна смущението от него. Това значи е била тайната на тяхната възбуда, на тяхното смущение. Той схвана положението. Мили Файър не беше мъртва. За миг затвори очи. Всичките му духовни и телесни сили като че ли се събираха за отпор срещу изненадата и пристъпа на радост. Той не трябваше да губи самообладание.
— Мили е тук — дойде гласът като от безкрайността. — Ние много пъти се опитвахме да ви изпратим известие, но все не можеха да ви намерят. Мили живее при нас, откакто се освободи от Джет и индианците. Тя стана истински зряла жена. Ръководи нашето училище. Тя е здрава, щастлива, защото чака вас — с дълбока любов.
Думите се отрониха с мъка от устата на Том:
— Виждам истината по очите ви — прошепна той, — но не мога да повярвам… Заведете ме при нея.
