плъхове в склада… Плъхове, които представляваха населението на Гернон. Всеки плъх носеше името на някое семейство… Това говори ли ти нещо? Разбираш ли до каква степен бяха изперкали тези мръсници? А Шернсе завършваше картината. Той твърдеше, че ирисите на висшата раса ще блестят с особен блясък и че той е техният пазител…
Юдит продължи по-тихо:
— С Фани им взехме страха… Най-напред принесохме в жертва малкия Кайоа. Трябваше ни отмъщение, което да съответства на заговора им. Фани се сети за биологическото осакатяване. Тя казваше, че трябва да ги унищожим в дълбочина, както те бяха унищожили идентичността на децата в Гернон… Казваше, че от телата им трябва да останат само отражения… А идеята за местата, за водата, леда, стъклото бе моя. И аз вършех мръсната работа. Аз принудих първия мръсник да говори — с огън и нож…
После вклинихме тялото в скалата… Написахме посланието на стената в апартамента на библиотекаря… Подписахме го „Юдит“, та още повече да ги подлудим, да им дадем да разберат, че призракът се е завърнал. С Фани знаехме, че заговорниците ще дотичат в Сарзак да проверят дали е вярно това, което са си мислели, че се е случило през 82-а — че съм мъртва и погребана… Тогава отидохме там и изпразнихме ковчега ми. Напълнихме го с костите на гризачите, които взехме от халето — Сертис им беше сложил дори етикети, гадният фетишист…
Юдит избухна в смях, после отново закрещя:
— Представям си какви физиономии са направили, като са отворили ковчега! Трябваше да знаят, Карим! Трябваше да разберат, че времето на отмъщението е дошло, че ще пукнат… Че ще платят за всичкото зло, което са причинили на града ни, на семействата ни, на нас, двете сестри, и на мен, на мен, на мен…
Гласът й заглъхна. Карим прошепна:
— А сега? Какво ще правиш?
— Ще отида при мама.
Ченгето си помисли за огромната жена в усамотената къща. За Крозие, който сигурно е отишъл при нея в последните часове на нощта. Рано или късно щяха да ги арестуват и двамата.
— Трябва да те задържа, Юдит.
Младата жена се изсмя.
— Да ме задържиш? Но оръжието ти е в мен! Ако мръднеш, ще те убия.
Карим се приближи до нея и се опита да се усмихне.
— Всичко свърши, Юдит. Ще ти помогна да се лекуваш, ще…
Когато младата жена натисна спусъка, Карим вече бе извадил беретата, която винаги носеше със себе си и която му бе помогнала да се справи със скинарите. Беретата — последният му шанс.
Куршумите им се кръстосаха и в утрото се разнесоха два изстрела. Карим не беше засегнат, но Юдит грациозно залитна назад. Направи няколко крачки, като в танц, докато кръвта избиваше на гърдите й.
Изпусна пистолета, после се претърколи в празното. На Карим му се стори, че по лицето й премина усмивка.
Спусна се към скалите и погледна надолу, за да види тялото на Юдит, момиченцето, което бе обичал — сега знаеше това — повече от всичко на света в продължение на двайсет и четири часа.
Различи окървавения силует, който се спускаше по течението към реката, там, където бяха изчезнали Фани Ферера и Пиер Ниманс.
Далеч зад планината се издигаше яркото утринно слънце.
Карим не му обърна внимание.
Никакво слънце не можеше да освети мрака, който обгръщаше сърцето му.
Информация за текста
© 1998 Жан-Кристоф Гранже
© 2001 Росица Ташева, превод от френски
Jean-Christophe Grange
Les rivieres pourpres, 1998
Сканиране, разпознаване и редакция: Alegria
Издание:
ИК „Колибри“, 2001
Художествено оформление Стефан Касъров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9570]
Последна редакция: 2008-12-01 20:27:14
1
Ще спечелим! (исп.). — Б.пр.
2
На френски език двете имена Jude Itero и Judit Herault имат еднаква транскрипция. Фамилията на майката е Herault.
